Петър Искренов
Маратон призори (15)

15

Най-напред се отбих при домоуправителя на жилищната кооперация, в която бе починал първият съпруг на Фани. Като му казах за какво съм дошъл, той се учуди, но за нула време събра няколко бабички. Очите им горяха с трескава нетърпеливост. Изглежда, дълго бяха скучали, сега им падаше случай да позлословят. Прекъсвайки се една друга, те ми разправиха, че съседът Евдоким и Фани наистина са били любовници, напразно следствието преди години не е обърнало внимание на този факт, осланяйки се на показанията на жена му. „Той, другарю, я е купил навремето като младо момиче от родителите й и сега пак я купи — затъкна й устата с пари и после я прати на село да копае градината, за да си разиграва тука коня както си иска… Фрашкан е с пари и не може ден без жени и гуляи. С какво го бе запленила Фани, не знаем, но той тичаше подире и като пес и за всичко й угаждаше. Мъжът й бе станал за смях.“

Трябваше да уточня една много важна подробност.

— Чули сте — рекох, — към седем вечерта Фани да се сбогува с мъжа си и да заключва вратата?

— Аз чух и видях — пооживи се една от стариците. — Бях на стълбите. Фани подвикна от вратата: „Да не забравиш супата на печката…“

— Той отговори ли й? Чухте ли неговия глас?

— Да. Подвикна й: „Добре, гледай вдругиден да се върнеш“. Тя каза: „Щом съм ти обещала, няма смисъл да ми повтаряш“. Заключи и тръгна.

Сбогувах се с бабичките, побързах към апартамента на Евдоким.

Мъжът, който ми отвори, беше около петдесетгодишен, нисък, набит, червендалест и сприхав — същинско буре барут. Дълго се взира в служебната ми карта, местейки поглед към лицето ми, сякаш искаше да попита — какви са тия по никое време? — накрая изръмжа и се дръпна, пропускайки ме край себе си в тясното коридорче. Едва се разминахме. Срещу мен навярно беше холът, през стъклената му врата прозираше оксиженовото сияние на телевизора.

— Направо ли? — попитах.

— По какъв въпрос? — проскърца гласът му в отговор.

— По общочовешки — извърнах се. Той продължаваше да ме гледа враждебно.

— Хм! — усмихна се. — Влизай тогава в кухнята.

— Дочкооо — изглези се женски глас от хола. — Кой дойде?

— Баба ми! — озъби се той. — Носи ни яйца за Великден. В кухнята побързах да се разположа край масата и казах:

— Не е лошо.

— Кое? — изтъпя домакинът.

— Ами това… Дочко. Близко е до Евдоким. Връзва се.

Докато му говорех така, той чак се изгърбваше от злост. Усмихнах му се: „Е, какво? Ако трябва и да се бием, а?“ — той като че ли се засрами, ритна ловко едно столче под задника си, сплеска се върху него и рече с поочовечен глас:

— Слушам ви.

— Дали не ви обърках плановете за тази вечер? — попитах.

— И да си ги объркал — махна, — карай… Няма да ги поправиш.

— Така е — съгласих се. — С какво се занимавате напоследък? Някога сте организирали страничната дейност в АПК…

— Пак съм в тоя бранш — прекъсна ме, — само смених апекато… Всичко ми е редовно — документи, заповеди. Няма вече балами.

— Не ви разбрах… „Балами“ — за какво?

— Да хрантутят чиновниците. При нас двеста души бачкат, само аз съм храненик — тичам, търся суровини, нови производства, пазари.

— Ще го имам предвид.

— Кое? — отново зяпна той.

— Ами това — усмихнах му се, — че разговарям с крупен деец на стопанския фронт.

— А, крупен… — усмихна се и махна великодушно. — Аз ако можех да се разгърна, както си знам…

— Ще се съсипете — рекох. — Май и сега едва насмогвате.

— Каталясал съм — съгласи се. — Заспивам прав…

Подсещаше ме, че не бива да удължавам разговора.

— Това е много хубаво, но мен ме интересува оная драма — извих очи към тавана. — Горе…

— Коя, с ватмана ли? — скърши недоверчиво плещи. — С Иван Драголов?

— Да — рекох.

— Докога? — изсумтя. — Нали всичко приключи.

— Такива истории могат да се отключват по всяко време. Поне докато не минат двайсет години…

— Че вие тогава се скапвате от бачкане! — изгледа ме присмехулно. — Сигурно нямате време глава да вдигнете… В България всеки ден умират…

— Слушай — прекъснах го, — да оставим на мира статистиката. Разправи ми кое как стана…

— Дано не съм забравил — умисли се.

— Е, хайде, не се назлъндисвай! — погледнах го откровено.

— Ами ето така беше — подхвана той. — От предния ден се разбрахме с Иван рано сутринта да му звънна… Щях да го водя на риба…

— Жена му знаеше ли?

— Да. Тя беше при нас, докато се уговаряхме.

— Как се отнесе към намерението ви?

— Ами идете, каза, таман няма да ми свините тук, докато ме няма…

— Тя се канеше да пътува?

— Да, при някаква приятелка в едно бургаско село… Били се запознали в санаториума… Та Фани щеше да й гостува за ден-два, хем да се видят, хем да си напълни торбата с мръвки за Коледа…

— В кой санаториум са се запознали, ставало ли е дума?

— Мисля, че в този… на здравните работници. В Наречен.

— Добре. И после?

— После аз си отидох. Сутринта станах рано, приготвих такъмите, качвам се горе, звъня, никой не отваря. А, викам си, що така? Да не би и той да е заминал? Пак звъня, натискам вратата — отворено. Влизам. Тук Иван, там Иван, гледам — лежи на спалнята вцепенен като цепеница.

— Как разбрахте, че е вцепенен? От прага ли?

— Е, от прага… Разправям ви го накратко — той се задъха, — просто ми е трудно, разбирате ли?

— Да — казах, — но хайде, прежали се…

— Добре де… В първия момент аз не разбрах каква е работата. Гледам го — лежи, омотан с въже… Помислих — номер е. Иван си падаше по номерата, пък и нали от вечерта знаеше, че ще го търся. Сигурно си е рекъл — я да му изкарам акъла. „Ставай — викам, — тия не ми минават.“ И го бутам. Без да искам, докоснах ръката му и подскочих…

— Защо?

— Ръката му — лед… Разкрещях се, събрах кооперацията, извикахме милиция. Разпитваха ме… Е, както вие сега. И накрая — дали с Фани не сме били любовници! Майчице мила, свят ми се зави… Някой от кооперацията бе успял да им подшушне тая глупост: дотам били стигнали отношенията ни, че не ни оставало нищо друго, освен това — да очистим Иван… Лъв стори! Ромео и Жулиета! Ега ти…

— Да бе — рекох. — Но все пак помислете — не сте ли дали повод?

— Е, то като се случи такова нещо — поводи триста! Вярно е — често се качвах при тях. Но защо да не се качвам? С Иван бяхме приятели, откакто се знаем. Ще идем на риба, ще хапнем, ще пийнем, ще ударим един белот. Защо ми е да се заигравам с Фани? С тая баба? На всичко отгоре — и проститутка!

— Това… последното — поколебах се, — сериозно ли?…

— Да, защо?

— Ами нещо не се връзва — баба и проститутка.

— Проститутката няма възраст.

— И откъде знаете?… Нали не сте имали нищо общо?

— Трябваше ли да имам? — навъси се Евдоким.

— С други мъже флиртувала ли е?

— С който й падне. Направо — покана за танц.

— Какво значи това?

— Е, какво… Мъже сме, смятам, че ме разбирате. Тя най-напред към собствения си мъж бе проститутка! — накипя Евдоким. — Работеше си го както си иска… А и той… — въздъхна, завъртя глава. — Мекишар! Клекнал, предал се…

— Вие оттогава… не сте се срещали с Фани?

— Не искам и да я видя.

— Защо?

— Гадна ми е. Уж чистофайница до полуда, а е мръсна колкото си иска… Просто, как да ви кажа… Душата й мирише. Въртеше Иван на пръста си като ония… пуделчетата в цирка. Настройваше го против мене — прост съм бил, първобитен… А всъщност я беше страх да не му отворя очите някой ден…

— За някой по-постоянен кавалер да си спомняте?

— Имаше един… идваше с бял вартбург… Уж да кара Иван до болницата.

— Жена ви тука ли е?

— Няма я — изстина гласът му. — До есента ще бъде на село.

— Чух женски глас одеве в хола, та затова… — заоправдавах се.

— Една племенница от провинцията — махна с неприязън. — Изтърси се… Чете за изпити.

В този миг холната врата се отвори и в коридора екна глезеният женски глас:

— Дочко, к’во става?

— Нищо — подвикна той. — Стой си оттатък…

И както я предупреди, в кухнята тозчас се изстъпи едно ужасно изрусено и боядисано същество. Поклащаше се в ритъма на някаква музика, която единствено тя си чуваше, и вдигнала цигара с професионален жест към устните си, подканяше: „А кой ще ми я запали?“

Евдоким скочи, щракна запалката под носа й и изръмжа:

— Махай се! Отивай да учиш.

Тя го изгледа смаяна, в зениците й проиграха немирни дяволчета. Кой знае откога я държеше под ключ в хола. Прегърна го и втренчвайки се над рамото му към мене, рече:

— Дочко, я не се занасяй! Нали обеща да ме водиш на бар.

Той омекна в прегръдката й, побърза да седне.

— Добре де — промърмори. — Не виждаш ли — говорим с човека.

— Хубаво де — ококори се тя. — Да вземем и другаря… Вие ще си говорите, а аз…

И затанцува из кухнята като баядерка. Изправих се, потупах я по рамото. Тя спря за миг, изгледа ме с невиждащ поглед.

— Друг път — рекох й. — Що е време, все е напред.

И си тръгнах.

На вратата Евдоким ме стрелна хем с благодарност, хем извиняващо се, вдигна рамене, въздъхна: „Това е положението!“

— Нищо, нищо — стиснах му ръката. — Случва се.