Петър Искренов
Маратон призори (8)

8

Карах като луд, за да не закъснея за втората си среща. Паркирах пред едно ниско кокетно блокче, потънало сред зеленина, и се юрнах по стълбите. Погледнах часовника си. Имах на разположение още четвърт час — време достатъчно, за да си поема дъх, да поразмисля. Най-напред позвъних на домоуправителката. Тя се оказа дребна и сива, приличаше на мишчица. Навярно някога е била учителка, подсказваше ми го откритият й строг поглед, както и подчертано скромният й тоалет — тъмна жилетка, бяла блузка с дантелена якичка. Представих й се и тя веднага посегна към домовата книга.

— Оставете документацията — казах. — Интересува ме Стефания Каменова Мичева.

— А, тази ли…

Във възклицанието й, в недомлъвката отекна такова пренебрежение, че се потресох като от студ.

— И какво по-точно ви интересува? — попита едва ли не със заядлива изпитателност, навярно бе доловила в интереса ми нещо съмнително и нездраво.

— Ами всичко — вдигнах рамене. — Що за човек е, как се проявява в квартала и въобще…

— Какво да ви кажа — умисли се. — Фани е много… много особена…

Съгласните съскаха между зъбите й и в това съскане се долавяше възпитаната враждебност, която се старае да не изтърве излишна дума, ала е дяволски непримирима — не просто женска и не просто съседска враждебност, а унаследена и облагородена някогашна люта ненавист между два възгледа, между две класи…

— Всички сме особени — усмихнах се.

— Тя ненавижда хората — процеди домоуправителката и занарежда: — Не сме й интересни… Ако има нещо да ти съобщи, съобщава ти го, ама това — да изчака отговор, чуждо мнение — не, обръща се и заминава… Сякаш знае предварително какво ще й кажат… Хората за нея са нищо… Закъса някой съсед или умре, ние се тюхкаме, тичаме на помощ, съчувствия, съболезнования, другарска жалейка, а тя… Гледа ни отвисоко и се усмихва. Прочете некролога, „И този замина — казва. — Уж беше голям началник, не знам какво си, пък отпътува!“, и никакво съжаление, другарю, напротив — като че ли се радва: човекът отпътувал значи, а тя остава, има я… Ето така… На трудов ден не е излизала нито веднъж… Ние работим, окопаваме градинките отвън, а тя надене белите ръкавици и хайде — на разходка… Минава край нас и — ни срам, ни очи! — оглежда се предизвикателно: вижте ме колко съм важна, над всичко и над всички…

— А през последните дни — използвах светкавично паузата, за да я прекъсна. — Забелязахте ли нещо по-особено в поведението й?

— Кои дни? — примижа тя и очите й притъмняха от подозрителност, догадки и размисъл.

— Ами, кои… — засуетих се. — Напоследък… Да речем — от десети насам…

— От десети? — стрелна ме откровено тя. — Вие… вие във връзка със съобщението във вестника, нали?

— Да! — въздъхнах и се почувствах беззащитен пред следователския й поглед.

— Този човек… дето сте го изтипосали на снимката, идваше много често у тях — процеди, като не снемаше зоркия си поглед от лицето ми. — Срещнах я в магазина, дадох й вестника… „Я прочети — рекох. — На вашия познат нещо не му е читава работата… Издирват го във връзка с някакъв обесен…“

— А тя?

— Грабна вестника, гледа… „Виж го ти — промърмори. — Добре е излязъл…“ Все едно не чу какво й казах…

Погледът на женицата сега направо драскаше лицето ми: „Нали? Нали?“ — настояваше да потвърдя предположенията й.

— Да, странно — промърморих, отбягвайки очите й. — А на десети?

— Още по-странно! — поклати глава тя.

— Какво? — изтъпях.

— Щях да падна, като я видях. Тя миеше стълбите. С парцал.

— Кои стълби?

— Как кои? — замахна жената. — Там, пред апартамента й… И по-надолу…

— Към колко часа я видяхте?

Женицата се усмихна. „Какво се будалкаме! — внушаваше ми. — Знаех, че точно това ще ме питате.“

— В шест и петнайсет — усмихна се щастлива, предположенията й се бяха потвърдили.

— Запомнили сте дори минутите? — удивих се.

— Аз съм човек с режим — погледна ме вразумително. — Точно в шест и петнайсет се качвам на третия етаж да нахраня една стара жена… И тогава видях Фани.

— Как… реагира тя?

— Както винаги. Направи се, че не ме вижда.

— Е, благодаря ви — усмихнах се.

— Няма защо — побърза да стисне десницата ми и само дето не ми намигна, за да потвърди мълчаливото ни съзаклятие.

Бе се домогнала до неизречените ми помисли, до съмненията ми и щастлива, че те съвпадат с догадките й, сега бързаше да отмъкне всичко това в сумрака на мишата си дупчица, за да му се порадва.

Въпреки всичко аз бях уверен в желязната й дискретност.