Петър Искренов
Маратон призори (21)

21

Късно след обяд ми се наложи отново да прехвърлям Балкана, за да се срещна с един бивш анархист, който бе прекарал доста години със Запрян в затвора.

В селото пристигнах привечер и първата ми работа бе да отскоча до пощата. Обадих се на Кирилов, помолих го да ми удължи с още един ден командировката. Намирах се на стотина километра от Бургас, исках да се срещна с жената, на която госпожа Фани бе гостувала.

Началникът изслуша доводите ми и каза:

— Добре, съгласен съм. Добра ли се до нещо интересно?

— Да — рекох. — И интересно, и любопитно.

— Хубаво. Връщай се по-скоро, защото и тука изскочиха разни работи… — рече той и затвори телефона.

Обадих се в районното управление на Бургас. Помолих да извикат за утре заран жената, която ме интересуваше. След това попитах телефонистката къде мога да намеря Алипи Киров, някогашния приятел на Запрян от затвора.

— О, анархиста ли? — усмихна се тя. — Той сега върти кръчмата и е най-големият поддръжник на реда…

— А така! — зачудих се. — И на какво се дължи тази промяна?

— Както винаги — на една жена — усмихна ми се телефонистката. — Спипа го и за една нощ му стопи дивотията.

— Само не разбирам защо пък чак толкова ще поддържа реда?

— Ами защото редът за него сега означава пари… А жена му доста държи на тях. Но разходете се до кръчмата, сам ще видите.

Ресторантът бе претъпкан, едва си намерих място да седна. Алипи сновеше чевръсто, сервираше, почистваше масите и въпреки залисията си намираше време да поговори с клиентите: как е тая година лозето, успя ли да предадеш агнетата на „Родопа“… Най-сетне ме забеляза, застана чинно до рамото ми:

— Какво ще обичате?

— Като начало едни агнешки дреболии — рекох, — а след това ми се ще да поговорим…

— Нямам време. — Навъси се той и като се приведе, уж да изтръска трохите от масата, попита тихичко: — За какво?

— За едни стари работи — погледнах го в очите.

— Забравил съм ги — отмести погледа си и понечи да тръгне.

— Става въпрос за Запрян — спрях го.

— Така ли? — извърна се. — Пак ли нещо…

— Да — казах. — И е много сериозно.

— Не му върви — сви досадено устни Алипи, кимна към кухнята: — я елате оттатък…

Станах и го последвах. Пътьом той ме запозна с жена си, която шеташе зад бюфета, после ме въведе в одимената кухня: „Сядайте. Аз ей сега…“ И се зае да обръща кюфтетата върху скарата.

— За малко да прегорят! — Тюхкаше се и ни в клин, ни в ръкав попита: — Сигурно сте от милицията? Имате ли документ?

— Разбира се — показах му картата си. — Майор Петков.

Той се извини, мълниеносният му поглед едва не изби „документа“ от ръцете ми. Бях сигурен, че е запаметил съдържанието му като компютър.

— Извинявайте — каза, — но трябва да я карате по устав… Какво ви интересува за Запрян?

— Работата е сериозна — рекох. — Заподозрян е в убийство.

— Ами! — ококори се Алипи. — И вие вярвате?

— Има улики. А той се крие, изчезнал е като вдън земя.

— Да не са го убили? — прикова ме с погледа си кръчмарят.

— Не знам — вдигнах рамене изтръпнал. — Поне допреди няколко дена… Кой може да го очисти?

— Неговият враг е един — Евлоги…

— Кой е той? Разкажи ми…

— Най-гнусният подлец, който познавам. В затвора ни беше нещо като отговорник на килията и доносник. Всички го мразеха. И той ни мразеше. Но най-много мразеше Запрян.

— Защо?

— Запрян беше единственият интелигент между нас, а онзи ненавиждаше интелигенцията до дъното на душата си. Считаше, че тя му е объркала живота…

— Запрян как се държеше?

— Нещастник. Никога не се е числял между анархистите — запомнете, това аз ви го казвам, — но бе загазил. Каквото и най-лошо да се зададе в затвора, все върху него ще се стовари. Но той нехаеше. Птичка божия! Смее се, съчинява стихове, песни. Вечер си ги пеехме… По едно време взе да пише роман. Пишеше го в обедната почивка на парчета хартия от циментови чувалчета.

— Какво представляваше този роман?

— Сълзлива работа. „Граф Монте Кристо“ по нашенски. За един мъжага, опандизен по лъжливи показания, който излежава присъдата си и разкрива истината… Нещо такова. Вечер ни го четеше, а Евлоги се пръскаше от яд. „Слушайте го, казваше, няма да ви изведе на добър край.“ След като ни прочетеше, каквото бе написал, Запрян пъхаше романа си под сламеника. Беше се насъбрало едно тесте — петдесетина листа… „Виж какво — рекох му веднъж, — я вземи да скриеш романа под масата. Евлоги единствен не спи до късно и ни наблюдава. Ако управата разбере — значи ясно! — Евлоги е издайникът…“ Запрян ме послуша, направи каквото му казах. И още на следващия ден — проверка. И няма тая оная — направо отиват при масата, бъркат отдолу и вадят листата. Ето такъв катил беше тоя Евлоги — докато четяхме открито романа вечер, докато го пъхаме ей така, на ачик, под дюшека — нищо, но щом решихме да го скрием, да направим нещо тайно — веднага доложил… На Запрян му лепнаха вътрешна присъда.

— С какви мотиви?

— Смешни… Уж като четял вечер произведението си, ни подбуждал към противодържавни действия… Тогава аз му рекох: „Повече не може така! Дръж се днес около мене, ще му видим сметката на доносника. Я от етажа ще го бутнем, я количка ще хвърлим отгоре му или чувал с цимент…“

— Това… сериозно ли го мислехте?

— Да, защото имаше опасност този мръсник да ни венчае завинаги със затвора. Там е така — две-три вътрешни присъди, и свършваш. Трябваше да рискуваме… Да, но през целия ден Евлоги ни отбягваше. Беше надушил, че кроим нещо, държеше се настрана…

— Казахте „кроим“ — прекъснах го. — Запрян как се отнесе към вашия план? Напираше ли, предлагаше ли варианти?

— Напротив — беше изтръпнал от ужас, но и не идеше да ми откаже… Просто не беше на себе си, ходеше като замаян. Та колкото внимавах да издебна доносника, толкова си отварях очите и за Запрян — в заплесията си да не вземе да падне от скелето…

— И какво стана? Успяхте ли да спипате Евлоги?

— Той ни спипа — поклати замислено глава Алипи. — Вечерта в килията взе да издевателства над Запрян. „Хайде, вика, няма ли да ни почетеш?“ И нашият не издържа, хвърли му се…

— Опит за убийство? — усмихнах се. — Втора вътрешна присъда…

— Да, значи знаете. Но истината е, че ако не бяхме се намесили тогава, Запрян отдавна да е изгнил в земята.

— Не ви разбирам.

— Какво има толкова за разбиране! Хвърли се върху Евлоги, паднаха, помъчи се да му бръкне в устата, с два пръста да я разчекне, ама къде ти… Оня бик изрева и така го запрати върху стената, че Запрян полепна по нея като пестил, цяла нощ го съживявахме. Ето, това му беше опитът за убийство. А издайника още на другия ден го преведоха в друг затвор. Изобщо, да знаете — ако нашият се е замесил в нещо, там обезателно има пръст и Евлоги…