Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2015)
Издание:
Петър Искренов. Маратон призори
Б—3
© Петър Искренов, 1990
с/о Jusautor, Sofia
Редактор: Благовеста Касабова
Художник: Васил Инджев
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Божидар Петров
Коректор: Нора Димитрова
I издание. ЛГ VI
Тематичен № 23/9536222311/5605-260-30
Дадена за набор декември 1989 год.
Подписана за печат май 1990 год.
Излязла от печат юни 1990 год.
Формат 84х108/32
Тираж 70 090
Печатни коли 13,50
Издателски коли 11,34
УИК 12,13
Цена 1,28 лева
Издателство „Народна младеж“, София, 1990
ДП „Димитър Благоев“ — София
История
- —Добавяне
30
Вероятно имате представа от онази детска игра, при която една нарязана на причудливи парченца картина трябва да се подреди така, че всички линии, багри и полутонове да съвпаднат леко и елегантно, без насилие. Съществуват поне няколко начина, или хайде да ги наречем методики, за сглобяването — аз лично винаги предпочитам да започна от рамката и търпеливо да пристъпвам към централните фигури.
Този ден, като се връщах в управлението, имах чувството, че необичайно огънатата рамка на това разследване най-сетне е напасвана. Потрепервах като от лека невротична треска и мъчейки се да си представя къде са сега момчетата и какво правят, се опитвах да се успокоя.
Най-напред наминах към полковник Кирилов и му докладвах докъде съм стигнал, като не пропуснах да подчертая, че просто ми се е наложило да вляза в по-особени отношения със заподозрените, за да ги предизвикам към по-активни действия.
— Отдавна усещах, че ме работят — казах в заключение, — и просто би било глупаво да пропусна случая.
— Да, но знаеш — промърмори той — после как се извъртат нещата? Пред съда излиза, че нашият работник е такъв-онакъв и макар да липсват доказателства, върху службите ни се хвърля сянка.
— Практически нищо няма да има налице — уверих го, — само едни обещания. Никой не може да ме обвини, че съм се правил на смахнат, нали? Още повече — от днес всяка дума, всеки жест ще се документира…
— Мой дълг е да те предупредя — сви устни той. — Напиши рапорт. И внимавай.
Докато крачех по коридора, си мислех колко несправедливо е устроен този свят: престъпникът може да хитрува, да играе, да замазва следите си и никой да не го укорява за това, напротив, казват — човешко е, а за този, който трябва да се добере до истината и до възмездието в полза на обществото, всяка игра изглежда подозрителна, едва ли не противозаконна.
Отложих писането на рапорта за вечерта, обадих се в заводите, в които работеха мъжете, живеещи на последния етаж, над госпожата. Помолих да им предадат, че се налага да се видя с тях. После пуснах призовка за пет часа следобед на раздавача, върху чиито показания се крепеше алибито на Фани, и излязох.
Първият от мъжете, с които се срещнах, винаги излизал от къщи рано-рано, към пет часа. Обичал да се отбие до шкембеджийницата, хапвал, после си пиел кафето, прочитал вестниците и едва тогава отивал на работа… При това винаги слизал с асансьора до партера.
Другият се оказа натежаващ спортсмен, който имал обичая да се качва и слиза пеша по стълбите. „Като нямам други възможности за раздвижване — смееше се, — защо да пропускам тази? И после — какво са четири етажа?“
— Спомняте ли си в колко часа излязохте онази сутрин, когато загина Игнат? — попитах.
— Какво има да си спомням — вдигна рамене мъжът. — Винаги излизам в шест и десет, шест и петнайсет… Навик.
— Може би тази заран сте подранили?
— Няма начин. Будилникът ми звъни в пет и трийсет…
— Добре — усмихнах се. — Значи във всички случаи сте излезли след шест, така ли?
— Да.
— И като минавахте край апартамента на Мичеви, нещо направи ли ви впечатление?
— Чуваше се силен шум от течаща вода и гласове…
— Гласове или глас?
— … Много силно шумеше душът в банята.
— Защо решихте, че е душ? — изгледах го внимателно.
— Забелязах под входната врата да се промъква локвичка… А, рекох си, тези само са забравили душа, гледай какво наводнение ще стане. Отбих се и позвъних… Обади ми се Фани. „Не мога, казва, в банята съм… Елате след малко…“ Водата тече навън! — извиках, но нито душът спря, нито тя даде да се разбере, че ме е чула… „Не мога — повтори, — в банята съм… Елате след малко…“ След малко, рекох си, ще наводниш кооперацията, но нейсе, ще теглиш разноските по ремонта. И си тръгнах…
— Пък и вашият апартамент не е бил застрашен — подсказах му.
— Е, не само това… — посмути се мъжът. — Закъснявах за работа, трябваше да бързам… Освен това и тя не ме чуваше…
— По какво разбрахте?
— Ами като слизах по стълбите, я чух да повтаря — „в банята съм“ — и така нататък… А аз нито звънях на вратата, нито…
— Много ли вода беше пропълзяла на площадката? — побързах да го отклоня.
— Е, не беше много… И това ме успокои донякъде. Помислих си — тя все пак ще свърши с това щуро къпане, преди да накисне стълбищата…
Благодарих му и побързах да си тръгна. Докато шофирах из улиците на града, пред очите ми постоянно изплуваше замисленото лице на Фани, невероятно правилните й черти и, не знам защо, все я сравнявах с компютър — модерен дизайн, обтекаем, пълен херметик, абсолютна гаранция, към това сравнение непрекъснато се наслагваше мудният й и лепкав поглед на стара блудница и сравнението ми придобиваше съвсем уродлив характер.
В управлението звъннах на специалистите от технически отдел и ги помолих да направят необходимия ми магнетофонен запис. След това се обадих на съответните служби, разказах им за предстоящите чуждестранни гости на Фани и за подозренията си. Обещаха да направят каквото могат, с уговорката, че от тази история едва ли ще излезе нещо. Промърмориха както винаги — защо съм им се обаждал в последния момент, имат толкова много работа, — накрая все пак ми поблагодариха.
Свързах се със Савата, който по това време трябваше да наблюдава Фани.
— Нещо ново? — попитах.
— Пак се обади онзи — докладва той.
— Мога ли да чуя разговора?
— Един момент.
В слушалката отекна прищракването на магнетофона и след познатия стържещ звук изплува замореното астматично дишане на мъжа. Госпожата се ослушваше. „Пак — въздъхна тя, мъжът не отговори. — Пак, пак!“ — настоя тя с щастлива истерика. „Налага ли се?“ — попита мъжът. „Ужасно!“ — засмя се тя, смехът й бе студен и сипкав като премръзнал сняг. „Нямам много време — рече умислено мъжът. — По същия начин ли?“ Госпожата замълча вразумително, отрони: „Да, няма друг“. Стържещият звук погълна ехото на гласа й.
— Това ли е? — попитах.
— Да. Иди, че разбери нещо.
— Наговориха се — умислих се. — Нищо. Просто бъдете внимателни. Ако не друго, ще ни помогнат да узнаем начина им… Или поне един от начините им. Край.
— Разбрано — промърмори Савата и прекъсна връзката.
Телефонът отново заподскача. Обаждаше се Мони. Тонът му както винаги бе напорист и приповдигнат — като че ли изричаше много повече думи от тия, които чувах.
— Спокоен ли си, началство, спокоен ли си?
— Не много — усмихнах се. — Казвай.
— Човекът е вътре.
— А, така ли? — Едва „сподавих“ прозявката си, за да поохладя ентусиазма му. — Лесно ли стана?
— Като по ноти — изфука се той. — Трансфер на валута в големи размери…
— Хайде бе! — удивих се. — Значи е дебела работата. Пустият Чочи! Да му се не надяваш…
— Осемнайсето районно ме предлага за награда — продължи като навит младокът. — Оказа се, че вече от година издирват мадамите, които донесоха на Чочи валутата. Страхотни са. Помежду си се наричали двойка реактивни изтребители… Омагьосвали чужденците и ревизирали джобовете им… Майтап! Правят се на обидени. Ние, казват, ви носим приходи, а вие…
— Да, да — усмихнах се осенен. — Винаги е така: „Ние, а вие?“ Тия мадами да не са Зина и Тина?
— А! — възкликна глуповато той. — Познаваш ли ги?
— Отчасти — промърморих. — Бях им обещал една услуга, но сега очевидно ангажиментът отпада…
— И аз мисля така — помъчи се да ме иронизира младокът.
— Иди да почиваш — предложих му. — Може да се наложи през нощта да помагаш на Савата…
— Слушам — отзова се прекалено уставно. — Наистина съм уморен.