Петър Искренов
Маратон призори (26)

26

Рано заранта телефонирах на Евдоким.

— О, вие ли сте? — излая недружелюбно той. — К’во става?

„Ако човек не го познава — помислих си, — направо ще му тегли една майна и ще прекъсне разговора — толкова отблъскващ е гласът му. Глас, който уж пита, интересува се, а всъщност най-безцеремонно те отпраща: «Я си глей работата!» Глас на човек, който е свикнал да нарежда и няма никакво време да изслушва възражения, съображения и най-малко пък — откази.“

— Нещо ново? — настоя той.

— Новото е — казах, — че искам да те видя. Каня те довечера на бар.

— А така! — възкликна той. — Едва не паднах. По какъв случай?

— Много въпроси задаваш! — сопнах му се. — Напълни ми ушите с питанки. Трябва да обсъдим нещо важно. Довечера в десет пред „София“.

— Е, това вече е друга работа — засмя се той. — Отговорът ме задоволява. Да доведа ли нещо?…

— Какво? — направих се на утрепан.

— Ами нещо такова… — затрудни се той. — От нежния пол… Живо украшение на масата… Знам ли вече как да го кажа, за да не се засегнеш…

— Както искаш — промърморих. — Имаш пълна свобода…

— Добре тогава, ще доведа две шампионки…

— Какви шампионки?

Напразно чаках отговор и разтърсвах слушалката. Евдоким бе затворил телефона. „Добре де — казах си, — довечера ще те видим. Освен ако не забравиш…“

Извиках момчетата, разпределихме си задачите и аз поех към „Пирогов“. За щастие главният лекар на реанимацията вече бе минал на сутрешна визитация. Заварих го в кабинета му. Беше снажен, масивен мъж с мудни маниери. Не се впечатли кой знае колко от служебната ми карта.

— Ако идвате за онзи случай с катастрофата… — промърмори неприязнено, поклати скептично глава и се загледа през прозореца.

Навярно искаше да ми каже, че не си струва да говорим.

„Пак за катастрофа става дума — помислих си, — но не за тази, която имаш предвид…“

— Интересува ме една ваша подчинена — усмихнах му се и поясних: — Бивша подчинена… Стефания Каменова.

— А! — изгледа ме едва ли не възмутен. — За нея трябваше по-рано да се поинтересувате…

— Е! — престорих се, че не съм впечатлен кой знае колко от забележката му. — И ние понякога закъсняваме.

Той отново поклати глава „За ваша сметка си е!“ — и се вторачи навън през прозореца.

— Кажете ми нещо за нея — настоях. — Вашите впечатления като ръководител.

Това за ръководителя, изглежда, го поласка, той погали замислено бюрото си, поизопна престилката си, поокашля се…

— Най-добрата ни сестра — подхвана назидателно, — най-трудолюбивата, най-смелата, най-хладнокръвната… Намесваше се във всички сложни ситуации, когато ръцете на младите доктори се разтреперваха и се чудеха какво да правят…

И както си говореше — отмерено, възтежко, сякаш четеше поздравителен адрес по повод на някакъв юбилей, отведнъж замълча, изгледа ме укорно, като че ли искаше да попита: „А вие защо не си записвате?“

— Друго? — усмихнах му се. — Интересуват ме и детайли… Всичко, за което се сещате… Може да ви се струва, че е незначително.

— Хм, детайли! — умисли се той. — Тя отдавна напусна… Много неща ми се губят. Но основното е, че не жалеше себе си… Имате ли представа какво е реанимация?

— Горе-долу…

— При нас са най-критичните случаи… Много от пациентите са на ръба. А тя винаги ги поемаше. По желание оставаше на нощни дежурства… Като си помисля какви тежки дежурства е изкарвала… И все край леглата на умиращите… Какъв беше този неин кураж — просто се чудя. При това — до края човечна, без искрица паника — ни в гласа, ни в очите; ръцете и — спокойни, уверени… Придружаваше починалите до моргата, без това да й е задължение, помагаше на санитарките… „Трябва да си останем до последен дъх хора“ — казваше. Представяте ли си?

„Да бе, да бе — зъзнеше зиморничаво разумът ми, — много добре си представям.“

Спомних си разказа на домоуправителката — как Фани заничала некролозите и коментирала с усмивка: „И този си отиде“. „А ако излезе и откачена на тая тема — помислих, — хич няма да се учудя…“

— Била е симпатична женичка — подхвърлих, за да се спася от мрачни размисли. — Съблазнителна…

— Така ли? — отчужди се лекарят. — Не съм забелязал…

„О, стари слоне — казах си, — да не би и тогава да си бил с пердета на очите? Какво ми се правиш на вода ненапита?“

— Тя и сега изглежда добре — промърморих. — Кокетничи като гимназистка… А когато е била при вас, кой знае как е омагьосвала мъжете…

Лекарят изведнъж се извърна, приведе се… Стори ми се, че се надвеси над мене — враждебно и застрашително… „Не ме плаши — казах му с поглед. — И да сте имали някакъв роман — не ме интересува… Никак.“

— Чуйте и запомнете — тросна се той. — Мъжете никога не са били нейната истинска цел.

„Защитна реакция! — отбелязах си. — Кой знае на коя шеста глуха ще ме отпрати сега… Значи все пак са се заигравали, но нищо чудно — малцина биха устояли на чаровете й…“

— А коя е истинската и цел? — заинтересувах се.

— Това! — той потри пръсти, имитирайки броене на банкноти.

„Добре я познава — усмихнах се. — Навярно романът им е бил кратък, набързо му е била дузпата… Чувства се унизен и обиден все още.“

— Я виж! — усмихнах се. — Не знаех.

Той поклати пренебрежително глава: „Толкова сте се задълбочили! — изгледа ме подозрително. — А дали пък не ме будалкаш, а?“ — ала аз устоях на погледа му с най-ведрото си и наивно изражение.

— Тук даже имахме такъв случай… — той се поколеба за миг и продължи: — Много неприятен случай… Всъщност тя затова и напусна. Един самотен старец… Страдал от сърце. Всяка зима го приемали във вътрешното отделение, помагали му да се посъвземе… И не щеш ли — оперират го… Тогава по принцип толкова възрастни хора не оперирахме, но той сам поиска и като помислиш — има логика… Защо да се влачи с вечния страх, че на всяка крачка може да издъхне? Операцията е риск, но с много шансове за благоприятен изход… И така — операция. Постъпва при нас, състоянието му е задоволително… Един, два дни… Фани неотлъчно до него. И на третата нощ старецът умира. Протокол, аутопсия — както му е редът… Случва се. И щяхме да го забравим, ако, след седмица не се обадиха двама негови братовчеди… Единствените наследници, така да се каже. Оказва се, че Фани притежава завещание от името на стареца. Нищо не може да се направи, а ситуацията — повече от съмнителна.

— Защо?

— Ами, първо — братовчедите твърдят, че тя го е прелъгала да се оперира — гарантирала му благоприятен изход. Обещавала му да се грижи за него. А той, познавайки я отпреди това, й оставил завещание… Нещо като отплата за грижите…

— Дрън-дрън — рекох. — Прелъгала го, изнудила го — не ви ли се струва въздушна тая работа? А къде са били тия братовчеди, когато старецът е имал нужда от помощ?

— Не, има логика — настоя той посмутен. — Аз познавах донякъде пациента… Беше простичък човечец. Откъде ще знае той, че тази операция може да му помогне?… И дори да знае — едва ли сам би се престрашил, ако някой не му повлияе…

— Лекар сте — казах, — би трябвало да ви е известно, че хората са много по куражлии, отколкото можем да допуснем. Понякога една болест така уморява и смачква човека, че е готов на всичко.

— Да, но има й друго — погледна ме с любопитство, вероятно тези възражения бяха измъчвали и него. — За първи път го обсъждам… Поведението на Фани през онази нощ.

— Какво е било то? — прегракнах.

— Ние го разисквахме още сутринта, след смъртта на стареца, но… как да ви кажа — опипом, издалече. Така и го подминахме — като нещо, за което е страшно да го помислиш…

— Уточнете се — едва се сдържах да не извикам.

— За да не ви объркам в медицинската терминология… ситуацията е била следната: всеки пациент си има предписание за лечението му, уточнено на сутрешната и вечерната визитация… Измервания, вливания, медикаменти… Фани се е движила точно по него, всичко е отразявала в картона…

— Е, какво ви смущава?

— Ами… не е бивало да го прави. В пациента са се появили някакви симптоми за влошаване… Фани е трябвало да извика веднага дежурния лекар, той от своя страна да се консултира с колеги, ако се налага и с мен, по телефона. И да промени веднага отношението към болния…

— Вие… — поколебах се. — Сигурен ли сте в тези симптоми?

— Била е длъжна да му мери кръвното, пулса и температурата всеки час… Няма начин да не е забелязала нещо. При нейния опит…

— Но не сте категоричен, нали?

— Е, сто на сто не съм.

— Тогава за какво говорим? — въздъхнах едва ли не с облекчение, а в мен беше усойно празно като в зимник.

— Да, наистина — усмихна се иронично лекарят.

— Други прегрешения? — Погледнах го откровено и дори се опитах да му подскажа: — Чужденци… валута?

— Имаше най-различни приказки — сви досадено устни той, — но изобщо не съм се занимавал с тях.

— Защо?

— Намирисваха на клюки. И никой не можеше да ги докаже. Пък и Фани веднага след този случай напусна.