Петър Искренов
Маратон призори (5)

5

Първите съобщения, които се получиха на другия ден в службата, не бяха кой знае колко обнадеждаващи.

Телефонограма №…

„На 17 т. м., към десет часа, издирваното лице е забелязано в района на Централна гара. От дежурна каса номер две е купил билет до Ихтиман за бързия влак в десет и тридесет. Не са му достигнали няколко стотинки. Непознат гражданин му е услужил. Предполага се, че издирваният не разполага с повече пари.“

Телефонограма №…

„Водачът на тежкотоварен камион ИФА 1724 Найден Христосков съобщава, че късно следобед е взел на автостоп издирваното лице от разклона на главно шосе Е-15 при село Звъничево. Казал, че отива на гости при свои роднини в Смолян. Слязъл от колата преди Наречен. Станало му лошо от пътуването.“

— Крие се — заключих разбора си пред момчетата от отделението. — Заличава следите си. А щукне ли нейде из слабо населените местности, ще ни отвори доста работа. Трябва да го подгоним, докато още не са му изстинали дирите. Сава, ти отиваш на гарата. Марко, взимаш колата, отбиваш се до всички гари между София и Ихтиман, на които спира бързият влак, и след това — Наречен… Знаете какво ни трябва — срещи, контакти, разговори… И най-важното — бързо…

След това настъпи обичайната суетня — командировъчни, документация, това да не сме забравили, онова да не сме забравили, добре, че в суматохата не изстрелях нанякъде и младоците — съвсем щяхме да оголим фронта. Тъкмо Савата и Марко бяха излезли, звънна телефонът.

— Обаждам се във връзка със съобщението във вестника — прогъгна уморен женски глас. — Казвам се Антоанета Митрева, но искам името ми да остане в тайна…

— Добре, Антоанета — обещах бодро. — Във връзка с кое съобщение се обаждате — от вчера или от онзи ден?

— От вчера. Човекът на снимката живее в нашия двор…

— Как се казва?

— Запрян Горанов Христов.

Притворих очи — всичко се нареждаше толкова лесно и леко.

— Адресът ви? — попитах.

— Лозенец, улица „Горска поляна“ 16, вътрешният двор.

— Този човек… — поколебах се. — Семеен ли е? Има ли близки?

— Сам е — въздъхна жената. — И да има близки, сигурно го отбягват.

— Защо мислите така?

— Живее като скот — отново въздъхна жената.

— Знаете ли — засуетих се, — иска ми се да се срещна с вас.

— Кога?

— Сега, веднага…

— Ще си бъда вкъщи до обяд. После отивам на работа.

— Добре, чакайте ме. Тръгвам.

— Момент — мудният й глас охлади порива ми. — Обаждам се от уличен автомат… Докато напазарувам, докато се замъкна у дома — най-малко половин час…

— Не може ли утре да пазарувате?

— Нямам нищо за ядене.

— Е, добре — предадох се. — В десет ще бъда при вас. Става ли?

— Ще ви чакам.

Хвърлих слушалката и извиках един от младоците. Дадох му фиша с името, което току-що ми бе съобщено, и заръчах:

— Интересуват ни и най-дребните подробности — минало, настояще, професия, данъци, синове, дъщери, та даже… даже и запетайките между тях…

— Ясно — засмя се младокът и изскочи.

Още не бе затръшвал вратата подире си и телефонът отново заподскача.

— Альоооо! — впи се в слуха ми непосилно мяукащ женски глас. — Във връзка със съобщението…

— За кое съобщение говорите? — намръщих се, в ухото ми като че ли бе пропълзяла гъсеница.

— Как кое? — едва не се разсърди жената. — От снощи… Нали ви интересува този човек на снимката.

— Да, интересува ни.

— Но сте на грешна следа — някак бавно, като упоена произнесе жената, дали пък още не спеше. — Той не е способен на това.

— На какво?

— Да убие… Какъвто е захлупен…

— Кой е този „той“?

— Запрян.

— Откъде го познавате?

— Приятел е на мъжа ми.

— Откога?

— Има-няма четиридесет години.

— Така ли? — задъхах се. — Друго какво можете да ми кажете за него?

— Ами те от завчера не са в София…

— Кои те?

— Мъжът ми и Запрян.

— Къде са?

— На село.

— Кое село? — издивях. — Говорете точно!

— На тяхното си село! — учуди се на избухването ми, само дето не попита: „Ама защо викате?“, и поясни: — Коматково, Пазарджишко.

— Кога заминаха?

— Завчера сутринта. С експреса в шест и петнайсет…

— Трите имена на мъжа ви.

— Игнат Стойнов Мичев.

— Къде живеете?

— Квартал Червена звезда, блок 815.

— Вход?

— Входът е един.

— Благодаря. Бих искал да намина към вас.

— Сега ли? — жената като че се ужаси.

— Ами да — рекох нехайно. — Защо да отлагаме?

— Наистина — съгласи се колебливо тя. — Но… Аз тъкмо ставам и съм в един… направо окаян вид — прихна и дълго се смя. — Нали знаете… на една дама й е нужно време да се понаправи.

— Така е — съгласих се и си помислих: „Ако знаеш какво ти се пече драга, едва ли ще се смееш толкова!“ — Час и половина ще ви стигнат ли?

— О, разбира се — като че ли се възрадва тя. — Много сте мил.

— Значи в единадесет? — уточних още веднъж.

— В единадесет. Чао!

Гласът й се усука, впи се в ухото ми и като какавида заседна вътре. Напразно се мъчех да го изчопля.

Гледах тъпо пред себе си, размишлявах: „Във връзка с вчерашното съобщение вече две жени се обадиха, а за обесения — никой… Защо така?“