Петър Искренов
Маратон призори (31)

31

Раздавачът Сокол Миланов се оказа съсухрен човечец, готов всеки момент да се усмихне. С неимоверно усилие на ръждясалите си стави поддържаше що-годе прилична военна стойка. Изпъна се до вратата и рапортува, че е пристигнал и е на разположение на Народната милиция…

Подадох му ръка, отбелязах, че страшно съм зарадван на акуратността му.

— Няма как — вдигна рамене той, усмихна се несигурно. — Ние, държавните мъже, ако не се поддържаме…

— Точно така — насърчих го. — Седни сега да се разберем, пък току-виж съм и почерпил…

— Готово! — прималя той, отпусна се на дивана.

— Бай Соколе, я си спомни — бяхте ли се уговорили с госпожа Фани за онази заран…

— Кога? — трепна той, вторачи се тревожно в лицето ми.

— Да й носиш пенсията рано-рано, в шест часа — поясних.

— Все едно че се бяхме наговорили…

— Какво означава това?

— Станало ни е навик. Три месеца вече подред, този беше четвъртият, като не ги намеря у дома, минавам на утре заран в шест… Хем съм сигурен, че ще ги заваря, хем…

— Че ще те почерпят — подсказах му.

— И за почерпката ще кажа — погледна ме укорно той. — Друга ми е мисълта… Нали ще я караме по ред, другарю началник?

— Да де — съгласих се. — Карай…

— Та мисълта ми беше за мене си… Аз съм беден човек — това личи от пет километра. На млади години работех по покривите — тенекеджия… Изкарвах доста пари, да, ама мене парите ме парят… Не ми дават мира, докато не ги профукам. После се разболях — кръвно, не можех да се катеря по високото. Така си останах беден. И жената все ми го трие на носа. Прибира ми заплатата. Идва в пощата и я прибира. Аз само се подписвам. Всяка заран ми дава по левче. За кафе, за обяд, за лимонада — левче. Аз си знам как ми стигат… А пусто ми се носят пари. Ей така — да ми топлят джоба. Чувствам се другояче. По човек се чувствам… И затова — нали ще си казваме истината — като се случеше да не заваря у дома госпожата или съпруга й… радвах се. Как да ви го обясня. Джобът ми — пълен. Триста лева близо… В плик. През час се отбивах някъде, броя ги… Признавам си — съблазняваха ме… Пликът шумолка в джоба ми, сам ме подсеща — хайде сега, една бозичка, една баклавичка! — голяма работа, ще обясниш на госпожата, тя ще те разбере… Но не. Не, казвам си, Соколе, така се тръгва по наклонената плоскост… към големите държавни злоупотреби… И заран в шест — право на адреса. Като предам плика — олеква ми… Даже карам госпожата да провери банкнотите. Тя се дърпа — имала ми доверие! — аз настоявам — пари се броят!… Като съм ги разнасял вчера насам-натам, току-виж изхлузила се някоя петолевка… За да не ми развали удоволствието, тя ги брои — сто, двеста, триста — точно! И в тази секунда, вярвайте ми, може на всички да изглеждам мизерен, а аз се чувствам най-голям… Най-як. Най мъж. Как да кажа още…

Трепереше от възбуда, заекваше, търсеше думи, щракайки с пръсти, сякаш думите витаеха около него и се надяваше при разсеяните си жестове да спипа най-сполучливата… „Всеки има нужда от мъничко героизъм — мислех си. — Ако му липсва, ще си го съчини…“

— Безкрайно ти благодаря, бай Соколе рекох с прочувствен глас. — Ти беше толкова откровен… Направо изля душата си. Знам — това ти струва много… Всичко, което ми разказа, си избягвал да го признаеш и на самия себе си. Благодаря ти. Може би не съзнаваш докрай каква голяма услуга ни правиш в момента. Ние търсим истината за смъртта на един човек. А истината за смъртта винаги се потулва между истините за живота…

— Разбирам — отчаяна екзалтация прозъзна в гласа му.

— А истината за живота — продължих настървено, — сам знаеш, е пръсната в хиляди подробности. В хиляди, хиляди… Трябва да ги възстановим, но собственикът им вече не може да ни помогне. Той е мъртъв. Той мълчи… Страшно мълчи, бай Соколе. А е бил жив — като тебе и мен…

— Да, да — трепереше раздавачът, стискайки длани между коленете си. — Точно така…

— Какво можем да направим — въздъхнах, — ако не сте вие… да ни подскажете поне някои от подробностите. При това, бай Соколе, безкрайно важно е как са били разположени те във времето, в пространството… Дали така — отместих пепелника от бюрото, — или така… Страшно е важно. Затова, много те моля, внимавай какво ще те питам, отговаряй максимално точно… Ако не си сигурен в нещо, кажи си…

— Да, разбрах — пробъбри отпаднало той.

— Миналия месец, на десети април, за кой пореден път занесе пенсията на семейството Мичеви в шест часа сутринта?

— Това се случваше за четвърти пореден път.

— Госпожа Фани знаеше ли, че ще отидеш тази сутрин в шест?

— Била е убедена.

— Откъде знаеш, че е убедена?

— Ами много просто — щом не съм я занесъл на девети, значи — на десети. А и тя ми го каза.

— Какво точно каза?

— Ей, Соколе, вика, ти тая заран май закъсня. Извинявай, чаках те до шест, после влязох в банята… Как ще съм закъснял? — учудих се, гледам часовника си. — Точно в шест бях тука, но вие се къпехте и ми казахте да мина по-късно… Тя се засмя. Да хвърлиш този часовник — казва. Покани ме в кухнята, почерпи ме, преброи парите, даде ми два лева бакшиш.

— Като влизаше в апартамента — забеляза ли колко показваше стенният часовник?

— Не… Не обърнах внимание. Но като се върнах в пощата, рекох да сверя моя и се оказа, че си е точен.

— А сега — припомни си какво се случи, като отиде в шест часа. Но подробно — стъпка по стъпка.

— Качих се с асансьора. Слязох на етажа. Първото, което ми направи впечатление, беше, че зад вратата силно шурти вода и се чуваше някакъв глас.

— Различи ли отделни думи?

— Не. Побързах да натисна звънеца. Зад вратата продължаваше да шурти вода. След две-три секунди Фани извика: „В банята съм… Елате след малко.“ Учудих се — нали ако тя е в банята, мъжът й ще отвори… Пак позвъних… И пак чух същите думи: „В банята съм, елате след малко…“ Е, добре, рекох, и уж си тръгнах, а се чудех къде да ида и какво да правя… И зад гърба ми Фани отново извика…

— Същите думи ли?

— Абсолютно същите. Върнах се, позвъних продължително, попитах: „В колко да мина?“ Вътре водата шуртеше и пак — този отговор… Повтаряше го като в унес. Сякаш бълнуваше. Ядосах се на себе си. Жената може да е болна, може да й е лошо — казах си, — какво си й заопявал на вратата… И хукнах надолу по стълбите… После… знаете вече…

— Да — въздъхнах замислено. — Такива ми ти работи, бай Соколе.

— Какви? — трепна той, приведе се.

— Ами… най-меко казано — особени — усмихнах му се и се обадих в техническия отдел, поръчах да донесат записа. — Ей сега ще чуем нещо и свършваме…

— Тя… — погледна ме с откровена нерешителност раздавачът. — Да не би… нещо да е замесена?

— Не знам — вдигнах рамене. — Може и да се окаже замесена, ако не сме съвсем точни.

Той възприе думите ми като упрек, пламна.

— Всичко, което ви казах дотука, си е така.

— И нищо не си пропуснал?

— Нищо — кълна се.

Сътрудникът от техническия отдел внесе магнетофона, постави го на бюрото.

— Слушай, бай Соколе — натиснах клавиша. — Така ли… приблизително така ли звучеше отговорът на Фани, когато звънна на вратата й?

В утробата на магнетофона се чу яростно шуртене на вода, от поройния шум изплува глас: „В банята съм… Елате след малко…“ — заповтаря се в равни интервали, но с променена интонация.

— Точно така — кимна раздавачът и шумно въздъхна.