Петър Искренов
Маратон призори (37)

37

Късно привечер, когато вече наистина се бях усъмнил в изчисленията си, телефонира Марко.

— Извинявай — рече, — но се случи нещастие… Мадамата се подхлъзна, навехна си крака… Трябваше да я нося на гръб. Лекарите се съмняваха за счупване, три пъти й правиха снимка на глезена.

— Къде е сега? — не се стърпях.

— В болницата в Чепеларе… Лежи и пъшка. Макар че според мен тя изобщо няма нужда от болница… Може да си лежи и вкъщи.

— Как реагира на случилото се?

— Ще се пръсне от яд. Непрекъснато повтаря: „Как можа да ми се случи…“

— Някакви следи от Запрян?

— Като че ли е потънал в земята.

— Може и наистина да е потънал — промърморих замислено. — Фотографът подсказа ли нещо?

— Да. Домакинът на хижата е слизал до селото, за да набави продукти. Фотографът му е помагал. Никакви по-особени контакти. Озадачава само телеграмата, която е пратил до помощното стопанство на един хлебозавод в окръжния град…

— Съдържанието?

— „Изпратете месото веднага. Очаквам групи.“ Проверката показа, че домакинът наистина очаква пристигането на две туристически групи, за което е поел ангажимент да ги храни… Между местното туристическо дружество и хлебозавода има подписан договор: помощното стопанство да снабдява хижата от време на време с месо, срещу което работниците да почиват тук безплатно…

— Помоли ли колегите да се заинтересуват от това помощно стопанство?

— Да, но ми се изсмяха… Ако при всяка телеграма трябвало да се разкарват до свинефермите — те са доста далече в планината, — нямало да им остане време да си гледат работата… Може би ще се наложи да се намесиш.

— Добре. Вчера ли е пратена телеграмата?

— Не, в събота сутринта.

— Фани и кавалерът й кога смятат да се прибират насам?

— Всеки момент. Припрени са донемайкъде. Гледат се на кръв и като че ли все се укоряват за нещо. Най-странното е, че по-нервен е мъжът. Имам чувството, че е готов да зареже мадамата и да хукне сам…

— Слушай — прекъснах го. — Върло важно е да ги задържиш поне до утре заран. Измисли някаква дяволия, но по-рано от десет часа сутринта не ги искам тука.

— Разбрано — промърмори Марко.

Хвърлих слушалката и побързах да извикам момчетата. Можехме да пристъпим към секретния обиск, за който бях взел разрешение.