Петър Искренов
Маратон призори (19)

19

За бай Делчо знаех, че е около осемдесетгодишен, доста препатил човечец, бит по полициите преди Девети, та пребиван, и очаквах да видя пред себе си престарял, грохнал старец. Посрещна ме пъргав, жизнен мъж, поведе ме към беседчицата в двора. Бялата му като сняг коса, изцибрената върху скулите кожа, под която избиваше младенчески руменец, и ангелски сините му очи придаваха кротка святост на израза му. Бастунчето, с което потропваше разсеяно между коленете си, навярно му служеше повече за авторитет.

— Знам — рече той, след като му съобщих за смъртта на Игнат. — Обадиха ми, но по-късно… Не можах да отида на погребението.

— А знаете ли, че е загинал, кажи-речи, на път към вас? Същия ден той и Запрян е трябвало да пристигнат тук, в Коматково, по една деликатна работа… За реабилитацията…

— Да, беше ми споменавал — прекъсна ме бай Делчо. — Но аз не му повярвах.

— Значи не ви е уведомил кога ще пристигнат?

— Не… Телефонира ми преди седмица — така и така, идваме. Рекох му: елате, пък лесна работа… Макар да знаех, че никак не е лесна. Просто исках да му видя акъла. Да се бориш за невинността на приятеля си, след като навремето си го накиснал, не е съвсем в реда на нещата, нали? Между другото как е загинал Игнат?

— Обесен.

— Обесен? — удиви се старецът, поклати категорично глава: — Да знаете — той сам не си е посегнал…

— Да — прекъснах го. — Тази сутрин те са били заедно… Игнат и Запрян.

— Запрян не е способен на такава стъпка — процеди бай Делчо. — Запомнете го… Навремето пак така го объркаха — бил в селото, видели го да се мотае около автомобила на околийския… После се оказа съвсем друго…

— Още повече отношенията им напоследък са били съвсем приятелски — окуражих го. — Игнат се е грижел за другаря си… Но странното е, че Запрян изчезна от онази заран. Бяга, крие се, заличава следите си… Няма го никакъв.

— И аз да съм на негово място, ще бягам — тропна с бастунчето си бай Делчо. — Та той сега е изтръпнал от страх да не се повтори старата история, която му провали живота…

— Е, да — съгласих се неохотно. — И все пак не допускате ли — в миг на помрачение, в изблик на отмъстителност?… Напоследък Запрян рядко е изтрезнявал.

— Не знам — умисли се старецът. — Тия неща… Винаги може да се допуснат. Не искам да ви внушавам едно-друго… Вие сте специалистът — търсете, решавайте… Но просто сте длъжен да не повтаряте стари грешки. Запомнете — в душата си Запрян не е жесток… За да направи такова нещо, той трябва просто… Просто да прескочи себе си…

— Ако е имал какво да прескача — погледнах го внимателно. — Съвсем е деградирал от пустото пиене.

— Знам — намръщи се бай Делчо, наведе глава, като че ли се умисли. — А за Игнат казвате — обесен?

— Да — кимнах. — По всички правила…

— Какво нещо е съдбата! — старецът се накръхна така, сякаш го прониза течение. Погледът му се отчужди, пробягвайки по насрещните баири. — Преди Девети той отърва въжето, въпреки че се люшкаше над самия него, а сега… Толкова години по-късно… когато се е чувствал сигурен отвсякъде…

— Имал е смъртна присъда? — опитах се да го изтръгна от унеса му. — Не знаех…

— Не, нямаше присъда, но през четиридесет и трета него и още две момчета ги издирваха за диверсия по железопътната линия… Бяха я свършили без знанието на ръководството — набързо и съвсем аджамийски, та полицията имаше съвсем сигурни доказателства… Като разбрахме — изтръпнахме… Открият ли ги — провал. Веднага пратихме двете момчета при партизаните…

— А Игнат?

— Сякаш пропадна в земята. Ни кост, ни вест… Баща му и майка му нищо не знаеха. Живеехме като на тръни. Какво ли вече не ни мина през ума. Включително и това — че е предател. Всички другари, с които си беше имал вземане-даване, се покриха. Предупредихме останалите — никакъв контакт, ако се появи отнякъде… Доста грижи ни създаде. И тази година си остана така — неизяснена докрай в житието му.

— Все пак — какво се оказа?

— Появи се чак на Девети. Все едно — нищо не е било. Барабар Петко с мъжете. Но другарите помнеха указанието — не му гласуваха доверие… Държаха го настрана.

— Той какво обясни?

— Ами, казва, уплаших се… Мислих, мислих, казва, и колкото повече мислих, толкова повече ме хващаше страх. Струваше ми се — на никого не мога да имам доверие, защото, нали знаете — хванат ли те с оръжие или за диверсия, — въжето ти е сигурно… То… ако се поставиш на неговото място и тръгнеш по тая логика, ще кажеш — има право! — защото по това време бяха станали много провали, много ятаци изби властта…

— Някакви свидетели, които да потвърдят думите му?

— Да. Крила го Венка, дъщерята на мелничаря от съседното село. Имали си закачка отпреди това, любов, и той като й изплакал през оная нощ, тя го скрила… За него това убежище било въпрос на живот и смърт, а за момичето — игра, красиво приключение… Като в романите. Нали знаете как стават тия работи… И докато той от ден на ден съхнел, тя хлътвала все по-дълбоко…

— Къде го е крила?

— Те са стара мелничарска фамилия. По време на войните още дядото на Венка, за да спастри житото си от реквизиции, издълбал едно скривалище в мазата… Ние после ходихме, гледахме го — два на два, но сухо, топло отвътре… Та там… На Венкиния баща скривалището не му е трябвало, никой не се сещал да надникне… Ратаите често пъти са газили над главата на Игнат. Умирах от страх, казваше, някой от тях да не пропадне… А Венка доста умело го маскирала — така че да не привлича погледите.

— Изглежда, доста се е намъчил в тая дупка?

— Разправяше — нощно време излизал. Венка му носела храна и вода, срещали се… Мнозина не му хващаха вяра. Въртят насам-натам историята, па току рекат: „Абе тук има нещо… Доста е нагласено…“

— Други доводи?

— Предполагаше се, че Игнат си е измислил тази история, за да прикрие истинските причини за отсъствието си, а Венка я потвърждава, за да се докара пред новата власт… Щото цялата й фамилия и най-вече баща й не бяха баш стока от наша гледна точка.

— Игнат как се държеше към тях?

— Отначало ги защитаваше. Ако не била Венка — щял да загине. Споменаваше дори, че и баща й се е досещал, но си е мълчал. Въпреки това ние арестувахме мелничаря, имахме да си изясняваме разни въпроси, но тогава той направо ни каза, че е знаел кой се крие в мазата му. И споменаваше разни подробности, които се потвърждаваха от разказите на Венка и Игнат…

— После какво стана?

— Игнат се поболя. Не ми ли повярвате, казва, ще се гръмна, та да се свърши. И тогава аз се застъпих за него… „Може пък и да е чист, рекох на другарите, човешко е да се уплашиш… Приобщете го и го наблюдавайте. Ако има нещо гнило, рано или късно ще си покаже рогата…“ Застъпих се и като че ли го проклех. Настърви се против всичко и против всички, само и само да ни убеди, че е праведен. Посочи му когото и да е, кажи му — „Този!“ — гръмва го, хич и не пита как и защо… Дори против Венка се обърна. Не искаше да я вземе. Тя беше бременна, всички знаеха — голям срам! — наложи се да махне детето… Тогава аз заключих Игнат в кметството и го бих. За първи и последен път бих човек. Съвест нямаш ли, викам му, тя те спаси, ти я затриваш. Ама, казва, тя е такава, онакава, от чорбаджийско коляно, ако беше другарка с произход… Бе ти чак сега ли се сещаш за произхода й? — викам и налагам още по-яко. — На тая жена трябва краката да й целуваш като на родител, щото тя ти е дала живот втори път… След боя да видиш как омекна и се ожени за нея…

— Венка имаше ли братя, сестри?

— Сама беше. Затова и баща й толкова и трепереше…

— Този Игнат — умислих се — май доста злоба е натрупал сред хората?

— Остави се — потресе ревера си старецът. — И сега като си спомнят за него, на мнозина им става студено. Имаше един такъв случай, пак наскоро след Девети. Седи Игнат до чешмата, чисти си пушката, а отсреща, пред кръчмата, попчето ни се разправя с едни хора, смеят се нещо… Много, отворено ни беше попчето, все насмеяно, голям майтапчия. И по едно време, гледам, Игнат вдигна пушката, цели се в него, вече го взел на мушка… Като орел слетях над Игнат, дръпнах го: „Абе ти луд ли си?“ „Защо да съм луд, казва, една опозиция по-малко.“ И като ги задрънка едни — опиум за народа, мракобесници, — съвсем като по учебник…

— Свещеникът ви жив ли е още?

— Не, млад се помина.

— Има ли роднини в селото?

— Не… А не остави и челяд. От лакърдии, не му остана време да се ожени. За Игнат пак ще ти кажа — много лют човек! Зъл! И все на неговото да е… Говори, говори — като че ли клинци набива, и накрая отсече: е, това е комунизъм, е, това е комунистическо!… Ленин да му паднеше, и него щеше да учи на комунизъм. Туй — прошка, милост — нема, брате! Зазре ли някого — враг е, и край! Колко пъти съм му думал: „Бе Игнате, ако те бяхме прекарали и тебе по тая мярка, знаеш ли на кой хал да си сега… И хубаво ли щеше да ти е?“ Намрази ме. Отиде в околийското мевере — старшина, шофьор. Разсилен да го бяха направили — пак щеше да се съгласи, само и само да не е при нас и да има сила. То и за това аз като се застъпих за Запрян, и прокурорът беше готов да оттегли обвинението си, Игнат настоя толкова много да го осъдят — искаше му се на всяка цена да се наложи, да ми докаже, че е на власт, че е по-силен от мене… То, фактически и друго повлия — диверсия, убит човек и не кой да е, ами околийският началник, пък и Запрян се заиграваше с анархистите… И това е — съсипаха го.

— А сега тръгнал да го реабилитира — промърморих. — Изглежда, съвестта го е мъчила…

— Не вярвам капчица да му е останала… — усмихна се криво старецът.

— Много особен е бил напоследък — настоях. — Въздишки, плач по никое време, размисли за доверието…

— Той и плач? Ами!

— Ревал е като магаре, когато Венка го е напуснала.

— Не знаех, че го е напуснала — погледна ме изпитателно бай Делчо. — Къде е сега?

— В манастир.

— Я гледай… — бай Делчо накриви глава, умисли се. — При това положение… едно ще ти кажа — той си е бил съвсем узрял…

— За какво?

— За бесене.

— Не ви разбирам.

— Игнат беше страхотно амбициозен. С цената на всичко се домогваше до власт, до име… И сега какво? — синът му в затвора, жена му го напуснала, той — в пенсия, никой не го търси, не му клати шапка, не му се страхува… Няма начин да не се е запитал: „Защо? Какъв беше смисълът да се правя по католик от папата?“ Тези размисли са го скапали… Съпротивата му е била смачкана, фасонът… Всичко. И който да му е посегнал в този момент, дори най-кьопавият… с два пръста е щял да го усмърти…

— Да — въздъхнах. — Но кой може да е?

— Във всички случаи някой потайник, който е способен дълго да къта омразата си и да не се издава… Каквото да кажа друго — ще сбъркам… Много е сложно… Но не ми се иска да лепнем обвинението на този, дето ни е най-близко до ума, само и само за да се отървем от загадката… Както едно време със Запрян.

— И на мен не ми се иска — рекох и се изправих.

— Защото нали виждате — подаде ми ръка старецът, — така войната не свършва, а продължава още по-засукано, още по-скришно. За какво ни е тая война?

— И все пак — заръчах му, докато крачехме към улицата, — ако Запрян се мерне насам, обадете се…