Петър Искренов
Маратон призори (40)

40

Грижите, които бяхме положили за незабелязаното задържане на Теодосий Маритов, за оправдаването на краткотрайното му отсъствие сред туристическата група — уж си бе забравил паспорта, — както и за навременното му присъединяване към групата в Белград, не бяха отишли напразно. Още при пристигането на туристите във Виена в хотела ги очаквала някоя си фрау Колмриг, която усилено разпитвала за хер Маритов и за хер Петров. Естествено, първата й работа била да се срещне с фармацевта, да получи от него очаквания залог — грижливо описаните съставки за лекарствата, и да му осигури квартира, малко пари. Обяснила му, че всичко по-нататък — откъсването от групата, декларацията, че се обявява за невъзвращенец, си е негова лична работа, в която тя не желае да се меси. И едва тогава потърсила хер Петров. Хрумването й да се насочи най-напред към фармацевта всъщност спаси операцията ни от провал. В това време нашият човек, който пътуваше с групата, бе успял да се срещне с неизвестния ни до този момент Петров и с доста труд да изкопчи от него истината: госпожа Фани бе се запознала с него в София и успяла да го предума да разкаже на фрау Колмриг как се е държал по пътя бъдещият й жених. „Да, да — рекла Фани, — имам намерение да се оженя за Маритов, но нали знаете, на стари години човек е предпазлив и трябва да знае със сигурност с какъв се свързва.“ Срещу това невинно сведение Петров щял да получи от посрещачката си във Виена цели сто долара. „Кой е луд да не приеме такова предложение — оправдавал се човечецът, — още повече че колегата Маритов го няма никакъв по женска линия.“

Този неочакван инцидент ни убеди, че госпожа Фани и приятелите й се подсигуряват от много страни, застави ни да бъдем нащрек. В края на краищата Курт Енгелман получи очакваната телеграма: „Тук времето е хубаво, бизнесът върви отлично“. Текстът й означаваше: пътуването на Маритов е преминало без съмнителни усложнения, сделката с него е сключена.

Още същата вечер госпожа Фани свърна в дома на фармацевта, прерови набързо тайниците, натъпка парите в куфарчето, което и без това пращеше от пачки, в коридора на мазето смъкна найлоновите си ръкавици, заля ги с киселина и спокойно излезе на улицата. Спря такси, прибра се. Скъта скъпоценния си багаж в гардероба и позвъни на Енгелман.

— Готова съм — каза. — Чакам ви.

— О, така ли — засмя се той. — Идваме.

След вечерята Енгелман подари на бъдещата си съпруга разкошна рокля и палто, купени от Кореком. След като прие подаръците, тя го прегърна, по-скоро се вкопчи в него и захлупила лице върху рамото му, като се притискаше към плоското му като тараба тяло, мълчаливо се поклащаше, увличаше го в ритъма си и сякаш отчаяно, безгласно, до самозабрава се отдаваха на увлекателен, отдавна започнат разговор.

Време беше да се намеся. Тревожеше ме само мълчанието на фотографа. Дали бе успял да открие следите на Запрян? Този човек ми трябваше сега повече от всичко, този човек, сянката му, или поне убеждението, че е жив, че съществува, а не сме си го измислили…