Петър Искренов
Маратон призори (14)

14

Да търсиш истината в подробностите за една смърт, настъпила преди шест години, е равносилно на това, да копаеш кладенец насред Сахара. Първо — трябва да си луд и всички да го знаят, за да ти разрешат такова нещо, и второ — нужен ти е невероятен късмет, за да успееш.

Делото, в което се взирах като малоумен повече от час, бе приключено акуратно поради липса на доказателства. Всеки архивар би му се възхитил — толкова прегледно бяха подредени документите, толкова чистичко. Починалият е страдал от сърдечна недостатъчност — приложеното копие от здравния картон подробно отразяваше хода на заболяването и лечението му. Легнал човекът, не станал… Е, случва се. Само да не беше проклетото въже, с което е бил омотан. Ето как обясняваха в преписката присъствието му: вследствие на многото съдебни дела пострадалият си разтропал нервите. Понякога постъпките му изглеждали странни, той самият не ги мотивирал… Пък и по въжето били намерени само негови пръстови отпечатъци… следователно… Излизаше, че всяка вечер се е овръзвал по този начин, вместо да се завива с юрган. Хай да му се не види! Необичайно, но какво пък, да не би това да е единствената необичайност в объркания ни свят? Една повече, една по-малко… Карай да върви. И са пратили преписката в архива.

Когато вече се канех да тръгвам, при мен се отби Славчо.

— Е, какво? — попита нехайно, палейки цигара. — Ще излезе ли нещо?

Стори ми се, че е пораснал, но достатъчно беше да погледна обувките му, за да открия измамата. Прекалено отпуснатите и възшироки крачоли прикриваха донякъде токовете му, ала по наклона на ходилото можеше да се отгатне, че са се вдигнали най-малко с два сантиметра. „Как ли не си изкълчва глезените?“ — помислих. Славчо усети погледа ми, смути се, побърза да седне.

— Какво ме питаше? — рекох разсеяно. — Не разбрах.

— За тая работа — кимна към преписката.

— В нищо вече не съм сигурен — промърморих примирително. — Ти не си ангажиран с нея, нали?

— Така е — но се опитвам да ги разбера тия, дето са били преди мене… Май вече никой не иска да му се пишат в сметката неразкрити убийства…

— Да — рекох, — макар че някога те бяха интригата, стръвта в нашата служба… Поддържаха формата ни. Сега ни бият за тях и ние какво? — караме я по най-лесния начин. „Нещастен случай!“ — и към дело. Не бива така. Нека си пискат някои, че не сме ги разкрили. Ако смятат, че сме некадърни или недобросъвестни — да ни сменят. Това поне е лесно. Лекарите все още не са намерили лекарства за много болести, но никой не ги ругае, нали?…

Славчо ме гледаше мълчаливо и като че ли си записваше набързо изречените ми думи.