Петър Искренов
Маратон призори (45)

46

Срещнах се с Теодосий Маритов, който своевременно бе се завърнал от Виена и сега премисляше перипетиите си в килията.

Минута-две се гледахме мълчаливо.

— Убедихте ли се — попитах го, — че работата не е никак проста.

— Да — кимна той, сгърби се и като отбягваше погледа ми, додаде: — Направо се задушавах от страх да не стане някой фал и ония да ме вземат на мушка. Имах чувството, че непрекъснато съм под наблюдение…

— Почивайте — изправих се и преди да си тръгна, му заръчах: — Ако се сетите още нещо, дори и да считате, че е маловажно — извикайте ме…

Затворих се в кабинета си и се отдадох на размисли. Мъчех се да прогнозирам предстоящите няколко дни. Чувствувах се безкрайно уморен, в главата ми тътнеше. Виждах финиша, ала едва-едва се тътрех към него: „Веднъж да издържа! — заричах се. Веднъж да се свърши!“ И май единствено погледът ми, вкопчен конвулсивно във финиша, ме удържаше да не падна.

На няколко пъти ми се обажда Савата — суетяха се с младока из Витоша, обикаляха хижите, гонейки налудничаво сенките на Запрян и фотографа. За последен път бяха попаднали на следите им във Владая.

Привечер, когато вече мислех да си тръгвам, телефонът звънна. Вдигнах непредпазливо слушалката, залепих я и в следващия миг някой сякаш бръкна с пръст в ухото ми. „Елате! Идвайте веднага!“ — непознат глас стържеше като абрихт бюрото, върху което бях изтървал слушалката. „Кой е?“ — изкрещях над нея. Мина доста време, докато разбера, че ми се обажда ватманката.

— Запрян се върна още следобед и легна да спи — викаше тя. — Тъкмо излизах да ви съобщя, и на двора висна някакъв непознат. Изглежда доста страшен. Гледа към съборетината ни, нещо пресмята, като че ли ще я вдига във въздуха… Чаках го, чаках го да се разкара — не ще… Хайде, викам си, Тони, работата става дебела, измъквай се… И на стари години — представяте ли си — през прозорчето откъм задната страна, като крадла…

— Добре — въздъхнах и сякаш цялата ми плът окапа, свлече се в краката ми като дреха. — Връщайте се там и ме чакайте.

— Страх ме е! — изви тя.

— Чакайте ме на улицата — уточних и прекъснах разговора.

Взех един милиционер със себе си. Марко и Мони бяха заети с наблюдението на госпожата — и полетяхме с колата към Лозенец. Спряхме на адреса, озърнах се, ватманката не се виждаше никаква.

Нямах време за губене, втурнах се в двора и докато тичах, долових смътен шум, сякаш някой месеше тесто: бъхтеше го яростно, пъхтеше, проклетисваше… Едва различих двамата мъже, които се търкаляха по калдъръма. Бяха се наврели чак в люляковите храсти. Спуснах се към тях, без да разсъждавам, опитах се да издърпам фотографа, който тъкмо бе възседнал противника си, но получих такъв удар в зъбите, че сини пламъци като от спиртник заиграха пред очите ми… Запрян използва объркването ми, скочи и хукна. Последвахме го и преди да излезе на улицата, го спипахме. Съпротивата му бе кратка. Белезниците защипаха китките му. Той омекна. С помощта на милиционера го вкарахме в колата.

Фотографът имаше наистина страшен вид: брадясал като хъш, изпосталял от глад и умора.

— Защо не се обадихте… че сте вие — поклати укорно глава. — Можех да ви пречукам…

Гласът му прозвуча с непривична, нехайна надменност. От фотографа, който само допреди месец тичаше по редакциите да се утвърждава, много малко нещо бе останало. Пред мен стоеше съвсем друг човек. Супермен…

— Каталясал си — промърморих. — Съжалявам…

— Ще ида да си отспя — рече той. — Търсете ме най-рано утре, към девет.

И тръгна. Мъчеше се да стъпя уверено. От походката му лъхаше презрително пренебрежение — към света и към себе си, — което изглеждаше смешно, но му отиваше.