Петър Искренов
Маратон призори (39)

39

Теодосий Маритов бе арестуван на граничния пункт. При митническата проверка в страничния джоб на сакото му се намериха десет старинни монети, размесени сред шепа стотинки. Той направи доста учудена физиономия, като ги видя — сам не можел да си обясни как са попаднали в него. „Навярно са ми ги пробутали някъде заедно с рестото — вдигна рамене. — Какво ли не са ми пробутвали напоследък… За какво са ми тия железца? — сочеше невинно монетите. — С тях нищо не мога да си купя… Та нали виждате… изобщо ме съм ги крил, ако знаех, че имат някаква стойност, все щях да ги потуля някак…“

Така или иначе, туристическата група отпътува по маршрута си, а Теодосий Маритов след час вече седеше в кабинета ми, подръпваше панически сакото си и все още се опитваше да ме убеди, че е жертва на нелепо недоразумение… Изчаках го да се изприказва и след това мълчаливо подхвърлих към него тестето фотографии, които бяхме направили у дома му по време на обиска. Той ги пое машинално, разгърна ги и в следващия миг примижа така, като че ли срещу очите му блеснаха ослепителни фарове. Искаше му се да ослепее в този миг, ръцете му да изсъхнат, да остане без памет, за да забрави кой е и защо седи срещу мен… Стискаше отчаяно фотографиите. Колкото и да пареха пръстите му, сега те бяха единствената опора, на която можеше да се довери, за да не рухне…

— Не разбирам — успя да промърмори. — Нищо не…

— Ами хайде да ги разгледаме — предложих, — аз ще ви давам необходимите разяснения…

— Не, не — заповтаря трескаво, поизправи се и хвърли снимките пред мен. — Това е монтаж…

— Много добре знаете, че не е — подех вразумително и разгърнах фотографиите. — Трябва да ви призная — доста добре сте го измислили…

— Кое? — дръпна се той ужасен.

— Ами ето това скривалище — показах му една от снимките. — Да скъташ шейсет и осем хиляди долара в едно пършиво куфарче, а куфарчето да повериш на старата и тежка като слон готварска печка в мазето си — за това се изисква кураж… Щото пари са все пак и не падат сами от небето, нали?

— Не, не — затресе се като парализиран.

— А ето с тези осем хиляди долара, пъхнати в стария порцеланов сервиз, сте постъпили направо лекомислено — посочих му друга снимка. — Крадците наистина не се интересуват от сол и подправки, но все пак, представете си — ровят насам-нататък, блъснат сервиза и какво? Всичко отива нахалост, нали?

Теодосий ме гледаше мълчаливо, в очите му кристализираше злост.

— Ето — вдигнах нова фотография — с монетите, със същите тези монети, дето се намериха в джоба ви, сте били по-разумен… На дъното на метална ваза, а отгоре изсъхнало букетче рози… Това е вече по-остроумно. Но най-важното: за предстоящата ви сделка във Виена сте носили със себе си… — показах му факсимиле на листчето, което бяхме намерили в портфейла му.

— А, много важно! — раздвижи се. — Някакви глупави записки… Кой знае за какво съм си ги водил…

— Специалистите вече ги разчетоха… Това са съставки за лекарства, които сте смятали да продадете, за да влезете в играта…

— Глупости! — настръхна той. — Всеки специалист ще ви каже, че от тези съставки не могат да се направят никакви лекарства…

— Така ли? — умислих се, а ми идеше да му се изсмея в очите. — Значи все пак много добре помните какво сте записали върху листчето… Не е така… случайно — някакви записки там?

— Не съм казвал такова нещо — притихна той.

— Хм — изсумтях разочаровано. — Аз пък помислих, че точно това ми казахте. Също така си помислих, че не е кой знае какъв пропуск, дето не сте отбелязали в бележката ония две съставки, общовалидни за всички лекарства от този род… И насън да ви бутнат, ще се сетите за тях.

— Предположения — въздъхна, той, отпусна се, омекна и аз почувствах как всичко в него се предаде.

— Хайде да не си играем, Маритов — погледнах го откровено. — Разбирам ви, имали сте някаква фикс идея и много години сте напирали да я осъществите. Но не било писано… Дотука било всичко. Единственият начин да си помогнете — казвам ви го абсолютно честно, — единственият начин е, като ни помогнете и на нас…

— Аз да ви помагам?

— Да. Може би ме проклинате сега за това, че сте тук, а не пътувате към заветната си цел, но като ви обясня как стоят нещата, може би и ще ми благодарите.

— Добре — кимна той, притвори очи и сякаш заспа, а цялата му същност беше нащрек, ослушваше се, готова да реагира мълниеносно. — Но ако може без демагогии… — додаде.

— Далече съм от това намерение — кимнах. — И така… слушайте. Вашата фикс идея, голямата ви цел в живота, е била подкрепена от госпожа Фани… вашата някогашна трагична и изпепеляваща любов…

Той сви устни като от скомина.

— Слушайте, слушайте — спрях го. — Това, че е била голямата ви любов, не е укоримо… Ама никак. Признавам — на чара й трудно може да се устои. Но не знам дали сте се запитвали някога — защо тази жена подкрепи фикс идеята ви? От любов ли?

— Неприятен ми е този разговор! — вдигна зиморничаво рамене.

— Да, разбирам. Често пъти ви се е налагало да водите този разговор сам със себе си, но сте го отлагали! Въпреки всичко сте разбирали — все някога той трябва да се състои. Никога не сте предполагали, че ще се състои тук… по този начин. Е, добре, ето — стигнахме и до него. Какво да правим? Пак ли да го отлагаме? Докога?

— Карайте — махна той. — Така и така сме започнали.

— Не сте ли се усъмнявали някога, че вие, вашите способности, вашият ум и фикс идеята ви са само част от сметките на Стефана, повтарям — само част, която веднага може да се изключи, след като вече не й носи печалба?…

— Не ви разбирам — промърмори той. — Каква печалба?…

— Не сте ли се запитвали — продължих, — откъде има тя толкова много пари и защо така прибързано си отиват от тоя свят съпрузите й?…

— Защо? — вдигна рамене той. — Умират… Стари хора.

Притихнах. Просто го разбрах: винаги си е мислел, че той, единствено той е достоен за нея. Всички останали са били скапаняци, случка в гората. Навярно и тя му го е втълпявала.

— И вие не сте млад, Маритов — усмихнах се.

— Какво искате да кажете? — потръпна мъжът.

— Може би не проумявате истината за Фани, защото въпреки недостатъците си вие имате благородна професия. Вашият занаят е животът… А нейният е смъртта…

— Моля? — изсивя лицето му.

— Да — казах. — Смъртта.

И както се бе надигнал, мъжът срещу мен се сгромоляса на дивана. Сгромоляса се в миналото си, в размислите, в съмненията си.

— Да, Маритов — настоях. — Във Виена, след като измъкне всичко от вас, Фани щеше да се погрижи да отпътувате… за онзи свят… както предишните й мъже… Много хора умират от болести, а те са загинали от глупост. Нали вие й дадохте киселина и мишеморка. Запитахте ли се за какво са й?

— Как за какво? — дръпна се той. — Киселината, за да си отпуши мивката, а мишеморката — защото в мазето й се появили…

Поклатих глава. Той замълча, дишаше тежко. Дъхът свиреше в гърдите му като в съдрана книжна кесия.

— Чаша вода? — предложих му.

Кимна, изпи водата, облиза пресъхналите си устни и отново се втренчи в отминалото, в спомените, в размислите си.

— Бих ви предложил да починете — казах му, — но не искам да ви лиша от единствения начин да си помогнете.

Той вдигна очи — в замъглените ириси напразно се мъчеше да изплува вялият и объркан въпрос: как?

— Като ни помогнете — кимнах. — Заклевам се — това не е демагогия.

— Добре — каза той. — Да започваме…

— Разкажете ни за връзките си с Фани до този момент. Не забравяйте, че най-важното е в ръцете ни, знаем го…

— За тази жена бях готов да умра — подхвана отпаднало той.

— Тъкмо на това е разчитала.

— Това… беше отдавна — погледна ме укорно той. — В ученическите години. Наистина посегнах на себе си… И още тогава като че ли всичко в мен прегоря… Още в момента, в който дойдох на себе си, вече знаех: едва ли ще имам сила да го направя втори път, ще ми се наложи да живея дълго — уплашен, скапан и никакъв… Наложи ми се да се промъквам през едно доста трудно, объркано време… Не ми разрешаваха да следвам, нямах професия, нямах пари, карах я едва-едва и както ми падне, сам, изоставен от всички, забравен… Но с всеки изминат ден в мен се възраждаше жаждата, не… инатът за живот. Не знам дали ме разбирате. Разкарвах мляко из София, хамалувах на гарата, обикновени, кратки и прости връзчици с най-обикновени жени, но никакви приятелства, никакво привързване… Не вярвах в нищо и в никого. Осланях се само на днешния ден, е, и най-много на утрешния… Когато най-сетне ме приеха в университета, аз пак не повярвах, това не е истина, казах си, това е поредната измама… Но затова пък, може би точно заради това, се вкопчих в нея с всички сили… какво да ви разправям, може да излезе и нескромно — но бях най-добрият… Първенец на курса, най-обещаващият аспирант, най-надеждният млад специалист…

— Не — кимнах, — не е нескромно… Всичките ви колеги го потвърждават.

— Да — въздъхна той. — И на мен ми го казваха… Още тогава. Хвалеха ме. Но аз не им вярвах. Смятах, че това е поредното прелъгване, поредната уловка. Веднъж да се хвана, да си въобразя, че съм кой знае какво, та после да ми се смеят, нали? И затова се стремях към повече. Стремежът ми се превръщаше в един ненаситен глад… Не исках да знам кой съм, що съм, какво представлявам. Забравях себе си. Забравях, че имам тяло, очи, лице… Застанех срещу огледалото да се бръсна и не се виждах. Превърнах се в един мозък, който търси, обръща, комбинира, иска все повече… И тогава ме навести Фани.

— Кога тогава? — намесих се. — Приблизително.

— През лятото на шейсет и осма… Приех я недоверчиво. Като всичко край себе си… Като всичко извън разсъдъка ми. Имах и други основания да бъда недоверчив към нея… Но знаете ли… — Маритов се запъна, пребърса разсеяно потта по челото си. — Впрочем и вие го казахте. Тя е страхотна… Тя е в състояние да накара и най-прогнилата талпа да се разлисти… Напомни ми, че имам тяло, очи, физиономия… Отиде си и отново ме принуди да се почувствам жалък. Защото усетих отново колко съм самотен и никакъв. Проклинах я… Но тя вече ме бе повела и ме водеше — говореше ми за слава, за пари и аз като че ли се пробуждах. Присмиваше ми се, че съм беден. А аз имах пари, баща ми беше събирал долари, за да ме прати да следвам в странство… Двайсет хиляди. Но не ми вършеха никаква работа. Лежаха си там, най-отдолу в скрина. Страхувах се да пазарувам с тях, страхувах се дори да ги извадя, да ги преброя… Просто от време на време бърках в скрина, напипвах ги и се успокоявах — бяха там, знаех, че ги притежавам, макар че — пак повтарям — нямах никаква полза. Веднъж — какво ме прихвана! — извадих пакета, размахах го пред очите й. Тя едва не припадна. Откъде ги имаш? Колко са? Казах й — тя се замисли. Не ми обръщаше внимание, изобщо не ме виждаше. В очите, в разума й бе заседнал пакетът и изместваше всичко. Уплаших се. Разбрах, че крои планове да ми ги отмъкне…

— Обикновено не се шегува с тия работи — намесих се. — Така че… наистина си е било страшничко.

— Чувствах се като дивеч — сгърби се мъжът, плещите му потрепериха. — Някакво шесто чувство ми подсказваше, че ме обгражда отвсякъде, бавно, търпеливо, незабелязано, отрязва ми пътищата за бягство… И тогава скрих доларите долу в печката. Каквото и да се случи, мислех си, тя ще остане излъгана. И съвсем неочаквано един ден ми предложи да купи половината… Говореше с недомлъвки — уж за някаква нейна позната, уж не знам си какво… Искаше ги по черния курс — три лева за долар… Предположих, че тайно от мене е бъркала в скрина и като не е намерила пакета, ме изпитва, за да разбере къде е. Добре, рекох й, донеси парите и след ден-два ще ти дам доларите. Сега не са у мене… Очаквах, че няма да се съгласи. Не, съгласи се, донесе ги. Трийсет хиляди. Гледах, и не вярвах на очите си. Извадих няколко банкноти напосоки от пачките, отбих се до магазина, пазарувах с тях, нямаше лъжа — бяха истински… Слязох в мазето, отброих десет хиляди долара… Дадох ги на Фани. Задръж ги — каза тя. Като дойде ден, ще си ги поискам. За теб ли са? — попитах. Да, каза, за мен. И това ме съсипа. Значи напразно се бях страхувал, напразно я бях подозирал. Купих си вила в Бояна, кола. Почувствах се човек… След няколко години тя купи и другата половина от доларите. Но този път настоя да й кажа къде съм ги скрил, та ако се случи нещо с мен, да знае как да ги вземе… Нямало защо да се лъжем, хора на възраст сме, всичко се случвало… От този час аз бях неин. Влязох в бизнеса с валутата. Но вече купувах и за себе си. Давах най-добрата цена. Имах си сигурни хора, бях ги предупредил — дребни сделчици, под двеста-триста долара — не ме интересуват…

— И така ги понатрупахте — кимнах с разбиране. — А как стигнахте до тази идея — да забегнете? Фани ли ви я подсказа?

— Да. Увери ме — имала сигурни хора там… Някаква приятелка, която щяла да ни помогне да се устроим… Пък и нали нямаше да отидем с празни ръце…

— А питахте ли се понякога откъде има тя толкова много пари?

— Питах се… И дори първия път проверих. Беше продала жилището си…

— А след това?

— Спестявания. Не знам дали знаете — тя е ужасна скъперница. После нали почина мъжът й, продаде апартамента… Аз самият участвах при уговаряне на сделката, така че знам.

— Вие сте участвали и в друго. Закарали сте я до едно село край Бургас.

— Да, и какво от това?

— В колко часа я взехте и откъде?

— Уговорихме си среща за девет вечерта. В една пресечка до дома й.

— По същото време е починал мъжът й. При неизяснени обстоятелства. А Фани е обяснила, че пътувала с влака, който тръгва от София в осем. Как ви се струва това? Разбирате ли в какво сте участвали?

— Но аз… — заекна Маритов. — Научих за съпруга й чак след седмица. Тя ми каза…

— А знаете ли — прекъснах го, — че и вторият й мъж почина наскоро?

— Да.

— Е, не ви ли прави впечатление, че съпрузите й някак много прибързано напускат този свят?

— Не — поклати глава той, — не… Това не. Способна е на всичко друго — да те изтормози, да те изнуди, но това — не. Нали аз сам се убедих… Прекалено е голяма цената…

— Зависи към какво се стремиш! А как си обяснявате този факт: уж много ви обича, държи на вас, пък се жени за други?

— Казваше ми, че се страхува… Имала предчувствие, че ако се съберем, ще се случи нещо лошо — мънкаше той и с това мънкане се мъчеше да убеди и себе си. — Нас, казваше, ни крепят единствено деловите връзки, разнежим ли се, ще загине и привързаността ни…

— Кога сподели с вас идеята си да се устроите във Виена?

— След като почина първият й съпруг.

— Но нали след това тя се ожени отново… и не за вас?

— Да — въздъхна унило Теодосий. — Наистина… Обади ми се, молеше ме да й простя, извиняваше се с женската си слабост… Но вярвай ми — казваше, — това не е истината, истината за нас е в бъдещето.

— И вие й вярвахте? — примижах.

„При цялата си практичност — помислих — едва ли е бил чак толкова заслепен!“

— Какво да правя? — вдигна рамене мъжът. — Аз по това време още не бях готов с проучванията си по лекарствата… Трябваше да извърша още проби тайно от колегите си. При командировките си зад граница пестях валута и я внасях в една банка в Швейцария. Знаех — дойде ли денят — и сам ще тръгна…

„Какво ли не се случва — казах си, — когато се срещнат двама самотници, двама съвършени егоисти? И омраза има между тях, и подозрение, и особен вид доверие… Да го наречем «доверие без една крачка». Егоистът обещае ли нещо, можеш да бъдеш сигурен — ще се скъса, но ще изпълни обещанието си, защото винаги и във всичко той включва собствената си изгода, но никога не отива докрай, предпочита да изостава поне с една крачка, та подгонят ли го, да разчита на някакъв аванс в бягството си.“

— Добре — рекох. — Денят дойде… Излизате, установявате се във Виена… Но това не е чак толкова просто.

— Не е. Фани ми даде адрес в центъра на града. Там трябва да се срещна с една жена, да й дам рецептите… След ден или два, навярно след като ги проверят, жената щеше да телеграфира на Фани, за да уреди и тя излизането си…

— Как?

— Покана за гостуване от приятелката й.

— Тази приятелка щеше да изнесе и валутата, нали?

— Да, и нейният шеф. Това е най-сигурният начин.

— А след някоя и друга седмица щяхте да се ожените?

— Да — издъхна гласът му, раменете му се смъкнаха.

— Да, но не — подхвърлих към него факсимилираната молба за встъпване в брак на Фани и Курт Енгелман. — След някоя и друга седмица вие щяхте да бъдете мъртъв или в най-добрия случай — един нещастник, без пари, без плодовете от труда си, напълно ограбен, ненужен никому… Ето това щеше да бъде истината за вас.

Той се взираше с невиждащ поглед във факсимилето.

— Това… — задави се. — Не е монтаж, нали?

— Все ви се присънват монтажи — намръщих се. — Предлагам ви още сега да тръгнете за Виена, за да се убедите.