Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2015)
Издание:
Петър Искренов. Маратон призори
Б—3
© Петър Искренов, 1990
с/о Jusautor, Sofia
Редактор: Благовеста Касабова
Художник: Васил Инджев
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Божидар Петров
Коректор: Нора Димитрова
I издание. ЛГ VI
Тематичен № 23/9536222311/5605-260-30
Дадена за набор декември 1989 год.
Подписана за печат май 1990 год.
Излязла от печат юни 1990 год.
Формат 84х108/32
Тираж 70 090
Печатни коли 13,50
Издателски коли 11,34
УИК 12,13
Цена 1,28 лева
Издателство „Народна младеж“, София, 1990
ДП „Димитър Благоев“ — София
История
- —Добавяне
34
Напразно чаках до обяд Марко да ми се обади. Телефонът мълчеше като препариран. Няколко пъти проверявах дали не е повреден. Към един часа разреших на момчетата да идат на обяд. Знаех, че се пръскат по шевовете от напрежение, а Савата и Коста — и от яд, задето бяха изпуснали така наивно госпожата предната вечер. Още сутринта ги бях строил в шест редици, очаквайки развръзката. А развръзката, кой знае защо, се бавеше. Навярно срещата на „Билото“ не бе се състояла и всичките ми планове отиваха на вятъра. Трябваше да започваме отначало — в друга посока, с други хора, по нов начин… Но защо не се обаждаше Марко? Каквото и да бе се случило, той трябваше да ми звънне…
Заех се да чертая върху лист хартия предполагаемата схема на престъплението, осъзнавайки колко е безплодно това занимание — всеки миг кръгчетата и стрелките можеха да се объркат, да застанат с главата надолу. Може би ставах суеверен, предизвиквах съдбата: ето аз си чертая тука и ще си чертая колкото искам, щом никой не ми се обажда, за да потвърди или да опровергае предположенията ми…
Полегнах на дивана. Всичко в мен шумеше, тътнеше. „От кръвното е — казах си. — Не биваше да се наливам с кафе.“ Пропадах в безпаметен унес миг-два и тъкмо да заспя — събуждаше ме тишината. Изсвистяваше в ушите ми като отривист, безпощаден телефонен звън. Ококорвах се и дълго гледах към апарата, който продължаваше да мълчи — огромна черна гъба, поникнала кой знае кога върху бюрото. „Майната ти!“ — проклетисвах я и се заричах повече да не й обръщам внимание.
„Не, този път не се хващам на уловката ти!“ — казах си и примижах ожесточено. Ала звънът се повтори. Изсвистя като скъсана лента на банциг. Затаих дъх и когато отново нададе вой, скочих, захлупих апарата с дланта си — вибрациите ме убедиха, че не халюцинирам. Вдигнах слушалката, изтръпнал от мисълта да не би Марко вече да се е отказал от разговора… и забравил всякакво благоприличие, изкрещях:
— Ще ти скъсам главата!
— Ало? — изплува изпод крясъка ми стъписан мъжки глас. — Майор Петков…
Онемях, трябваше да минат секунди, за да се посъвзема, поокашлях се.
— Ало — рекох басово и тежкарски. — Става някакво преплитане.
— Майор Петков? — настоя гласът.
— Аз съм. Кой…
— Обажда ви се Мирон — забъбри човекът, като че ли с въздишка на облекчение. — Мирон, синът на Игнат…
— Да — казах. — Помня ви. Какво има?
— Нещо, което сигурно ще ви интересува…
— Кажете. Слушам ви.
— Получих предложение от госпожата — позасмя се той. — Кратко и ясно. Написано на пишеща машина и пъхнато в плик.
— По пощата ли?
— Не, няма пощенско клеймо. Някой го е пуснал в кутията ми.
— За какво става въпрос?
— Предлага ми да продадем апартамента и да си разделим парите. Нали и двамата сме наследници… Тя вече е намерила купувач, уредила е сделката с райсъвета.
— Сумата? Писала ли е каква е сумата?
— Не. Пише само „сумата ще задоволи претенциите и изискванията ви“. Определя срок — идущия вторник.
— Ще се съгласите ли?
— Ами, как да ви кажа… — заусуква Мирон. — На мен апартамент не ми трябва, нужни са ми пари, така че…
— Разбирам — въздъхнах.
— Но ме учудва друго — додаде колебливо Мирон. — Като продадем този апартамент, тя къде ще живее… Толкова ли не си е направила сметка?… Затова ви се обадих.
— Да — рекох замислено. — В края на краищата това си е нейна работа… А вие… правете това, което диктуват интересите ви…
— Ясно — въздъхна той. — Мислех, че ще се заинтересувате…
— Благодаря ви — промърморих отчуждено. — Не виждам обаче нищо интересно. Всеки има право да се разпорежда с имотите си така, както желае…
И побързах да прекъсна разговора. Обадих се на момчетата и разпоредих Коста да поеме наблюдението на Мирон. Много крехка, направо никаква, беше вероятността синът на убития да се срещне с мащехата си сега, веднага след разговора ни. Но както обичаше да казва полковник Кирилов, винаги си заслужава човек да поклечи и край празна лисича дупка — току-виж лисицата си припомнила старото убежище… Бях убеден, че тази скоропостижна продажба, при това съвсем кавалерска — без да се оспорва делът на Мирон, означава стремеж към светкавично отърваване от сянката на мъртвия Игнат и е доказателство, че госпожата вече си е намерила нов жених — вероятно онзи, с когото говореше по телефона, или другия — с белия вартбург. „Бял вартбург или зелен москвич? — питах се. — Кого ще избере?“… Е, наистина вартбургът е по-престижен, но изборът на женското сърце винаги е един парадокс.
С тази утешителна мисъл отново потънах в летаргията си. Просто висях на стола полузаспал и чаках. Можех да помоля Савата да ме замести, но не исках да рискувам. Въобразявах си, че само аз мога да се ориентирам най-правилно в обстановката, която щеше да ми докладва Марко. Пък и вече не бях съвсем сигурен дали срещата в хижата се е състояла. Какво ли не ми мина през главата.
Марко се обади вечерта към девет.
— Как си, началство? — подпита внимателно.
Гласът му беше измъчен и уморен.
— Ти как си? — помъчих се да прикрия раздразнението си.
— Ойларипи! — въздъхна той. — Цял ден обикаляме планината. Затова не успях да ти се обадя.
— Госпожата там ли е?
— Да. При това — с кавалер. Ако ти кажа кой е, ще паднеш.
— Давай — рекох. — Не ми е за първи път.
— Онзи, с когото тя разговаряше по телефона.
— По какво го позна?
— Същият глас. Задух…
— Така — хванах се за бюрото, за да не се свлека на пода. — Карай наред.
— Пристигнаха след мен в хижата. Това означава, че са се бавили някъде по пътя… Още от пръв поглед личи — доста са гъсти. Направо — младоженци… Гледат се влюбено, гукат си… Така се и представиха в хижата — като годеници. Госпожата заразпитва хижаря — не знае ли нещо за Запрян… Обясни, че й предстои да се омъжи и затова издирва единствения си роднина, на когото държи.
— Запрян?
— Да. Сподели с хижаря, че роднината е малко отвеян, дори — малоумен… Уж й казвал, че иска да се запилее в тази част на планината, но тя не обръщала сериозно внимание на думите му… Но сега, като изчезнал и вече го нямало толкова време, се разтревожила. Решила да го търси. Още повече че й предстои да подпише граждански брак и не искала това да става без Запрян.
— Хижарят?
— Вдига рамене. Не познавал Запрян, никога не бил го виждал. Госпожата изобщо не повярва.
„И как ли ще му повярва — помислих си, — когато й дадох възможност спокойно да се запознае с документите в чантата ми? Възможно е дори да си ги е преписала…“
— После стана нещо страшно — продължи Марко. — Тя намери предлог да излезе навън… Носеше пластмасова кутия… Позавъртя се зад хижата, примами кучетата. Надяна едни найлонови ръкавици, извади от кутията шоколадови пастички, хвърли им ги. Песовете лапаха сладкишите и почти моментално опънаха крака…
— Какво, какво? — размърдах плещи, за да се освободя от внезапната хладинка, пропълзяла по кожата ми.
— Умряха, началство. Тази жена е ужасно хладнокръвна. Тя буквално изпи смъртта им с очи… Ей така, на екс — цялата им агония, — както алкохоликът обръща първата си чаша за деня… Не мога да ти го опиша.
— След това? — пресипна гласът ми.
— Най-спокойно ги хвана за опашките, замъкна ги в храстите, зари ги с крак под шумата и си тръгна. Аз я причаках пред хижата. Още преди това бях решил какво ще правя. Представих й се — най-добрият планински водач в района. За доказателство й показах картата и компаса… Правех се на смахнат, давах й възможност да се убеди, че съм деградирал тип и пияница, който само се чуди как да изкрънка някой лев отнякъде за пиячка… Мисля, че се хвана, дори й беше забавно… Докато се разправяхме, от хижата излетя кавалерът й, имаше вид на човек, готов да ме набие… Трябваше да се правя още по на смахнат, сигурен съм, че ролята ми се удава — и без това съм си смачкан…
— Да бе — насърчих го.
— Онзи се поуспокои… Взеха да ме поднасят. Уверих ги, че съм най-евтиният планински водач в страната — мога да карам цял ден на една туристическа супа и стотина грама водка… За водката нямаше какво да ги убеждавам — излоках половин бутилка пред очите им… Хижарят ни наблюдаваше от терасата. После госпожата и кавалерът отскочиха до колата долу на шосето, за да си вземат раниците и провизиите, което показва, че са били готови за този вариант.
„Е, щом аз съм ги подготвил!“ — ухилих се доволно.
— Аз дадох знак на фотографа да ме последва в гората и го инструктирах… Първо — дадох му ключовете от колата и го помолих да закара кучетата за анализ, при колегите, и, второ — веднага да се връща и да си отваря очите на четири за Запрян… Сигурен съм, че хижарят незабавно ще потърси връзка с него…
— Правилно — отбелязах.
— Как се държи фотографът?
— Много добре, но едва не обърка работата. Престара се. Като се върнаха ония и вече трябваше да тръгваме, той изтича при нас и — щрак-щрак — направи ни снимки… Госпожата и кавалерът й направо се втрещиха, но нашият излезе някак от положението — веднага им подаде снимките от полароида, успокои ги… А съм сигурен, че в апарата му остана нещичко и за нас.
— Слава богу!
— И така, началство — заключи Марко, — цял ден съм скитал по чукарите с четвъртинка водка в стомаха… Те ми предлагаха хапване, но смеех ли да кусна — ами ако последвам участта на псетата… Докато намеря начин да ти се обадя, остави се — направо щях да се побъркам… Нали знам, че се тревожиш…
— Как изглежда кавалерът? — прекъснах го.
— Среден на ръст, добре гледан мъж около шейсетте… Пуши доста, задухът го мъчи. Страх ме беше да не хвърли топа.
— Отличителни белези?
— Бенка отляво на носа.
— Така — въздъхнах. — Записа ли номера на москвича.
— Да — въздъхна Марко и ми издиктува номера.
— Слушай — казах му. — Направо си улучил десетката. Но внимавай. Всичко трябва да се документира. Не забравяй — в понеделник тя трябва да е в София. Пристигат гостите й от Виена. Така че ще гледа на всяка цена да бъде тук в понеделник. Не бива да ги изпускаме нито за секунда… Освен това осигури незабавна връзка на фотографа с местните служби. Ако Запрян се мерне, той трябва да бъде проследен до София, решение за задържането му ще вземем по-късно. Фотографът едва ли ще се справи с проследяването, така че местните служби нека имат постоянна готовност… Това е, край.