Петър Искренов
Маратон призори (18)

18

Фотографът, като разбра, че съм му издействал поръчка за серия снимки „Родопа — древна и млада“ плесна с ръце и едва се сдържа да не затанцува.

— Това се казва работа! — повтаряше. — Ето, това е ангажимент…

— Темата е повече от банална — опитах се да го приземя, — но имаш пълна свобода на действие. Снимаш каквото си искаш… В десет трябва да наминеш към редакцията, за командировъчното…

— Ама и командировъчно ли ще има?

— Че как иначе! — удивих се. — Сред природата човек изгладнява. Няма да караш на фотосинтеза…

Румен вече се чудеше как да ми благодари, а аз усещах, че настъпва най-деликатният момент в разговора ни.

— Слушай — подхванах внимателно, — покрай тая екскурзия би ли ни направил една услуга?

— За вас — винаги! — удари се в гърдите.

— Най-напред чуй за какво става дума — усмихнах му се. — И да ми откажеш, няма да ти се разсърдя…

— Добре де — притихна той. — Слушам…

— Предлагам ти да отседнеш в хижа „Билото“. Там природата е красива, пък и ще имаш възможност да шариш навсякъде из планината… Молбата ми е да наблюдаваш внимателно домакина — с кого се среща, какво си говорят… Но така — ненатрапчиво и издалече…

— Разбирам — притрепкаха избледнелите му устни. — Това се казва работа… Ега ти!

— Защо „ега ти“? — погледнах го зачуден.

— Щото е шпионска, та… дрънка!

— Ето лицата, които ни интересуват — подхвърлих му фотографиите на Фани, Мирон, Евдоким, Запрян и ватманката. — Щом се мерне някой от тях, веднага телефонираш…

— Да, да — зъзнеше гласът му. — Друго?

— Ако можеш — снимай ги. Но… нали запомни — внимателно и отдалече? Само това се иска от тебе…

Уж го успокоих, а екзалтираното му допреди малко лице повяхваше. Той се умисляше, може би чувството за отговорност вече го притискаше.

— Дано се справя — промърмори. — Малко съм схванат, та…

— И по-добре — окуражих го. — Колкото по-схванат изглеждаш — толкова по-добре. Няма да ти обръщат внимание. Още първия ден ще дадеш командировъчното на домакина да ти го подпечата и да се увери кой си, що си…

— Разбирам.

— Най-важен сега е твоят клиент… маратонецът — посочих му снимката на Запрян. — Отваряй си очите на четири за него.

— Кога да тръгна?

— Веднага.

— Добре. Отскачам само до къщи, обръсвам се, взимам техниката…

— Слушай — прекъснах го, — не можеш ли да отложиш бръсненето?

— Разбира се.

— Брада, мустаци отиват ли ти?

— Ужасно. Заприличвам на хъш.

— Това няма да е излишно — рекох. — Не забравяй — Запрян те е виждал веднъж.

— Да си сложа превръзка на едното око? Като пират…

— Е, не — прихнах. — Прекалено е…

— Добре — изправи се той, протегна ми ръка. — Тръгвам.

Стиснах десницата му, изпратих го до вратата и му пожелах успех. В жестовете и в походката му се бе появило нещо ново. Приличаше на нахаканост.

Повиках момчетата и изгледахме „киното“, заснето предния ден на погребението. Сбогуването с Игнат бе някак унило и мудно, без изблици на скръб. Присъстваха старци, постъписани от смъртта на приятеля, изпълнени с уморена размисъл за преходността. Мирон и Фани демонстративно се държаха на разстояние и нито веднъж не се погледнаха.

— Нищо особено — рекох, когато екранът избледня. — Мони, нещо да добавиш?

— Общи приказки — въздъхна той. — Почти всички са убедени, че е убит. Другарите му настояват за по-бързо изясняване на случая.

— Е, да — свих устни. — Това се очакваше. А Фани?

— Мълчи като тресната. Няколко пъти подхвърлях: „Горката вдовица!“, и хората ме изглеждаха така, сякаш бях попаднал на друго погребение…

— Май не са възхитени от нея. Нещо по-конкретно споделиха ли?

— Да — намеси се Савата. — Отслабихме бдителността — казваха — и ето какво се случи. Барутът винаги трябвало да се държи сух.

— Поредните баналности — заключих.

Уточнихме за последен път задачите, оставих на Марко приблизителния си маршрут, изтичах на паркинга, метнах се в жигулито и потеглих.

Като излязох на магистралата, включих на четвърта, колата като че ли заспа, сетивата ми се отпуснаха.