Петър Искренов
Маратон призори (2)

2

Първото нещо, за което успях да убедя полковник Кирилов, бе да пуснем съобщение в печата. „На 17 април сутринта в Парка на свободата, западно от Телевизионната кула, е намерен обесен възрастен мъж с неустановена самоличност… Умоляват се гражданите и т. н., и т. н.“

Към обяд на бюрото ми се изтърсиха сведенията, които очаквах: „Не е регистриран сред престъпния контингент… Аутопсията не откри следи от насилие. Липсват находки на алкохол, опиати и упойващи лекарствени средства. Не се намериха признаци за сериозни заболявания… Дактилоскопните следи по въжето, дрехите и столчето са оставени от починалия. По столчето личат слабо следи от друг източник — неидентифициран…“

Разлиствах фишовете, постъпващи от различните служби на управлението, хапех устни — картите, на които толкова се надявах, се оказваха направо никакви. А трябваше да играем. Помолих дактилоскопистите още веднъж да проверят чии са отпечатъците върху въжето и се заех да попълвам прословутите си картончета. Бързах, нужно ми беше време да ги поразместя върху бюрото си като нарязани безразборно части от детска рисунка и да се помъча да я сглобя.

Новото сведение от дактилоскопистите беше по-подробно и направо шокиращо: върху въжето личаха отпечатъци единствено от починалия, при това — не по цялата повърхност, а само от вътрешната страна на примката… И най-ленивият мозък би се досетил — друг е носил конопеца, друг е приготвил примката, а починалият сам си я е надянал на врата… Каква услужливост от страна на помощника и какво примирение в жертвата. При това — без нито грам алкохол в стомаха, без сянка от опиат или сънотворно в кръвта…

Привечер влязох при началника на доклад. Полковник Кирилов ме изслуша спокойно, накрая каза:

— Добре, обобщавай.

— Най-напред — какво знаем? — хвърлих на масата картончетата си. — Ако съдим по анатомичните белези и по дрехите — мъж над шейсетте, средна ръка пенсионер, в добро здравословно състояние. Смъртта е настъпила около пет и половина сутринта. Пострадалият сам си е поставил примката. Останалите факти подсказват чужда намеса, но липсват отпечатъци. „Помощникът“ е предпочел да остане анонимен.

— Е — сви плещи полковникът, — както винаги. Друго?

— В джобовете му открихме карта за цялата градска мрежа и парче молив. Картата навежда на следните изводи: или собственикът е имал причини да се шляе из целия град, или пък не цепи пенсионерски стотинката на две — предпочита да си плати за цялата мрежа.

— Може би пенсията му не е малка?

— Да, отбелязал съм и това.

— Липсата на документи и други вещи по джобовете какво ни подсказва?

— Бил е обработен. Най-вероятно — непосредствено след смъртта му. Този, който го е обработвал, е бързал, нервничел е, затова е пропуснал да задигне картата и моливчето…

— Ами ако ни ги е оставил нарочно? — прекъсна ме началникът. — Възможно е дори да ги е пъхнал с някаква цел в джобовете му…

— С каква цел?

— Да ни подведе. Или пък — като някакъв знак. Като издевателство… Представи си, че тази смърт всъщност е отмъщение… Отмъщение за злини, сторени от мъртвия… Свързани по някакъв начин с пътуване насам-натам и с писане. Например — писал е доноси и ги е разнасял по инстанциите. И — на ти сега, дяволе, карта, пътувай, където искаш, даже и за оня свят, пиши доноси до свети Петър…

— Да — умислих се. — Парченцето молив е направо микроскопично…

— Виждаш ли?

— Интересно — усмихнах се. — Макар че…

— Какво?

— Учили сте ме да се ограничавам с най-непосредственото, с най-близкото до ума…

— Е, и аз понаучих нещо от тебе! — засмя се полковникът. — Да се отплесваш не е чак толкова неприятно… Нито безполезно…

— Ще го запомня — рекох.

— Какво мислиш за цялата тая работа?

— Едно е сигурно — в момента на смъртта там е имало и друг човек. Фактът, че намерихме столчето на стотина метра от мъртвия.

— Край него откриха ли се следи от стъпки?

— Да — хвърлих фотографиите върху масата. — Кецове, 42 номер. Ако се съди по грайферите — съвсем нови…

— Кучето хвана ли следите?

— Да. Идват от алеята, която се спуска към булевард „Ленин“, съпровождат стъпките на пострадалия и оттам — през храстите, край мястото, където е захвърлено столчето — направо към Радиото… Рекси загуби следата.

— Все пак трябва да се провери — настоя Кирилов. — Шофьори на автобуси, на таксита… В тоя ранен час…

— Момчетата вече работят — рекох.

— Продължавай.

— Този „друг човек“, който е хвърлил столчето, е доста неясен. Може би е само свидетел, а може и да е „помогнал“ на пострадалия, ако той в последния миг се е колебаел…

— Някакви данни?

— Панталоните на обесения бяха посмъкнати, последното копче на якето му — откъснато. Може би някой се е увисвал на краката му.

— Ами ако при агонията той сам…

— Няма начин. Знаете накъде посягат ръцете при тази агония.

— Добре, добре.

— Смятам, че този — свидетел ли, помощник ли да го наречем, си е изкарал акъла при настъпването на смъртта, побързал е да пребърка джобовете, после в паниката си е грабнал столчето — би грабнал и трупа, ако не се е налагало да развързва въжето — и е побягнал.

— Чакай, чакай… На столчето има ли и други отпечатъци?

— Да, доста излинели.

— Че в такъв случай — усмихна се полковникът — възможно е този свидетел, както го наричаш засега, съвсем да не е бил паникьосан.

— Защо мислите така?

— Ами… Човекът чисто и просто си е действал най-хладнокръвно. Обискирал е джобовете на пострадалия, вдигнал е столчето и…

— А защо му е? — прекъснах го. — Само за да остави следи по него ли? Не е логично.