Петър Искренов
Маратон призори (24)

24

Пристигнах в управлението след обяд и веднага се качих при Кирилов.

— Най-сетне — скочи да ме посрещне той. — Вече се чудехме къде да те търсим.

— Наложи ми се да изравям документи — рекох и хвърлих на бюрото му рапорта на началник-влака.

— Какво е това? — не включи веднага полковникът. — Та то е… отпреди пет години…

— Да — казах, — този влак се е движил през нощта, когато е починал първият съпруг на Фани…

— Е, и?

— Нали си спомняте — алибито й се крепи на едно пътуване до нейна позната… Пристигнала там към седем и половина, обяснила, че е пътувала с нощния пътнически влак. Предоверила се е на разписанието. А влакът, както виждате, е закъснял с повече от три часа.

— Интересно — процеди той, — но не виждам връзката с нашия случай…

— Тепърва ще дирим връзката — казах. — Важното е, че най-сетне се добрахме до нещо интересно… Изобщо тази командировка…

— А знаеш ли кое е най-интересното? — прекъсна ме той. — Госпожата си има желязно алиби за деня, в който е загинал Игнат…

— Да не поръждавее като това? — кимнах към документа.

— Възможно е, но ако трябва да чакаме още пет години…

— И какво е алибито й?

— Чети — той ми подхвърли няколко карирани листа.

С разкривен, като че ли подплашен почерк, пощенският раздавач от клон осемдесет и осми — квартал Червена звезда, бе написал показанията си. Най-напред пространно и като че ли без нужда се спираше на служебните си задължения — в колко часа и как разнасял пощата, пенсиите, телеграмите, после описваше отношенията си със семейство Мичеви — много мили, много любезни хора, особено любезна била с него другарката Мичева, винаги го черпела ракийка и му давала бакшиш два лева. В техния дом се отбивал най-напред. Но на въпросната дата, когато трябвало да им занесе пенсиите, не ги намерил у дома. Напразно ги търсил няколко пъти. На другия ден — 10 май — минал рано-рано, знаел, че Игнат става още по тъмно, така че не рискувал да му се скарат. „Ще ида в шест при тях — казал си, — докато си побъбрим, докато пийна ракийката, докато им благодаря за бакшиша, ето ти — станало шест и половина, оттам — бегом в пощата, подреждам писмата и хайде по адресите…“

И така, точно в шест, той позвънил на вратата, но не му отворили. Чувало се шуртене на вода и през този шум госпожа Фани подвиквала: „Не мога сега… В банята съм. Елате след малко…“ Раздавачът си отишъл. В седем и половина минал отново, госпожата го посрещнала по хавлия, почерпила го, дала му два лева…

— И така нататък, и така нататък — промърморих. — А на мен Фани ми каза, че обикновено спи до девет…

— Обикновено — усмихна се началникът, — но тази сутрин може да е станала и по-рано. Обяснимо е — съпругът й се е разшетал из стаите, преди да тръгне, събудил я е…

— Тя твърди, че не е чула кога е излязъл.

— Но твърди и друго — че е навил будилника си за пет без петнайсет. На гарата е трябвало да бъде в шест. Така че, ако е искал да стигне навреме, трябвало е да излезе най-късно в пет и двайсет. Но дори в пет да е тръгнал, ако тя е излязла с него или подир него, нека си представим — къде е Телевизионната кула! — да тичаше, пак нямаше да успее да отиде дотам, да свърши каквото трябва и да се върне в шест…

— Добре — предадох се, — ще се наложи да уточнявам тези факти… Сега предлагам да се съберем…

Повиках момчетата в кабинета си, запознах ги набързо с резултатите от командировката си, като наблегнах особено на героичната мания на Игнат, на почти сомнамбулната му отплеснатост, когато е разигравал позьорските си етюди пред Венка. „Запомнете това — казах накрая — и ако по-нататък се натъкнете на факти, които подкрепят или опровергават това негово поведение, отнасяйте се най-внимателно към тях…“

След това предложих на Марко да докладва проучванията, които бяха направили в мое отсъствие за житието на Фани.

— Най-голямата загадка в биографията й — подхвана той — е брат й. Намериха се достатъчно данни, че преди Девети като активен легионер е играл доста мрачна роля в преследването и изтезанията на хора от съпротивата. Не се е водел на щат в полицията и никой не го е принуждавал да върши тази мръсна работа — участвал по собствено желание. Поведението му се обяснява със садистични наклонности, както и със стремежа му да заслужи признание и да бъде изпратен да следва на държавни разноски в Германия. По това време Фани е била ученичка, предполага се, че не е знаела за увлеченията на брат си…

— Но е възможно и обратното — вметнах.

— Да — съгласи се той, — защото всички твърдят, че са били много привързани един към друг, не са другарували отблизо с никого, с никого не са споделяли. В началото на четиридесет и трета, брат й заминал за Германия и не се завърнал. Всички опити да се изясни по-нататъшната му съдба са останали напразни.

— Родителите му, самата Фани? — попитах.

— Нищо! — вдигна рамене Марко. — Казвали, че заминал, без да им обяснява къде точно и за колко време. Щял да им се обади по-късно с картичка. Единственото, което можели да кажат със сигурност, е денят и часът, в който са го изпратили на влака.

— Направихте ли допълнителни запитвания по нашите служби?

— Да, тези дни очакваме отговор. Фани се е учела много добре, знаела прекрасно английски и немски, в последния клас на гимназията започнала да учи и италиански. По това време, въпреки че родителите й са били материално затруднени — майка й не е работела, препитавали са се единствено от чиновническата заплата на баща й, с негово съдействие Фани се е включила в една жилищна кооперация в квартал Лагера. След като завършила училището за медицински сестри, тя е работела последователно в „Пирогов“ и в Клиниката за чуждестранни граждани. Преди пет години е била трудоустроена и пенсионирана…

— Причините?

— Психическо разстройство.

— И по-точно?

— Ще трябва допълнително да съберем данни — вдигна рамене Марко. — Пенсионирането съвпада с омъжването й за Иван Костадинов Драголов…

— А той е получавал добра заплата — промърморих.

— В работата си е била прилежна — продължи Марко. — Поемала е по няколко последователни дежурства, за да има възможност след това да почива цяла седмица и да ползва по-продължителна отпуска през лятото. Като особено положително качество в характеристиките й се изтъква ползването на чужди езици. Това я е правило незаменима при обслужването на чужденци. В „Пирогов“ и в Клиниката за чуждестранни граждани са получавали сигнали, че е изнудвала пациентите да й дават бакшиши във валута, а също така че купувала от тях долари. Сигналите не са се потвърдили, пациентите са отказвали да свидетелствуват в тази насока. Пък и, както разбирате, проблемът е бил доста деликатен, затова и не е бил обсъждан кой знае колко задълбочено.

— Какво е финансовото й състояние? — попитах.

— Доста странно. Когато родителите й починали, тя продала апартамента им на височка цена. Живеела е повече от скромно със заплатата си, не е пръскала пари, не е проявявала склонност към благотворителност. Когато встъпила в брак с Иван Драголов и се е преместила да живее при него, дала собствения си апартамент под наем чрез „Балкантурист“ на семейство австрийци, временно пребиваващи в страната. Злите езици говорят, че същевременно изпълнявала ролята на готвачка и гувернантка при тях срещу заплащане във валута. След смъртта на ватмана продала собствения си апартамент за двайсет и пет хиляди, а австрийците се преместили в апартамента на „Витошка“, като тя продължила да им слугинства.

— Къде е живеела в това време?

— Два-три месеца — в кухнята, а след това — под наем при Игнат, за когото се оженила по-късно. Между впрочем женитбата й почти съвпада със заминаването на австрийците, след което тя продава и апартамента на „Витошка“… Така че за около трийсет години тя е получила от продажбите минимум осемдесет хиляди лева, а не е внесла, в банката нито лев… Изобщо няма спестовна книжка.

— Това вече не е странно — промърморих, — а направо стъписващо… И особено за жена като Фани, която обича сигурността. Освен ако не си пълни дюшеците с банкноти.

— Но нали правихме обиск! — вдигна рамене Мони.

— Не е чак толкова глупава — засмях се. — Очевидно ги трупа някъде, но за какво й са?

— Тепърва ще уточняваме — сви рамене Марко. — А сега — още една важна подробност: при съпоставката на гипсовите отливки, взети от следите, оставени в Парка на свободата и край хижа „Билото“, се оказва, че две от тях са идентични. Касае се за мъжка обувка, четиридесет и втори номер, с голяма дупка на тока…

— Лява или дясна? — попитах.

— Дясна. Ето. Тук на схемите е отбелязано къде са оставени следите.

Дръпнах нетърпеливо двата листа от ръцете му и се втренчих в тях. Обувката с пробития ток бе „дошла“ на хижата откъм шосето и след като я бе „обиколила“ веднъж, бе „влязла“ вътре. В Парка на свободата „поведението“ й бе шокиращо: след като бе тъпкала на двайсетина метра от дървото, на което намерихме обесен Игнат, се бе отправила към най-близката алея.

— Само сме си губили времето — рече Мони, който внимателно наблюдаваше гримасите ми.