Петър Искренов
Маратон призори (29)

29

Фани ме очакваше по-свежа, откогато и да било.

— Как се увлякохме онзи ден — засмя се още от прага, не забрави да сведе свенливо очи. — Още малко и щеше да се случи най-лошото…

— На това ли му викаш най-лошото — засмях се мъжествено в отговор на кокетството й.

— О, не, но през нощта щях да пукна. Така е — добави угрижено, — човек като си загуби акъла…

Адски я биваше по двусмислиците.

— Да бе — казах, — много е неприятно. Но и ракията… Беше в състояние да събори слон…

— Селяшка гадост — намръщи се. — Игнат я беше домъкнал отнякъде, уж за Запрян… Какво да ви черпя сега?

Стрелнах я — тя отново бе възприела позата на благовъзпитана дама със светски маниери. Даваше ми да разбера, че инцидентът онзи ден е бил случайност, просто изтървани нерви след тежките преживявания…

— Не се притеснявайте — възприех набързо тона й, — няма нужда, минах просто така — да ви видя…

— Много мило, но аз не мога да ви оставя да си отидете просто така — погледна ме откровено тя. — Пък и имам повод. Получих писмо от Виена. Идва ми на гости една позната…

— В такъв случай тръгвам — надигнах се. — Вие ще трябва да се подготвите…

— Едва ли ще отседне при мене — усмихна се Фани. — Тя пристига заедно със своя шеф. Някой си Курт Енгелман.

— Кога ги очаквате?

— В понеделник. Ще трябва да ги посрещна на летището. Знаете ли — искам да ви предложа… — поколеба се тя.

— Да ги посрещнем заедно ли?

— Не — засмя се Фани. — Не бих ви занимавала с такава дреболия. Става въпрос за нещо важно, но не знам доколко е удобно да ви ангажирам…

— Защо не? — вдигнах рамене. — Стига да мога…

— Съвестно ми е да ви губя времето, не сте човек без работа, но към кого другиго да се обърна… Аз самата нямам опит. Трябва да продам колата… Като стои така на улицата, само ще ръждясва или ще я откраднат…

— Лесна работа — успокоих я. — Ще пуснем едно съобщение въз вестника.

— Тези неща се уреждат между близки хора — възрази тя. — Защо да бием тъпана? Ако имате някой приятел… При това не я продавам скъпо…

И тя спомена една сума, срещу която човек трудно би си намерил и трабант.

— Сигурна ли сте, че тази цена ви задоволява? — погледнах я недоумяващо.

— Колата е стара — вдигна рамене тя, — иска поддръжка, части не се намират лесно… А и на мен ми се ще да се отърва от нея колкото е възможно по-бързо.

— Е, добре — измънках. — Ще помисля, ще питам тук-там… Все пак помислете — мерцедес е това…

— Защо не я купите вие? — втренчи се загрижено в лицето ми. Цялото й същество се концентрира в погледа й. — Както виждам — разбирате…

— Не ми е удобно — смутих се. — Никога не съм си мечтал дори за…

— Защо? — прихна принудено. — Но както и да е… Ето сега ви изпада идеален случай — и махна така, сякаш ми поднасяше великодушно колата на дланта си.

„Идеален, но за кого?“ — помислих си.

— Не — поклатих глава, — не е удобно. Имам чувството, че ще ви ограбя.

— Не пропускайте случая — настоя. — Птичката няма да кацне втори път на рамото ви… Пък и да кацне, едва ли ще е същата…

— В много особено положение ме поставяте — погледнах я свенливо. — Хем ми се иска, хем усещам, че не е честно… спрямо вас.

— Не е така — усмихва се мъдро тя. — В замяна ще ви поискам една услуга…

— Кажете — притихнах, в пламналия ми мозък се кръстосваха фразите от телефонния разговор, който чух сутринта: „Жени и вино… Мисля, че е удобно… Трябва да опитаме…“, оформяше се някакво смътно предположение. — Стига да е във възможностите ми — промърморих.

— Напълно — засмя се, като не ме изпускаше от порцелановия си поглед. — Уредете формалностите по прехвърлянето. Аз съм стара жена, не ми се занимава… Документи, висене на опашки пред нотариуса… Ще ми се само да се подпиша и да се свърши.

Бе усвоила до съвършенство „психологията на пробива“: като помоли за услуга, ще го направи с такова изражение и с такъв тон, сякаш става дума да я носиш на гръб цял живот, а ще поиска нещо съвсем незначително. И на теб ти олеква, въздъхваш и после разбираш, че си прибързал — тепърва ще иска голямата услуга… Открехнала веднъж вратата, сега тя ще я блъсне.

Съобразявах каква ли клопка крие предложението й.

— Ако е само за нотариуса — рекох, — аз сам щях да ви предложа… Но знаете ли — може би ще трябва да пишем по-висока цена. На тази никой няма да повярва…

— Както решите — примижа тя. Бях сигурен, че ме наблюдава внимателно през отпуснатите си мигли. — Но така… ще платите по-висока такса?

— Бял кахър! — успокоих я. — Аз и бездруго нямам много пари, ще събера оттук-оттам…

— Добре — тя порови в едно от шкафчетата на библиотеката, подаде ми плик. — Това са документите… Всичко оставям на вас.

— Не знам как да ви се отблагодаря — изправих се.

— Нали ви казах — устоя твърдо на погледа ми, — това е услуга за мен…

Приведох се чинно, целунах ръката й.

— Все ще намеря начин да ви се отблагодаря — промърморих.

— Дано не се налага — засмя се тя.

Изпрати ме до вратата.

Спуснах се бързо с асансьора на партера и позвъних на домоуправителката.

— Моля ви, дайте домовата книга… Интересуват ме хората от четвъртия етаж.

Жената мълчаливо подаде книгата. Изглежда, беше свикнала на подобни набези — хич не я учуди появата ми, задъханата ми реч.

Преписах за минута адресите на заводите, в които работеха двамата мъже от четвъртия етаж, поблагодарих на домоуправителката и отново се качих в асансьора. „Дано само онази сутрин са били първа смяна!“ — мислех си, устремявайки се към апартамента на Фани.

Тя дълго време не отваряше. Дали не е хукнала подире ми — ядосвах се и вече се канех да си тръгна, когато вратата плахо се открехна и госпожата си подаде носа.

— Ах, вие! — възкликна.

В изражението й се смесиха цял куп емоции.

— Извинявайте — атакувах направо, — не съм ли си забравил у вас чантичката?

— Чантичката? — изгледа ме студено и подозрително.

— Да — смотолевих, — чак като излязох на улицата, забелязах… върнах се, но я няма ни в асансьора, ни по стълбите…

— Един момент! — едва не ми се тросна тя, връцна се и изтича в хола. След секунди се върна. — Наистина сте я забравили! — подаде ми чантичката. — Млад човек! Къде ви е умът?

Притворната й назидателност ме убеди, че в мое отсъствие не си е губила времето — съвсем добросъвестно бе прегледала всичките ми документи.

— Настроен съм на мерцедесова вълна — прошушнах и свойски и хукнах надолу по стълбите.