Петър Искренов
Маратон призори (25)

25

Един час по-късно позвъних на масивната врата, върху която някак като че ли не на място се мъдреше некрологът на Игнат. Издокарах се с най-натъжената си физиономия, зачаках — тътрузенето на чехлите, паузата, необходима, за да ме огледат през шпионката, превъртането на вносната брава…

— Добър ден! — поклоних се леко — Извинявайте… но минавах случайно и реших… Моите съболезнования…

Фани ме слушаше като втрещена, но щом стигнах до съболезнованията, изхлипа тихичко: „Ох, ох!…“ и се хвърли на врата ми. Поривът й бе толкова стремителен, че не успях да се дръпна.

— Благодаря ви, благодаря ви… Ох, как ви благодаря! — нареждаше плачливо и вкопчена здраво врата ми, като че ли се надигаше на пръсти, понаместваше се върху гърдите ми, обгръщайки ме със сънливата, ласкава топлина на тялото си, което още не бе се отказало от женствените си достойнства.

„По дяволите! — казах си изтръпнал. — Този скръбен изблик прилича повече на нещо друго… Видят ли ни съседите, иди обяснявай после…“

С мъка успях да се откопча от прегръдката й.

— Съжалявам — казах и кимнах към некролога.

— Да, да… — прошепна убито тя, сведе поглед. — Останах съвсем сама и никой не се сеща вече за мене. Ще полудея. Добре, че се отбихте. Заповядайте.

Поведе ме по коридора с филмовата си походка: ръцете — изпънати, дланите — обърнати към пода, гръбнакът — втрещен, а с тила си сякаш крепи тавана.

— Тъкмо се чудех какво да правя — въздъхна. — Като че ли бог ви праща…

Покани ме в хола, разположи се срещу мен на дивана й се умълча, закривайки очите си с длан. Поклащаше се като упоена.

— Кой можеше да предположи — сгърчи се гласът и.

— Е, да — въздъхнах. — Здрав, прав, човек излиза сутринта и… не се връща.

— Така е! — скръсти примирено ръце. — Човек предполага — господ разполага…

— Съдба — вдигнах рамене. — Не ви е лесно…

— Лесно! — изсумтя Фани. — За пет години — двама… Като някакво проклятие…

— Наистина! — промърморих. — Моля да ме извините…

— За какво? — надигна се, очите й — зорко настръхнали, избождаха лицето ми.

— Ами затова… — смънках. — Изтърсвам се ни в клин, ни в ръкав, само да ви подклаждам болката…

— Добре, че дойдохте — махна тя. — Инак… Кой както те срещне — какво стана, Фани, как стана?… И чакат да обяснявам.

Поднесе кърпичката към очите си. Усещах погледа й…

— Вие тогава… — подсмръкна — като идвахте… знаехте, нали?

Изгледах я. „А ти не знаеше ли?“ — идеше ми да я попитам.

— Предполагах. Не посмях да ви кажа. Усещах — това ще ви съсипе…

— Уби ме направо! — простена хладнокръвно. — Разнебити ме, извади ме от релси, изсуши ме… — изпъчи се някак не на място и добави съкрушено: — Вече на човек не приличам.

— Ужасно е! — побързах да се съглася, сведох поглед. — Но няма как… трябва да се съвземете. Мъртвият си е мъртъв… Нищо не може да се направи.

— Ох, съвземам се уж — поклати глава тя, загледана безучастно към стената. — Съвземам се, но… какво ми е, само аз си знам… И денонощно се питам — защо? Кому беше нужна смъртта му? Вие… научихте ли нещо?

— За съжаление не! — прехапах устни. — Мистерия… Запрян като че ли е пропаднал вдън земя. А той може би знае нещичко…

— Напоследък и аз все по-често си мисля за него — поклати глава тя. — Викам си: абе, Фани, тоя човек, както си изглеждаше загубен и никакъв, дали не направи беля?

— Всичко е възможно… А мъжът ви… Игнат… Извинявайте, че питам, но в главата ми все се върти една мисъл…

— Кажете, кажете — насърчи ме Фани.

— В последно време… да сте забелязали така — да е изпадал в по-особени състояния…

— Защо в последно време? Той непрекъснато беше такъв… особен…

— В смисъл?

— Доколкото си спомням… Нали ви казах — пропадането на сина му, бягството на жена му, онзи донос против него… всичко това страшно бе разклатило нервната му система. Вземаше транквиланти, не можеше да спи… Не го свърташе на едно място. И хукна да прави добро… като луд.

— Искал е да изкупи някаква вина?

— Точно така. Улучихте. Той искаше да изкупи вината си, а не му обръщаха внимание… Ходи нагоре-надолу, събираше подписи за реабилитацията на Запрян, вечер се върне оклюмал. Не можеш да си представиш, казва, всички ми викат: „Игнате, я остави тия глупости!“… А за него това се бе превърнало в смисъл на живота му, във фикс идея. Обвиненията, че е доносничил срещу другарите си, отпаднаха, но всички знаеха — той е накиснал Запрян. Мъжът ми искаше да се отърве от този грях и… Понякога ей така, като че ли без причина, се изправи, разгърди се и тръгне към балкона. Отивам, казва, и пред тях се самоубивам. За да ми повярват, че наистина искам да спася Запрян… Видът му — безумен. Той върви, аз го прегръщам, спирам го… Както е тръгнал, мисля си, ще падне от балкона…

— Подсказваше ли някога как би се самоубил?

Въпреки че се постарах въпросът ми да прозвучи непринудено, като че ли между другото, той падна като изтърван сатър — посече словоизлиянията на жената, втрещи я…

— Ннне — заекна тя. — Пък и аз тогава много-много не се замислях. Смятах — както го е прихванало, така ще му мине… Но не била такава работата. Той, горкият… сякаш си предчувстваше нещо… мъчеше го грехът му към Запрян.

— Загадка! — поклатих съчувствено глава. — За съжаление отнесъл е тайната със себе си…

— И нищичко ли не може да се разбере? — стрелна ме тя. — Че няма да го върнем — няма, но поне за собствено успокоение…

— Засега — не! — размахах безпомощно ръце. — Но бъдете сигурна — доберем ли се до някакви данни, веднага ще ви уведомим.

— Безкрайно съм ви благодарна… Знаете ли, напоследък все по-често си мисля: задължена съм към паметта на този човек… Не направих всичко за него…

— Не е така — погледнах я съчувствено, — я какъв дом му бяхте подредили. Уют, спокойствие… Кой не би мечтал…

— Понякога не бях справедлива.

— Вие? — помъчих се изненадата в гласа ми да прозвучи достоверно и като че ли сполучих.

— Да, да — поклати глава тя. — Прекалено го стягах за реда и чистотата вкъщи. Горкият, чувстваше, се като новобранец.

— Недейте! — зажумях в изблик на нетърпимост към самообвиненията й.

— За да изпълня докрай задълженията си — продължи тя, — реших да му направя паметник. Вече ходих по разните там ателиета… Нахвърлиха ми един проект, ще ми се още малко да го дообмисля… Искате ли да го видите? — И преди да дочака отговора ми, тя измъкна от долния плот на масичката два листа с чертежи. — Ето… Гранит, черен и бял мрамор, месинг… Ще струва към две хиляди, но нищо… Заслужава си.

— Много пари — въздъхнах. — Откъде ще ги намерите?

И разбрах, че съм сбъркал. Фани застина, притихна. Като чувствителна антена поемаше всички вибрации в гласа ми, анализираше ги, тълкуваше ги…

— Може би ще взема назаем — промълви замислено, все още заслушана в ехото на гласа ми. — После ще изплащам…

И още недоизрекла последната дума, цялото й същество се замята в паника, мускулите й се стегнаха… Поведенчески парадокс — отбелязах си, — колкото по-паникьосана — толкова по-стегната!

— Но може би няма да стигна до просяшка тояга — засмя се тя. — Та нали сега аз ще получавам половината от пенсията му, която не е малка. Ако се наложи, ще продам колата. Колкото и да е стара — мерцедес е все пак.

Тонът и беше бодър, сякаш четеше от каталог.

— Да го поменем — надигна се тя. — С всичките му добрини и недостатъци.

„Кого?“ — едва не изтърсих, навреме прехапах език, измучах колебливо — нито да, нито не, по-скоро нещо като „моля ви“.

— Защо ли ви питам — усмихна ми се през рамо тя, вече поела към кухнята, — като знам, че ще ми откажете… и не защото не ви се иска… А така — от благоприличие. Защото службата ви го изисква… Мъже! — екна глезен укор в гласа й. — Литнали се света да оправят, отлагат удоволствието и в края на краищата какво научавате от живота? Какво получавате? Може би само изумлението един ден, че всичко е толкова кратко…

Застанала на вратата на хола, тя като че ли държеше проповед, беше изпаднала в изстъпление, думите й се застъпваха, просто не ми даваше възможност да се обадя, очите й блестяха, всичко в нея трепереше от възбуда. И както говореше, отведнъж се извърна и хлътна в коридора.

„Бре! — казах си. — Какво е това? Не може да бъде преструвка. Явно нервите й са отънели…“

Откъм кухнята отекна звън на стъкло, шуртене на чешма и след минута домакинята се появи, носейки известната ми вече сребърна табличка, върху която се поклащаха кристално шишенце с алкохол и две чашки.

— Забравете този мизерен свят отвънка — поклати глава тя, сякаш предугадила възраженията ми. — Озърнете се… вижте колко е спокойно тук, колко е тихо… Отпуснете се — тя пъргаво заобиколи масата, сервира и побърза да седне до мен. — Ето това е… Задоволете се с мига, не мислете за после…

Гледаше ме право в очите, из ирисите й някак на вълни, в ритъма на думите й напираше енергия, която се опитваше да ме убеди и предразположи…

— Отпуснете се, ви казвам — настоя тя, — задоволете се с това, което имате в момента — тишина, покой… И една жена, която, слава богу, още е жива… Е, хайде! — изстина гласът й, тя вдигна чашата си, като че ли се умисли, погледът й се обърна навътре. — Лека му пръст!… — отля смело от чашката си върху килима.

И изпи чашката си на екс. Гледах я смаян.

— Извинете… — подех плахо.

— Да минем вече на ти — делово предложи тя. — Вече пихме и…

— Аз още не съм — прекъснах я.

— Защо? Да не би да сте въздържател?

— Не — усмихнах й се. — Но съм с кола.

— Глупости! Вие сте служебно лице. За вас забраните не важат.

— Напротив — усмихнах й се. — За нас те са още по-строги…

— Е, хубава работа — погледна ме с великодушен укор. — Не мога да допусна, че… просто така ще си отидете.

„Прежалвам се! — реших в себе си. — Тук започва да става интересно…“

— Мога ли да ползвам телефона? — попитах.

— Ама разбира се — скокна тя. — Заповядайте…

И ме поведе като малко дете към коридора. Набрах номера на управлението и помолих Мони да дойде да прибере колата.

— Ето това е — плесна с ръце Фани. — Видя ли… всеки проблем си има разрешение…

Седнахме в хола, обърнахме чашките си. Макар да миришеше на загоряло джибри, похвалих ракията. Фани пропусна похвалата край ушите си.

— Ще видим накрая — ухили се. — Ако направим главите, значи наистина е добра…

Пиехме мълчаливо, съсредоточено като на състезание и скоро шишенцето се изпразни.

— Мисля, че има още малко — рече тя, отскочи отново до кухнята и донесе половинка гроздова.

Напълни чашите.

— Пия за тебе, Фани! — рекох. — Чудесна жена си.

— Още не ме познаваш както трябва — промърмори тя. Скочи, извади от библиотеката подвързан с кожа албум, разтвори го. — Виж тука…

Повечето от снимките бяха направени на морския бряг. На по-млади години Фани изглеждаше направо фантастична в дръзкия си бански костюм.

— Какви са тия хора около теб? — попитах.

— Чужденци — каза тя. — Запознавах се на плажа.

На гърба на всяка фотография бе записана дата, имена, адреси. Само върху една от тях липсваше надпис. Фани бе заснета в бяла престилка до леглото на някакъв болен.

— А този кой е? — полюбопитствах.

— Един австриец, не помня името му. Беше закъсал нещо със сърцето…

— Готин дядка! — отбелязах.

— Готин… — сви устни тя. — Само да не му беше толкова морав носът от пиене.

Забърсах фотографията сред останалите и въздъхнах:

— Съжалявам, разминали сме се. Направо ме е яд, че не съм се родил по-рано… Иска ми се да съм те познавал отдавна, та да се влюбя в тебе…

— Господи! — усмихна се тя. — Това… от тебе ли го чувам?

— Да — отсякох с пиянска решителност, хлъцнах. — Защо се учудваш?

— Наистина — засмя се тя, лепкаво умиление потече по страните й. — Толкова е човешко…

И продължаваше да се усмихва, в усмивката й се прокрадваше колеблива свенливост — сякаш се канеше да ми каже още нещо, но й липсваше кураж.

— Искаш ли да го видиш? — попита глухо, наведе очи.

— Кое? — изтъпях, размърдах се неспокойно, сякаш ми бяха откраднали нещо, без да усетя.

— Лампиона — процеди нерешително тя. — Пак да ти го демонстрирам.

— Онзи оттатък ли? — засмях се просташки, освободен от тревогата. — В спалнята? Ужасно е шик! Но… недей сега… Страхувам се. Тази дяволийка би събудила чувствителност дори в камъка…

— Да, в камъка — промърмори като че ли недоволно. — Но не и в тебе.

Мъждив сумрак изпълваше хола, из повесмата му слепешком, опипом се процеждаха възбуждащо предизвикателните думички и жестове на госпожата. Ако скочех и запалех лампата, тя мигом щеше да се смути, да се стегне. „О, какво си въобразяваш, драги! — ще възкликне изразът на лицето й. — Нищо особено не е имало. Така ти се е сторило в тъмното.“

— Остави ме — махнах. — Отрязах се като дърво…

— Ракията свърши — със съжаление констатира тя. — Одрънкахме близо литър…

— Не мога да нося — признах си.

— И аз… Но така поне ще забравим всичко. Защо не идеш за още една бутилка? Гастрономът е отсреща…

Наблюдаваше ме внимателно, регистрирайки всяка моя гримаса. Алкохолът не бе й подействал.

— Не мога — изфъфлих. — След половин час ще съм кьоркютук.

— Ами легни тогава — кимна към дивана. — Полежи, докато ти разкара…

— Недей — погледнах я уморено. — Добре се познавам. Ще ти направя някоя беля, после цяла седмица трябва да чистиш.

— Както кажеш — побърза да се съгласи.

В гласа й трепна ужас — може би си представяше в този момент как омаскарявам хола й. Разбрах, че ми е повярвала. Изправих се бавно. За още по-голяма убедителност позалитнах и потърсих опора на рамото й.

— Извинявай, скъпа — изфъфлих.

Тя ме погледна с необикновено трезвите си порцеланови очи, задържа за миг ръката ми, от допира на сухата й пергаментова кожа изтръпнах, и каза:

— И на тебе не ти е лесно. — Тонът й направо ме окайваше. — Идвай по-често — въздъхна така, сякаш след дълга и упорита съпротива най-после се бе предала. — Като дойдеш и… знаеш ли? — забравям мрачните мисли.

Само дето не каза, че й е забавно.

— Ама… мола ти се — изломотих колкото е възможно по-пиянски и се устремих като метеор надолу по стълбите.

На улицата избърсах паническата пот от челото си. „Каква беля щеше да стане!“ — казах си. Някак леко и непринудено тази жена създаваше такова еротично поле, че и най-студенокръвният мъж можеше да загуби разсъдъка си…