Петър Искренов
Маратон призори (13)

13

Рано сутринта се заех с плана, предчувствувайки, че лесно и бързо ще го натъкмя, ала едно тежко чувство на неприязън объркваше мислите ми…

Откакто се разделих с предишния си помощник Славчо Кънев и на негово място бе издигнат Марко, работите ми потръгнаха по-уверено и по-спокойно. Марко ми импонираше с пъргавия си ум, с навика да не се изхвърля и да не се кичи излишно с помпозни приказки. При него всичко беше простичко и добре сглобено. Както винаги и сега той се отнасяше с убийствена ирония към всички службашки амбиции, дори и към собственото си повишение: „Издигнах се страшно в очите на слепите!“ Злите езици не пропуснаха да отбележат: предпочитал съм да се ограждам с безлични човечета, та на фона им да изпъквам. И добавяха: „Колкото и да остроумничи, сигурно и той е ужасно безличен!“ Беше ги яд, че не давам мило и драго да засенча началника си Кирилов и да го пратя без време в пенсия. Според тях поведението ми било направо мижитурско, издавало едва прикривана липса на самочувствие. А според мен тия техни критерии си бяха направо свинство. Да подлееш вода на човека, който ти е дал хляб и занаят в ръцете, е присъда над самия себе си — та нали младите не са глухи и слепи, утре без никакви угризения ще постъпят по същия начин с тебе…

Измъкнах листа с готовия план от машината, прегледах го. Мъчех се да се съсредоточа върху редовете му, ала мъчителното чувство продължаваше да ме притиска. „Е, добре! — рекох си накрая. — Какво съм го заусуквал, трябва да се обадя на Славчо Кънев и туйто… Колкото и да ми е неприятно — трябва…“

Той беше станал началник на отделение в друг район на столицата, но за беля точно в неговия периметър смъртта бе заварила първия съпруг на Фани. Още не ми се беше случвало да телефонирам на предишния си помощник и мисълта за предстоящия разговор ме измъчваше. Навремето дори не бях се сетил да го поздравя за новата му служба. А той го очакваше… Разделихме се мълчаливо — Славчо бързаше да се отърве от присъствието ми, а на мен нещо ми беше криво и не ми се говореше. Единственото нещо, което му пожелах, беше едно смотано: „Е, със здраве!“, и още от следващата заран го забравих. Той от време на време се опитваше да ми припомни за себе си — по разни съвещания ме подкачаше: „Как си, началство?“ Просто ме предизвикваше да му река: „Абе какво началство съм ти, нали вече сме равни!“ — гледаше все да седне до мене, за да внуши на присъстващите — вижте колко сме си добри, ония приказки, че някога не сме се разбирали, са чиста измишльотина. А и двамата много добре знаехме кое как е било и никога нямаше да го забравим.

И сега аз трябваше да му се обадя. „Няма как! — увещавах се. — Още по-нелепо ще е да караш някое от момчетата да му звъни — кой знае какво ще си помислят…“

Набрах номера на Славчо, поокашлях се и щом той вдигна слушалката — „Кънев слуша!“, му рекох:

— А живо-здраво. Как си?

— Оооо, бате! — възкликна Славчо, изумлението в гласа му беше истинско, само дето това „бате“ не беше негово, ама нейсе. — Как така се сети?

— Задачки — промърморих уклончиво. — Ще ми се да надникна в един ваш случай…

— Ама защо ще надничаш? — въодушеви се той. — Ела тук, ще ти отворим всички папки. Нали знаеш — за тебе винаги…

— Службата ме е подпряла яко… — опитах се да го приземя.

— Нещо интересно ли?

— А интересно… Старо като света — хората се избиват.

— И никой не може да ги спре — изцвили той.

Цитираше ме, искаше да покаже колко добре е запомнил старите лафове.

— Да бе — рекох. — Да се не начудиш.

— Така е — Славчо побърза да си възвърне деловия тон. — Кога ще минеш?

— В два…

— Номерът на преписката подръка ли ти е?

— Да — продиктувах му номера и името на ватмана.

— Окей — викна Славчо. — Ще наредя да я изровят още сега. Ако ми се наложи да изляза, тук ще те чакат…

— Благодаря ти! — прекъснах го и хвърлих слушалката.

Бях сигурен, че следобед няма да го заваря в службата. „Но какво ме засяга това — казах си, — я да си гледам работата…“

Занесох плана на Кирилов за подпис и на връщане викнах момчетата.

— Най-напред да чуем Савата — предложих. — Снощи така и не му дойде ред… Нещо интересно за компанията на Запрян от „Тенекиите“?

— Всички го обичат — поде умислено Савата, — не чух нито една лоша дума… Бил е щедър, пропивали са и последните му грошове…

— Много ли фиркат тия дяволи?

— Както се хвалеха снощи — по кило и канче… Макар че като ги гледам — на мнозина и канчето вече им се опира.

— Чели ли са съобщението във вестника за Запрян?

— Да, и са изумени. Викат: да знаем кой е написал тази глупост, че да му кажем… Според тях той изобщо не е способен да посегне на човек…

— Но вече му се е случвало.

— Сигурно не знаят това. За тях той е мека Мария, душа и половина… Дори са го кръстили „Трите П“.

— Какво означава това?

— Да попием, да попеем, да поплачем…

— И на плач ли ги избива? Познават ли Игнат?

— Имат много специално мнение за него. Няколко пъти едва не са го били… Заканвали са се и на ватманката… съквартирантката на Запрян… защото и тя, и той са се опитвали да откъснат „Трите П“ от компанията им. Вечерта преди инцидента Запрян е бил в „Тенекиите“, но си е тръгнал рано, обяснявайки, че на другия ден му предстои важна работа… Това е.

— Добре — казах. — Слушайте сега. Аз хуквам по следите на Фани. Мони, ти поемаш погребението. Знаеш ли за кога е насрочено?

— Да — отзова се момчето, — за дванайсет.

— Преди обяд трябва да се завъртиш из Лозенец. Интересува ни ватманката. Караш на жаргон и колкото е възможно — по-просташки. На тебе това ти отива. Брат ти е хукнал да се жени за нея, проверяваш що за птица е. След погребението ще се разшеташ из депото. Коста ще мине по старите адреси, където е живяла Фани, и да опита да посъбере някоя и друга клюка. Довечера в осем и половина се събираме.