Петър Искренов
Маратон призори (35)

35

В понеделник мозайката беше вече почти наредена. Оставаха няколко незапълнени петна и толкова много цветни късчета, че биха стигнали за подреждането на още една картина. Изобилието им хем ме радваше, хем ме плашеше — достатъчна бе малка грешчица и трябваше да започваме всичко отначало. Не разполагахме с много време…

По регистрационния номер на зеления москвич намерихме собственика му. Той без много увъртания призна: отстъпил го на свой колега, който имал спешна работа за няколко дни до Пловдив, и дори се учуди, че се интересуваме от този толкова незначителен факт. Казахме му, че пътните органи при една от обичайните си проверки са се усъмнили в обясненията на шофьора и са ни помолили да установим дали колата наистина е преотстъпена, или е открадната. Собственикът на москвича замина спешно в командировка, за да няма възможност да се срещне с приятеля си. А този „приятел“ се оказа „босът“, с когото Чочи бе си имал вземане-даване, загадъчният телефонен събеседник на госпожата, който в момента я съпровождаше, задъхвайки се по билата на Родопите. Сведенията за него бяха безкрайно интересни.

ТЕОДОСИЙ КОНСТАНТИНОВ МАРИТОВ — роден 1930 година в София, в семейство на индустриалец. Баща му е завършил химия в Германия и от 1928 година е бил търговски представител у нас на германски фирми за химически изделия. От 1932 година е собственик на фабрика за бои. С политика не се е занимавал, не е членувал в буржоазни партии. Ползвал се е с реноме на сдържан, честен и толерантен човек. След Девети не се е противопоставял на мероприятията на народната власт, ограничил е връзките си до минимум, живял е затворено. Починал е през 1950 година.

Теодосий Маритов е бил известен като отличен ученик в гимназията. Познавали са го като добър другар, честен, затворен по характер, почти свенлив. В последния клас на гимназията се влюбил в съученичката си Стефания Каменова, която имала доста свободно поведение. Пламенната им любов продължила около година, след което Теодосий направил опит да се самоубие.

След смъртта на баща си той се препитавал от случайни професии и от разпродажба на семейното имущество. Приет е за студент по фармация през 1959 година, завършил следването си с отличие и веднага бил назначен във фармацевтичната развойна база в София. Изявява се като много добър специалист, автор е на няколко ефикасни препарата. През последните години работи успешно за създаването на противоракови лекарствени средства. Аполитичен и саможив. Ерген. Не поддържа връзки със средата си. Бил е два пъти на специализация и четири пъти на проучване на чуждестранен опит в западни страни. Поведението му в чужбина е било коректно и делово. Не е регистриран за нарушения на закона. Предстои му пътуване в чужбина с туристическа група.

Вече знаехме кой е снабдявал Фани с киселина и с мишеморка. Нещата се проясняваха, но трябваше да се чака… Най-напред позвъняването на Марко, който от петък не бе се обаждал, след това — пристигането на Фани и Теодосий, срещата им на летището с Курт Енгелман и секретарката му и накрая — сигналът на фотографа за появата на Запрян. Просто трябваше да се чака.

Към обяд ме посети колегата от службата, която щеше да поеме от летището гостите на Фани. Нашият човек беше някак показно сдържан, задоволи се да ме запознае в най-общи линии с дейността на фирмата, чийто шеф бе Курт Енгелман: преработка на хранителни изделия, пакетаж и търговия, верига от не особено проспериращи магазини, усилени връзки с Югославия, Гърция и България… Първият контакт с нашата страна бил установен от съдружника на Енгелман — някой си Волфганг Дитер през 1980 година.

— Нещо по-особено при това посещение? — попитах.

Колегата сви рамене:

— Нищо. Срещи, разговори, сключване на сделки…

Аз също свих рамене, колегата допълни:

— Само климатът ни нещо не му е понесъл…

— В какъв смисъл? — затаих дъх.

— Било е през лятото… От топлината е получил сърдечна криза… Наложило се е да го задържат за два-три дена в „Пирогов“.

— Разполагате ли с някаква фотография? — попитах.

— Да, ето — колегата извади една снимчица и ми я подаде.

— Хм — усмихнах се. От фотографията ме гледаше мъжът, който бях виждал в албума на Фани. — Прави сте да си пазите информацията, но ми се струва, че понякога прекалявате.

— Защо? — изгледа ме онзи, едва прикривайки любопитството си.

— Ако по-рано ми бяхте показали това — бутнах към него фотографията, — щях да ви съобщя, че въпросният Дитер още тогава се е свързал с Фани…

— Сигурен ли сте?

— Абсолютно. Снимала се е с него в „Пирогов“.

— Къде е тази снимка?

— В албума й — казах. — Но мисля, че сега по-важен е Енгелман. Този — посочих фотографията — е бил най-обикновен куриер. Сигурно не е знаел изобщо за истинската цел на командировката си. А е възможно и друго — връзката да е осъществена чрез австрийците, които са наемали апартамента на Фани.

— Да, наистина… — умисли се колегата.

— Не съм любопитен — усмихнах се, — но са ми нужни повече сведения за Енгелман. Дотолкова, доколкото трябва да си свърша работата. Преценете дали е възможно да ми ги дадете…

— Ще ги имате веднага след посрещането.

— И това ме устройва. Дори е по-добре… Осигурена ли е идентификацията?

— Всичко е осигурено — промърмори колегата.

След половин час вече пътувахме към летището.