Петър Искренов
Маратон призори (41)

41

Позвъних на вратата със свито сърце. Фани като че ли ме беше очаквала — отвори моментално, възкликна:

— Оооу… вие?

Възклицанието й беше богато на нюанси — от „Най-сетне“ до „Защо ми се мъкнеш!“ — човек можеше преспокойно да си избира. Аз избрах последното, смутено вдигнах рамене:

— Формалностите се оказаха много…

— Формалности? — погледна ме недоумяващо. — Какви…

— За прехвърлянето на мерцедеса — побързах да уточня.

— А, да — засуети се тя. — Ама какво съм ви заразпитвала на прага… Влезте де… заповядайте…

Великодушната интонация трудно й се удаваше.

Последвах я. Стори ми се, че е отслабнала, всъщност още по-всеотдайно бе се доверила на козметиката… Лицето й изглеждаше вкаменено.

— Извинявайте — каза тя, подканяйки ме да седна, — съвсем бях забравила за колата. Толкова неочаквани работи ми се случиха… Отидох на екскурзия с един познат… И не щеш ли — изкълчих си крака. Не успях да посрещна гостите си от Виена… Отивам в хотела да ги видя, очаквам да ми се сърдят, а там — нова изненада! — шефът на моята приятелка ми предлага брак… Просто не съм на себе си… не зная какво да правя.

— Защо? Бракът с един бизнесмен е за предпочитане пред самотата. Честито!

— Бизнесмен! — процеди замислено Фани. — Знаете ли какво означава това за мен? Най-обикновен слугинаж — у дома, в кантората… Прикованият Прометей.

— Затова пък — луксозен живот, общество, развлечения…

— Е, да — въздъхна тя, заразхожда се енергично. Не я свърташе на едно място. Спря се пред мен, вдигна рамене. — Така или иначе — каза, — жребият е хвърлен. Подадохме, молба… Извинявам се, но нали виждате — положението се мени всяка секунда, мисля да се откажа от сделката с колата… Нямам време… Предложих я на Мирон. В замяна на това той ще ми прехвърли частта си от апартамента… И бездруго няма възможност да го ползва…

„Бива си я — помислих, — огън й гори на главата, а така хладнокръвно подрежда имотите си. Друг да е, ще избяга урбулешката!“

— Чудесно! — рекох. — Освобождавате ме от угризенията. Докато уреждах тия проклети формалности — кимнах към документите, — имах чувството, че ви ограбвам… И само огромното ми желание да карам мерцедес…

— Наистина ли? — извърна се рязко тя.

— Направо се поколебах — усмихнах й се. — Но нищо, ще ми мине… Хем и съвестта ми ще остане чиста.

Госпожата се друсна в креслото насреща ми, умисли се.

— Не знам — въздъхна. — Може би постъпих несправедливо с вас… Пък и като помисля — на Мирон за какво му е кола? Няма книжка, непрекъснато е пиян… Едно кафенце? — погледна ме състрадателно. — Или едно коняче…

— Не, благодаря.

Откакто знаех, че се заиграва с химията, се страхувах да си поискам и чаша вода.

— Като си спомня само как хубаво си се напихме веднъж — усмихна се почти свенливо тя. — Уж зрели хора, сдържани, уж не знам какво си…

— Да бе — махнах. — Какво ли не се случва.

— Доста съм разтревожена — продължи тя, сякаш не ме чу.

— От какво? — ококорих се.

— Нещо се бави разрешението ни за встъпване в граждански брак — процеди колебливо. Всъщност сега тя се вслушваше в ехото на всяка своя дума и примираше от страх да не сгреши. — Мисля си… да не би пък тези хора да са решили — понеже сме възрастни… няма нужда, а? Или… че това нашето е каприз. Че не ни се полага тази радост.

— Я не го слагайте на сърце — успокоих я. — Обикновени формалности… Бюрокрация като навсякъде…

— Имате ли познати в тази служба? — стрелна ме.

Ако сега вдигнех рамене или — ако дори само понечех да вдигна рамене, тя мигом щеше да прихне: „Ами да, разбира се, защо ли ви безпокоя, това не е болка за умиране!“, и разговорът ни щеше да свърши.

— Мисля, че имам един приятел — рекох. Извадих бележника си, заразлиствах го.

— Добър приятел ли ви е? — приведе се над рамото ми тя.

— Много добър — кимнах. — Често ходим на лов.

— Неудобно ми е… — задъха се тя, като продължаваше да ме наблюдава изпитателно. — Не знам дали трябваше…

Беше се изправила цялата на нокти.

— Да проверя ли какво става с молбата ви? — насърчих я.

— Да, да — притракаха настървено челюстите й. — И не само това… Ако може — да се ускори… Нямам вече нерви. Помогнете ми — и колата е ваша… Без пукнат лев. Майната му на Мирон.

— Чакай, чакай — вдигнах ръка, опитвайки се да укротя изблика й. — Не е това цената, Фани.

Тя ме изгледа втрещена — никога досега не бяхме говорили за цена. Може би не вярваше на слуха си. Тъкмо се бе убедила, че вратата на моята бунашка доверчивост е широко отворена, бе се втурнала да мине, а вратата отведнъж хлопна под носа й.

— Не ми се иска да те ограбвам — поясних — само защото си притеснена…

— Каква е… цената? — изсъска тя.

— Да не говорим предварително — кимнах. — Донеси ми телефона.

Тя изтича до антрето, сложи апарата на масичката пред мен. Можех да се закълна, че е готова на всичко в този миг. Набрах лениво телефонния номер. Поздравих „приятеля“ си. Побъбрихме за това-онова. Фани вече късаше дамаската на креслото.

— Слушай, брат — рекох непринудено. — При теб ли са документите на Стефания… — и погледнах въпросително към госпожата.

— Каменова — прошепна тя.

— Стефания Каменова — издекламирах в слушалката. — Да, моя позната… Много свестен човек. Гарантирам. Утре вдругиден, казваш… Дай боже. Моля те, не я разтакавай повече.

И прекъснах разговора. Отпусната върху креслото, Фани се вслушваше в дъха, в пулса си…

— Това е — казах. — Най-късно вдругиден.

— Благодаря — прошепна тя. — Цената?

Гледаше ме, в очите й се появяваше майчина топлота. Идваше нейният ред да прави услуга и беше готова да ме излъже.

— Истината — казах.

— Истината за какво? — надигна се тя.

— За отношенията ви с Евдоким. Били сте любовници, нали?

Гримаса разкриви лицето й. Усилено преглъщаше като при спомена за горчиво лекарство.

— Да — каза. — За съжаление.

— И той изби мъжете ти?

Облещи се като ударена от гръм. Хиляди предположения разтърсваха мозъка й.

— От ревност — додадох. — Понеже беше луд по тебе.

— Да, беше луд — каза и се отпусна. Напрежението се смъкна по тялото й като дреха. — Но… — поклати глава. — За избиването нищо не знам.

— Фани! — изгледах я вразумително. — Дойде времето за истинските услуги. Аз направих всичко за тебе… Не те карам да правиш или да казваш нещо, което не е било… Но знам, че между тебе и Евдоким е имало любов. Силна, почти невъзможна. Намесила се е и смъртта… Помисли си сега, когато ти се разделяш с всичко това, даже вече си се разделила, дали си струва да оставяш зад себе си толкова неизяснени подробности… Току-виж — на някой му хрумне да ги изяснява в последния момент и аз не мога да му попреча, не съм всесилен… Не рискуваш ли да пропадне всичко, после да се проклинаш?

Задъхах се и замълчах. Трябваше да замълча. Тя се надигаше в креслото наелектризирана, речта ми бе я възбудила, сега думите бяха просто върху езика й…

— Да, прав сте… — рече, — ще ви кажа всичко, каквото знам… Всичко, макар да не е много… Макар да е болезнено за мен, макар да ми е така… неясно, като спомен от чудовищен сън и все още аз самата се съмнявам в него… макар че… за какво ви е? — това са само съмнения… предположения.

— Не забравяйте — рекох, — че разполагам с някакви факти. Липсва ми най-важното — мотивът, който да ги върже. Може би тъкмо вашите предположения… Впрочем слушам ви…

Мразех се в този миг и изтръпвах — дали пък няма да долови лукавството ми? Но тя вече бе заела стойка на кавалерист преди атака. Бе решила да се отърве веднъж завинаги от думите си, от присъствието ми, от историите, които я дърпаха назад като гири и възпрепятстваха заминаването й.

— Когато се ожених за Иван — подхвана енергично, — аз знаех, че е един объркан, направо — утрепан човек… Тия безкрайни дела, чувството му за вина, на което отчаяно се съпротивляваше и по цели нощи търсеше доводи в своя полза, всичко това бе изтеглило бавно нервичките му… Но нищо, казвах си, като се погрижа за него, той ще се успокои… В края на краищата човек на нашата възраст не може да бъде съвършен… Заробила се заради него, мъчех се да отгатвам желанията му, да му угаждам… Водех го по болници, изписвах му лекарства от чужбина… Понякога той се просълзяваше. От безсилие, че няма начин да ми се отблагодари… Защото той беше безсилен и в друго отношение… Мога да говоря всичко, нали? — въздъхна, театрално закри с длан очите си.

— Всичко, което е истина, Фани — напомних й.

Тя възприе думите ми като благословия.

— Не беше мъж — каза. — Дотолкова не беше, че понякога се усъмнявах дали изобщо някога е бил, разбирате ли?… Имаше желание, но то по-скоро беше стремеж да надмогне себе си… Плачеше. Жалка работа! — тя разтърси ревера си. — Ставаше груб… Неописуемо груб. Като компенсация на хилавостта си… В такива моменти нали разбирате… Ужасно! Унижаваше ме… Садист! Проклинах се, че съм свързала съдбата си с такъв човек… Проклетисвах късмета си. Чудех се какво да правя… Защото аз все още бях жена в силата си… Жена. И тогава край нас се завъртя Евдоким.

— Преди това не ви ли навестяваше? Не са ли били приятели от по-рано?

— Възможно е — промърмори замислено тя. — Не знам… Но аз едва тогава го забелязах… Един нахален, лъстив котарак. Мъркаше и ме дебнеше. А като че ли и Иван едва тогава го забеляза. Сърдеше се… Още щом Евдоким се показваше на вратата, съпругът ми ставаше нервен. Вдигаше скандали за какво ли не, правеше ме на пет стотинки… И това още повече насърчаваше Евдоким… А накрая… Знаете ли, накрая — срам ме е да си спомня дори, — след като ми наприказваше каквото му дойде наум, Иван ставаше и излизаше… Оставяше ни сами. Тласкаше ни към греха — правете каквото знаете! — а в него засядаше, затвърждаваше се чувството, че е жертва, че цял живот е бил жертва — неразбран, отритнат, несправедливо обвиняван и изоставен. Това му доставяше удоволствие… Страдалец, нали разбирате… Отначало аз си мислех, че ни поставя клопка: връща се, заварва ни в неудобно положение, скандал, развод и така нататък, а той — светец… Ала по-късно забелязах, че след тези бягства той се завръщаше успокоен, пречистен… Добър, внимателен. Все едно — нищо не е било… И накрая не издържах. Оставих се Евдоким да ме прелъсти… Затворих очи и се оставих. Всичко в мен виеше, жадуваше отмъщение… Дори да е клопка, мислех си, дори да ни хване сега, още по-хубаво, по-добре ужасен край, отколкото ужас без край… И така заживяхме. Модерно семейство, няма що…

Фани се задъха. Думите я бяха изтощили.

— И тогава — продължи с усилие, преглъщайки често: — Евдоким взе да става настоятелен… Идваше по няколко пъти на ден, изобщо не се съобразяваше с присъствието на Иван, забравяше всяка предпазливост. Увещаваше ме да оставя мъжа си, да се оженим… Ти си жена за мен — казваше. Чертаеше грандиозни планове, съблазняваше ме… Аз не се съгласявах — хайде сега, на стари години циркове… Като пубертетите. Накрая той ми предложи да го убием…

— Да убиете Иван? — помъчих се да уточня.

— Да — поклати глава отчаяно.

— Той… имаше ли някакъв план, или просто така си го говореше?

— Ще ви кажа… — замисли се, стрелна ме с измъчен поглед. — Да почина малко все пак?

— Разбира се — великодушно махнах. — Закъде сме се разбързали…

Тя стана, помая се из хола, отиде в кухнята. Чу се шуртене на чешма…

— Да ви спретна едно кафенце? — предложи вяло.

— Не, не, благодаря…

Влезе в хола, отпусна се върху креслото и примижа ожесточено, свивайки устни, сякаш се мъчеше да възпре набъбващите под клепачите й сълзи…

— Предлагаше ми — подхвана глухо — да дам някоя вечер на Иван повече рудотел, за да заспи дълбоко… Мъжът ми и без това всяка вечер пиеше по едно хапче, аз трябваше само да прибавя още едно или две и после да извикам Евдоким… Той щял да свърши останалото. Но как, ужасявах се, как така — жив човек е, помисли! Жив, ама защо? — смееше се той. — Само да мъчи и нас, и себе си… При това, казваше, той нищо няма да разбере, нищо няма да усети… Ще… притисна възглавницата върху лицето му и след минута — край! Може да му се мерне така… че сънува лош сън… И докато разбере — сън ли е, истина ли? — всичко ще бъде свършено…

Отворила широко очи, тя ме наблюдаваше с изцъклен поглед. Бях сигурен, че не ме вижда — върху ирисите й проиграваха отдавна забравени, ужасяващи сенки…

— Доста ви е струвало всичко това — промърморих.

— Накрая не издържах — въздъхна тя, — изпъдих Евдоким. Казах му да се маха, да не ми се явява вече. Но той… като луд — все едно и също си знаеше, все едно и също ми говореше, настояваше… Ти, казваше, само замини някъде, аз ще свърша всичко. Полудях. Вече се страхувах и за себе си. Една вечер го изгоних с ритници в присъствието на Иван. Предупредих мъжа си — няма да го пускаш да припари на прага… Той уж се съгласи, но… мека Мара — не издържа… Понякога ги заварвах заедно… Наистина много рядко… А и Евдоким престана да ме задиря. Поуспокоих се… Помъчих се да забравя… И наистина като че ли забравих. Често отсъствах от дома, ходех по няколко смени на почивка… Нова среда, нови познати… Отдъхнах си… Даже си помислих — дали приказките на Евдоким за убийството не бяха само пъчене, за да ме убеди, че за мен е готов на всичко… И когато това се случи…

— Смъртта на мъжа ви?

— Да. — Фани изсърба набързо признанието си: — Когато това се случи… дори и тогава не помислих за Евдоким. Смятах, че бащата на онова… осакатеното момче, се е решил на тая отчаяна стъпка. Бях сигурна, че и той… И така казах на вашите хора. Но после, като размислих…

— Усъмнихте се?

— Почти съм убедена — поклати решително глава. — Но беше минало време… Защо да разравям миналото…

— И това ви устройваше?

— Устройваше?

— В смисъл — бяхте се освободили от един кошмар, не ви се искаше да го изживявате отново…

— Да, да… Нещо повече — тихомълком продадох апартамента, покъщнината — всичко, и избягах… В друг квартал, под наем, никой да не ме знае къде съм, да не ме търси…

— Страшна история — въздъхнах. — Едно ме учудва само… След смъртта на мъжа ви — независимо от това кой го е убил… Евдоким би трябвало да се чувства улеснен в атаката си към вас… Да бъде по-настойчив… А той нито веднъж не ви е потърсил.

— Защо сте толкова сигурен? — усмихна се криво тя.

— Но нали сама казахте.

— Да, първоначално се страхуваше, а след това… Направо повреди телефона. Но аз бях категорична.

— Благодаря ви — надигнах се. — Нямате си представа колко много ми помогнахте…

— Но аз… — трепна като събудена, — в нищо не съм сигурна.

Бе усетила, че се е увлякла, и бързаше да се измъкне.

— И това, което казахте, ми стига — усмихнах й се. — Ако се наложи, ще го повторите още веднъж пред следователя.

— Защо? — погледна ме измъчено. — Не е ли достатъчно?…

— Всъщност — да… Ще се помъча да убедя следователя. Но утре ще мина към вас, за да подпишете показанията си.

— Готово. Само… обадете се, преди да тръгнете.

— Разбира се — усмихнах се, идеше ми да я щипна по бузата. — И ще чакам картичка от Виена.

— Непременно. Никога няма да забравя добрините ви… А Запрян… открихте ли го?

Въпросът й буквално падна от устните й, прошумоля край краката ми като влечуго. Застинах, за да не го настъпя.

— Почти — рекох небрежно. — Ако не си тегли куршума, в най-скоро време ще го спипаме…

— Това… за куршума — поколеба се, — възможно ли е?

— Почти — въздъхнах. — Куршум и прощално писмо с признания и разкаяния…

— Този Запрян — поклати глава, — да му се не надяваш.

— Тъмна е душата на човека — погледнах я в очите, позасмях се. — И внимавайте… Мъжете са вашето нещастие…

— Така е — побърза да се съгласи. — Може би защото винаги съм била всеотдайна към тях.

— Време е да помислите и за себе си — посъветвах я на сбогуване.