Петър Искренов
Маратон призори (10)

10

Щом завих в първата пряка, се обадих на младоците, които бях оставил в дежурната стая на подслушване. Съобщих адреса, отличителните белези на жената, от чиито дом току-що излизах, и наредих:

— Мони да тръгне веднага. Неотлъчно, подробно наблюдение. Интересува ни всяко нейно движение, всеки дъх…

Изчаках пристигането на момчето и юрнах колата към службата. Отбих се при полковник Кирилов, докладвах му.

— Доста си понапълнил торбата — похвали ме той.

— Да — казах. — Трябва да я изпразваме. Бавно, едно по едно.

— Сега най-важното е да мине данданията в Медицинска академия.

— Аз няма да ходя там — рекох.

— Нервите ли ти изтъняха?

— Защо да подплашвам излишно съпругата? В мое присъствие тя ще се стегне. Нужна ми е спонтанността й…

— Не прекаляваш ли с предубежденията си?

— Нека говорим след това.

— Май доста си впечатлен.

— Афродита в пенсия.

— Щом е в пенсия, не ми я хвали — погледна ме вразумително полковникът.

— Е, да… Но все пак — Афродита! — усмихнах се, преди да изляза.

Докато пиех кафето си в очакване на резултатите от дактилоскопистите, се опитах да премисля още веднъж срещата и разговора си с Фани. Белите ръкавици, зорките светлини в ирисите й, маниерниченето, стремежът й да удави разговорката ни в подробности и да ме забави, развеждайки ме из стаите, настояването й да не свързвам името на Запрян с някакъв си обесен там, в парка — всичко това можеше да е и преднамерено, а и съвсем случайно… „Но защо нито за миг не се разтревожи? Та нали същата заран мъжът й е трябвало да пътува със Запрян?“

„Може би това е най-важното — рекох си. — Нервната й система е бетон арме!“ От ума ми не излизаше показанието на домоуправителката — в шест и петнайсет Фани е бърсала стълбите.

Пристигна отговорът на дактилоскопистите: „Пръстовите отпечатъци, намерени върху столчето и върху джобното ножче, са идентични. Не се откриха следи от памучни материи върху дървените плоскости…“

Пъхнах заключението в набъбващото вече дело и си помислих: „С това документче, Запряне, направо отиваш в затвора, макар да няма нито една твоя следа върху обесения или около него. Та като погледнеш, пак клан-недоклан… Но какво да те правя? Столчето и джобното ножче са против тебе… Добре, че не си наблизко — толкова бързо ще оформим случая, че после сами ще се чудим на глупостта си. Където и да си, стой си кротичко, крий се, само да не вземеш да правиш глупости — окончателно ще ме объркаш…“

Телефонът прекъсна размислите ми. Обаждаше се Мони.

— Госпожата излезе да хвърли боклука и пак се прибра — докладва той.

— Гнуслив ли си? — попитах.

— Не много — засмя се той. — Трябва да я ухапя ли…

— Не се занасяй — прекъснах го. — Нали знаеш как се събират улики за изследване?

— Тъй вярно! — изрепчи се Мони.

— Я по-полека! — скастрих го. — Какво си се разкрещял? Като мине някой край тебе, веднага ще разбере, че си от милицията, нали?

— Виноват…

— Няма да се оправиш скоро — изпъшках. — Не, не ми обяснявай. Иди и прибери от кофата всичко, което е хвърлила.

Слушалката онемя.

— Ей! — подвикнах. — Чуваш ли ме?

— Да — отзова се неуверено младокът.

— Май не си очарован от задачата? — засмях се. — Никога не си предполагал, че трябва да ровиш в боклука, за да търсиш истината.

Момчето въздъхна в отговор.

— Няма майтап, налага се — утеших го. — Запуши си носа и действай. Но към всеки предмет — нежничко, нали?

— Да, да — изтрака зъби младокът.

Хвърлих слушалката и викнах:

— Да, влизай!

На вратата отдавна се чукаше. В кабинета влезе деловодителката, изнемогваща под камара от папки. Скочих да й помогна.

— Ръцете ми откъснаха — промърмори тя раздразнено. — Но пък има да си четете…

— Винаги съм обичал да чета — рекох, докато се подписвах в журнала. — Четенето е моята страст!

Жената се засмя и излезе, а аз се приготвих за архиварския си маратон: извадих топче листа, нагласих си машината, подредих си папките… Нямах време за губене.

ИГНАТ СТОЙНОВ МИЧЕВ — роден 1923 година в с. Коматково, Пазарджишко. Член на РМС. Член на БКП от 1945 г. Активен борец против фашизма. От 1945 до 1980 на работа в органите на МВР в Пазарджик и София. Взел дейно участие в разгромяването на бандитски терористични групи (1948–1951). Раняван. Награждаван с правителствени отличия (виж допълнителния списък). От 1980 до 1983 г. работи във въоръжената охрана на Завод 16. Награден за разкриване на крупна злоупотреба в завода. В момента — пенсионер. Активен общественик. Председател на кварталната комисия за борба с антиобществените прояви на непълнолетните.

Забележка: През 1984 г. е постъпил сигнал срещу другаря Мичев. (Виж списъка с имената на жалбоподавателите.) Сигналът е оставен без последствие поради недоказаност.

ЗАПРЯН ГОРАНОВ ХРИСТОВ — роден 1926 г. в с. Коматково, Пазарджишко. Член на РМС. След Девети симпатизирал на анархистите. Не се е числил в списъците им, но е пропагандирал идеите им, злоупотребявайки с лозунга за свобода и равенство. През 1952 г. осъден на 15 години лишаване от свобода за терористичен акт в родното си село. Срокът на наказанието му е удължаван с вътрешна присъда за антинародна пропаганда и опит за убийство на затворник. Освободен през 1970 г. Останал доброволно на работа в мина „Прогрес“. В този период не е имал вражески прояви. Затворен, не дружи с никого. През 1984 г. се пенсионира и се завръща в София. Злоупотребява с алкохола. Не е постъпвал на лечение в изтрезвителя.

Тъкмо дописвах последния ред и телефонът зазвъня. Савата ми се обаждаше от гарата.

— Нищо особено — отзова се без ентусиазъм на въпросите ми. — Забавих се, защото трябваше да изчакам бригадата, обслужвала влака, с който е изчезнало пилето.

— Е, и?

— Кондукторът си го спомня много добре. Слязъл е на една гара преди Ихтиман.

— Очакваше се — въздъхнах. — Не е вчерашен. Слушай сега. Ако искаш — записвай… Стефания Каменова Мичева. Квартал Червена звезда. Блок 816, вход единствен… Адресна справка. Подробно — чак до родния й дом. Интересува ни всичко. След това — „Тенекиите“… Да, под Пионерския дворец… Компанията на Запрян… Тя отваря и затваря заведението. Представяш се за негов приятел, до осемдесета година сте работили заедно в мина „Прогрес“… Нататък ти е ясно.

— Мога ли да се напия? — засмя се Савата.

— Можеш — рекох, — но ще си навлечеш неприятности. И довечера в осем и половина — тук! — изкрещях.

Погледнах часовника си — беше станало четири. Звъннах на младока, който скучаеше в дежурната стая, повиках го.

— Трябва и ти да тръгваш — рекох му. — Макар че, ако изникне нещо непредвидено, направо не знам какво ще правя. Може би ще пращам кучето.

— Слушам ви — усмихна се акуратно той и извади бележника си.

— Най-напред седни. Адресът е: квартал Червена звезда, блок 816. Знаеш какво се изисква за един обиск.

— Да, разрешение.

— Взимаш го и заминаваш на адреса. Там вече цял ден виси Мони. Свиркаш му, качвате се при госпожата. Усмихнати и безкрайно галантни. Ако ви се лигави, и вие също… Разрешавам. Същевременно я наблюдавайте. По известната вече формула. Не си я забравил, нали?

— Че как! „Гледай му акъла и му крой шапка!“ Не се забравя лесно.

— При това държа шапката да бъде точно по мярка. Взимате госпожата и я завеждате в Медицинска академия. Не по-късно от шест и половина. Знаеш вече къде…

— Да, в моргата.

— Казва се патологоанатомичен сектор — поправих го.

— Така де, извинявайте.

— Трябва да бъдем прецизни. След това връщате госпожата у дома й. И правите едно основно пролетно чистене…

— Моля?

— Извинявай. Исках да кажа — обиск.

— Разбрано! — Момчето хлопна бележника си и излезе.

Телефонът отново звънна. Обаждаше се Мони.

— Да докарам ли „багажа“? — провикна се.

— А кой ще стои там вместо тебе? — настръхнах. — Интересен ли е „багажът“?

— Консервени кутии и три бутилки от швепс. Искаше ми се да не губим време.

— Правилно, но няма как… Довечера ще го разгледаме. Току-що изпратих Коста към тебе, той ще ти обясни останалото.

Хвърлих слушалката, задълбочих се в последната папка.

МИРОН ИГНАТОВ МИЧЕВ — роден 1945 г. в Пазарджик. Член на ДКМС от 1960 г. Отличник и комсомолски активист в гимназията. След зрелостните изпити под влияние на лоша среда участвал в грабеж на павилион, за което получил условна присъда. През 1968 г. за присвояване в търговската мрежа осъден на шест години лишаване от свобода. След изтърпяване на наказанието работи като зидаро-мазач в системата на „Софстрой“. Недисциплиниран. Злоупотребява с алкохола. Разведен. Последна адресна регистрация — квартал Иван Вазов, блок 612…

Подредих справките в папката, прехвърлих телефона на централата, слязох на паркинга, метнах се в жигулата и я пришпорих.

Не се надявах да заваря по това време вкъщи Мирон, но след като натиснах звънеца, зад олющената врата изсвистя простуден мъжки глас: „Ти ли си, мамка ти!“ Охо, рекох си, тук даже ни и очакват.

— Аз съм — подвикнах весело. — Отваряй.

— Кой си ти, бе? — изсвистя отново гласът.

Бях извадил картата си, за да отговоря донякъде, на нелюбезния въпрос, но като зърнах пред себе си мъжа развалина, се постъписах. „Я по-полека!“ — заувещавах се. Нямаше съмнение, че пред мен стои самият Мирон Мичев. По сбръчканото му като киселица и подпухнало на бабуни, сякаш хапано, лице се стичаха мътни сълзици. Помислих — плаче, и в същия миг разбрах, че очите му старчески сълзят, като че ли преди минута бе разпалвал мангал.

— Добре де — махна пренебрежително към картата ми, откривайки в устатата си наниз от изпочупени зъби. — Не съм кьорав, виждам.

— Вие сте Мирон?…

— Аз съм. Влизай…

В дъха му прокисваха обърканите ухания от снощния запой.

Последвах го в коридорчето, стараейки се да вдъхвам: по-нарядко. Стените бяха пропити със сладникавата воня на джибри и повръщано. Мирон ме покани в кухнята, разчисти едно ъгълче на масата, замитайки в шепа обелки от салам и съсухрени корички, сложи две сравнително чисти чаши и предложи:

— Да му цапнем по една?

— Не мога — казах. — Служба.

— Да ти умре човек на службата — въздъхна той, поразмисли, наля си, вдигна чашата срещу мен така, сякаш ме вземаше на прицел, и рече: — Но да знаеш — вече нямам нищо общо с вас. „Софстрой“, братче… Работническа класа. К’вото изчукам — изпукам, и толкоз. Е, поработвам и частно, но сега пък кой не поработва…

— Хубаво — рекох. — Кого очакваше толкова нетърпеливо, че го и напсува одеве, без да погледнеш през шпионката?

— Абе жена ми — махна той. — Остави я…

— Коя ти е поред?

— Трета. От вчера е забръмчала нанякъде…

— Май много пиеш… затова ли?

— Тя се налива повече и от мен — засмя се Мирон. — Чашата й все празна, като че ли й е пукнато дъното… Но това са си наши работи, не те интересуват.

— Прав си — рекох. — Интересува ме баща ти.

— А така! — процеди злорадо той. — Най-после! Да не би да ви е станал клиент?

— Хора сме! — сведох очи. — Всичко се случва. Разкажи ми нещо за него…

— К’во да ти кажа? — сви устни Мирон. — Идиот и половина…

— Май не се обичате много?

— И за какво ли? — стихна гласът му. — Той ми разгони фамилията, а трябваше само да си мръдне пръста, за да ме спаси… Гад!

— Я се отпусни! — насърчих го. — Така и така съм ти дошъл на гости — разправи ми тая история.

— Бе тя е мътна и кървава — поклати глава Мирон, — след като се ожених втори път, станах управител на кафе-сладкарница със сервиране на алкохол… Жена ми — една такава, засукана, кой как влезе, от вратата в нея се зазяпва… Имахме добра клиентела. Работата вървеше. Жена ми беше опитна в бранша, колко пъти й виках — стани ти управител, аз ще ти помагам, а тя — не… Ти, вика, си глава на семейство, силният пол, ти ще командваш… И аз уж командвах, ама като погледнеш — все нея слушах. И все ме беше страх да не объркаме сметките. Една, две, пет ревизии — всичко „окей“. И тъкмо си викам: тая мойта съпруга направо е златна, пипето й сече като швейцарски часовник — трак! — шеста ревизия… Кашоните със скъпи цигари — уж пълни, уж запечатани, а като ги отвориха — вътре рула хартия… И кашоните с ядки — и те така… Скъпите напитки уж запечатани, а в бутилките — оцветена водица… И се завъртя една — претършуваха всичко. Петнайсет бона дефицит. Ревизорът — бесен. И мандалото щракна. Следствие, съд. И не щеш ли — жена ми свидетелка. Аз, казва, отдавна го подозирах… Причерня ми, после взе да ми се прояснява. Разбрах — тя ми е направила този номер. Обяснявам на баща ми, викам му — наеми добър адвокат, нека се види кой колко пари има в книжка… Той — не. Направо избяга. Ти, вика, си тръгнал накриво, троши си главата…

— И хич… — облизах пресъхналите си устни. — Нищо ли…

— Колкото ти, та толкова и той… Понякога, без да знае човек, върви по чертата — с единия крак отсам, с другия — оттатък, и много малко му трябва — едно рамо, за да се спаси или за да се удави… Бай ти Игнат избяга — не дай си боже, някой да не рече, че помага на престъпник. Точно когато трябваше да ми помогне, ме изостави!

— А това… с жена ти… — подхванах колебливо. — Излезе ли наяве?

— Ама моля ти се! — изгърби се злостно Мирон. — Цялата работа била нагласена… Тя, тая другарка, си имала стари грехове, ама ревизорите все я спасявали, понеже хубавинка, нали… И като съм се появял на хоризонта, тя си рекла — дръж будалата!

— Не си измисляш — потрепери гласът ми.

— Откога си в милицията, та не знаеш тоя случай? — оживи се Мирон. — Стана голям майтап… Разведохме се и другарката се ожени за ревизора, който ме накисна… Оказа се — тя му подсказвала кое как е и как няма да му подскаже, нали е правила шашмите… А ревизорът се ожени за нея с мисълта, че от нея по-честна и по-праведна няма. Тя веднага стана управителка на един голям ресторант и я подкара съвсем през просото… И защо не? Ямата голяма, закрилата й — сигурна. Даже му слагаше и рога на тоя балама. Хората се опитаха да му отворят очите, ама къде ти… той се мъкнеше подире й като слепец. И пак я спасявал. Черпел спасителите в ресторанта… И все без да плаща. Лайф! Та накрая, като загазила, го повлякла и него. Той, рекла, водеше разни компании тука, принуждаваше ме да бъркам в касата… И онзи бунак се гръмна…

— Как така? — надигнах се.

— Ами ей така… Уж излязъл на лов и налапал чифтето. Но преди това оставил писмо… Обадих на баща ми, рекох му — иди там да разбереш истината: синът ти залудо лежа в затвора. А той: „Ако си бил човек на място, въобще нямаше да се забъркваш в тая кал“. И тогава го проклех: „Дано и ти загазиш някои път, че да ти гледам сеира…“ Затова пак ти казвам — ако ви е станал клиент — браво! — но не искам да го виждам, не…

— Ще ти се наложи — въздъхнах. — За последен път…

Както беше набрал скорост в излиянията си, той се сепна, застина, поклати глава:

— Сериозно?

— Да — казах и отново подчертах: — За последен път.

— Е… разбрах те — вдигна рамене, въздъхна, сякаш искаше да добави: „Било каквото било — вечна му памет!“ — Кога?

— Преди два дни. Имаше ли врагове?

— Че той друго и нямаше — промърмори Мирон. — Щом собственият му син…

— Насочи ме към някого?… Име, адрес?

— Не съм по тая част — погледна ме откровено. — Но едно ще ти кажа — той на всички бъркаше в очите и никак не е чудно, ако си е намерил майстора…