Петър Искренов
Маратон призори (22)

22

Още щом влязох във фоайето на бургаското районно управление, познах жената, която трябваше да ме чака. Беше средна възраст, грозновата и както личеше — отракана. „Всичко знае, от всичко разбира! — казах си. — Такава само я бутни и гледай чудо!“ Тя стоеше подпряна на една колона с израз на човек, който напразно се мъчи да си спомни нещо. Очите й зорко шареха наоколо. Като видя, че тръгвам към нея, се вцепени, ръцете й заопипваха слепешком колоната.

— Другарката Евтимова? — усмихнах й се.

— Да — потрепери ченето й. — Аз…

Сякаш за първи път се обаждаше на вечерна проверка.

— Приятно ми е — протегнах й ръка. — Майор Петков от София.

— Защо? — изхленчи неочаквано тя, по страните й някак показно се търколиха сълзи. — Какво толкова съм направила?

„И на тази съвестта й не е чиста! — помислих си. — Щур страх я гони…“

— Хайде сега! — опитах се да я успокоя. — Голям човек сте. Не ви отива…

— И вие да сте денонощно на тоя тормоз — продължи да хлипа тя, — и на вас няма да ви отива…

— Виж какво! — стиснах внимателно рамото й. — Дойдох да поговорим за госпожа Фани. Нищо друго не знам, и не ме интересува… Разбра ли?

Тя присви очи, погледът й като игла на шевна машина тропоса набързо лицето ми, мъчеше се да отгатне намеренията ми.

— Да не стоим тука, гледат ни — рекох. — С кола съм, ще ви закарам до селото и по пътя ще поговорим.

Поклати заинатено глава — не ми вярваше уж, а така възкликна: „Наистина ли?“, че хората наоколо трепнаха.

— Да вървим — кимнах към изхода.

— Един момент — тя се приближи до гишето на постовия и му рече троснато: — Другарят от София дойде, ние тръгваме.

Милиционерът се изправи, за да ме види по-добре през стъклото, вдигна въпросително рамене: „Всичко наред ли е?“ Поблагодарих му с едно светкавично намигване, извърнах се, тръгнах към вратата. И разбрах, че съм сбъркал. Жената бе засякла намигването. С гърба си усещах как се разколебават крачките й. В умисленото тътрузене на токовете й се долавяха въпроси, на които не можех да отговоря.

— Слушай — екна предупреждаващо гласът й, ако ще ме будалкаш… давай още тука. Няма за какво да ме разкарваш с колата.

— Евтимова! — произнесох строго, без да се обръщам. — Стегни се! Не съм свикнал да ми се назлъндисват…

Тя като че ли отведнъж се срина по стълбите, застигна ме, дръпна ме за ръкава.

— Добре де, не се ядосвай! — рече, като не снемаше поглед от лицето ми.

— Нямам време за губене — продължих.

— Ти нямаш време — занарежда заядливо, — пък аз имам на главата си дом, деца… Трябва да мисля за тях. А всички като са ме емнали — крадла, та крадла… Е, добре — какво мога да открадна аз — една сервитьорка в рибен ресторант… Най-скъпият ни деликатес — два и двайсет… На всяка маса — ценоразпис. И неграмотният може да си направи сметката… Е, ако дадат бакшиш, аз к’во съм виновна? Да го върна ли…

— Влизай — отворих й вратата на жигулата, като се преструвах, че не забелязвам зоркия й поглед, с който опипваше софийския номер на колата и обискираше вътрешността й.

Тя се друсна ядовито на седалката, умълча се. Само пъхтеше ядно и клатеше заканително глава.

— Ще си имаме разправии с тукашните колеги — рекох, докато включвах стартера. — Обясних им на чист български за какво те търся, а те да не ти кажат… Може ли така?

— За тях всичко може — отново накипя тя. — Викнаха ме още по нощите.

— В колко часа ти заръчаха да дойдеш?

— В седем.

Поклатих глава — наистина се бяха престарали.

— За какво бе, хора? — продължи тя. — Мълчат, подхилкват се — ще видиш… Взимат ми страха.

— А пък мен само за едно ме е страх сега — усмихнах се, докато изкарвах колата на заден ход от паркинга и метнах, уж без да искам, ръка през рамото на жената.

— За какво? — връцна се тя.

— Ами да не ни излезе име — засмях се в очите и. — Сами в една кола…

— Я! — махна, ухили се кокетно. — Нека! Таман ще ми се вдигне цената. И пред мъжа ми, и въобще… А не само — крадла, та крадла…

— Приключихме тази тема! — напомних й. — Кажи сега откъде познаваш Фани?

— От санаториума в Наречен. Бях си уредила карта…

— Добре. Тя как се държеше там?

— К’во да ти кажа — въздъхна жената. — Най-голямата свалячка.

— Моля?

— Моля не моля — това е… Който мъж си хареса, свали го.

— Спомняш ли си имената на кавалерите й?

— Ами най-напред имаше един Пецо от Кнежа… Бил санитар там някъде, ама не запомних точно къде… После докопа едно младо момче…

— Я гледай ти — възкликнах, без да искам. — Колко младо беше?

— Ами моя възраст — четиридесетгодишно… И си ги въртеше на пръста. Пецо ни разкарваше нагоре-надолу с колата, а с младото… Нали се сещаш?

— Пецо не се ли обиждаше?

— Обиждаше се, ама какво от това… Само му се усмихне и рече: „Я не се прави на дивак!“ — и оня кротва…

— Ти как се присламчи към тях?

— Ами гледах, гледах и си викам — я и аз с Фани, та покрай нея дано ми излезе късметът…

„Тая ще си каже всичко — въздъхнах с облекчение. — Дори и за неща, за които не я питам.“ Настъпваше онази фаза в поведението й, което съм свикнал да наричам — прехвърляне на отрицателните емоции. Притеснена допреди малко, сега тя си припомняше всичко най-лошо, което някога си е мислила за Фани.

— Бяхте ли се уговорили да ти идва на гости? — попитах.

— Да… ама така — по принцип… Като ми би телеграма, се зачудих — как се е сетила по никое време…

— Какво ти съобщаваше в телеграмата?

— Ами какво… Идвам в този и този ден. Това…

— Молеше ли те да я чакаш на гарата?

— Не.

— А сподели ли с кой влак е пътувала, с какво е стигнала до селото?

— Да. Взела нощния влак… Пътническия. Ти луда ли си, виках й, да се кандилкаш дванайсет часа? А тя казва: „Защо, по-дългото пътуване е по-приятно, срещаш хора, говориш си…“

— А до селото?

— Каза, че пътувала с автобуса, но ми се струва, че ме излъга…

— Защо мислиш така?

— Ами защото по това време през село не минава автобус от Бургас. И друго… Малко преди Фани да влезе в двора, видях по улицата да минава вартбург със софийски номер… Я, рекох си, на кой ли комшия му идват гости… И ето ти я след малко — Фани.

— Помниш ли нещо от номера на колата?

— Не… Помня само, че беше бяла. Още тогава ми мина през ума — Фани пак си е свалила някой, който да я докара от Бургас… И уж да я питам, но нали знаете — прегръдки, целувки, колко си се разхубавила — женски глезотии, клахме прасетата, пихме и изведнъж — трак! — телеграма… За мъжа й.

— Фани как реагира?

— Гледаше като тресната. „Не е възможно!“ — повтаряше. После се замисли и рече: „Боледуваше от триста болести, горкият“ — и се прекръсти.

— И това ли беше?

— Горе-долу — това. После аз я изпратих до гарата, качих я на влака. Вече знаех що за птица е, но ми беше мъчно за нея…

— И оттогава не ти се е обаждала?

— Не.

— Сега трябва да си спомниш нещо с максимална точност — рекох, намалих скоростта и спрях на банкета. На двеста метра пред нас селските къщи белееха като пуканки, разпилени по хълма. Искаше ми се да приключим разговора, преди да навлезем по улиците.

— Добре де — окуражи ме тя, — но защо спряхте?

— Не знам дали искаш да ни видят хората — промърморих.

— Я не се занасяй — плесна ме глезено по ръката. — Хич не ми пука.

— Хубаво — кимнах, — но после да не излезе, че аз съм виновен.

— Че освен тебе, кой друг! — засмя се жената. — Да не би аз да съм ти определяла среща в районното. Слушай, я свий оттука — тя ми посочи разклона пред самото село. — Ще те водя на едно място.

— А — простенах, — дотам ли я докарахме?

— Не бой се — запърха тя, — не е това, дето си мислиш. Оттам се отива за рибния ресторант. Ще ти сервирам такива деликатеси, че ще ти хвръкне шапката! Ще помниш кога си ми гостувал! Хайде — не пропускай случая… Рибата е полезна за всички. Фосфор, братче! Еликсир за мозъка. И бездруго си го задръстил с разни гатанки.

— Само не ме подкупвай! — усмихнах се и насочих колата към разклона.

— Ха! — изсумтя тя и едва се сдържа да не тръсне: „Глупак!“

Асфалтът беше доста изровен, карах бавно.

— Хайде сега, съсредоточи се — рекох — и ми кажи към колко часа пристигна Фани?

— Рано сутринта.

— Ако не си спомняш точно, няма нужда да си измисляш.

— Чакай, чакай — бърчеше чело тя. — Преди да изляза на двора, започна онова предаване по радиото… как го казваха? Дето всяка заран разправят за разни исторически събития…

— „Хора, факти, събития“?

— Да.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно. Много го харесвам. Нямам време да чета книги, така се просвещавам. Както казваше учителката ни — кратко, сбито и ясно… И музиката му е хубава.

— Така че — прекъснах разборите й, — Фани към колко трябва да е пристигнала?

— Седем и двайсет, хайде — седем и половина да е било. Не по-късно.

— Друг, по-пряк път от Бургас има ли?

— Не, този си е…

— Ти си истинско бижу! — засмях се и подюрих жигулата.

— Ако ме опознаеш по-добре — поклати глава, — направо ще ти паднат цайсите.

— Нямам цайси — продължих да се смея и понечих да завия обратно.

— Нищо. Ей, какво правиш? Нали отиваме в ресторанта?

— Слушай — казах, — ще си навлечеш беля.

— Глупости! Карай…

— Вече всички знаят, че съм дошъл да разследвам келнерските ти безобразия — подех хрисимо. — И изведнъж — водиш ме в ресторанта. Какво ще си помислят? Свалила си ме по пътя и на всичко отгоре — почерпка. Като подкуп.

— Ще млъкнеш ли? — дръпна ме яростно за ръката, при което усетих колко са остри ноктите й.

— Добре — рекох. — С едно условие: ще си платя всичко до стотинка.

— А от мен тогава какво ще е? — изумя тя.

— Гостоприемството и сервирането. Но искам да е като в „Шератон“…

— Няма да стане! — въздъхна тя. — Посудата ни е скапана…

— Остави посудата! — махнах. — Ако Фани ти се обади или мине насам, да не й се похвалиш, че сме се запознавали.

— За каква ме мислиш?

— Моля те да ми се обадиш. Ето на този телефон…

Жената пое листчето, притвори очи, излегна се.

— А може ли да ти се обаждам — отново впи нокти в ръката ми, — когато идвам в София?

— Разбира се.

Без да изпуска ръката ми, тя се надигна.

— И аз искам една услуга — рече. — Още сега…

— Казвай — замрях.

— Карай по-бавно.

— Готово! — включих на втора. — Така ли?

— Още по-бавно. Като на парад.

— Дадено — отнех газта, колата запъпли.

— И още нещо. Като спреш отсреща на паркинга, да излезеш навън и да ми отвориш вратата. Като на дама…

— Ако искаш, и ръка ще ти целуна!

— Е, това вече ще ми дойде много — прихна тя.