Петър Искренов
Маратон призори (12)

12

Всъщност писанията на Игнат не излизаха от ума ми. В тях се прокрадваха горчиви разсъждения, които звучаха като опит за оправдание. „Живяхме в сурово време — пишеше той. — След победата колкото и да бяхме сигурни в бъдещето си и да вярвахме в него, често пъти у нас се промъкваше недоверие, промъкваше се съмнение… Знаехме — врагът е хитър, в много отношения по-опитен от нас, очаквахме всичко от него, няма ли все пак да ни изиграе — мислехме си — и да забие нож в гърба на революцията. Бяхме безпощадни — злото трябваше да се реже из корен, — съмнявахме се във всеки и във всичко, всяка доброжелателност ни се струваше маска, всеки ведър характер — безгрижие и безотговорност… Трябваше да смъкнем много маски и да накажем безотговорността. Така беше… Колкото по-подозиращ, недоверчив и мнителен — толкова по-революционен. «Доверие никому!» — това беше нашият лозунг. И какво? Животът се оказа по-силен, отхвърли ни. «Вие не сте ми нужни!» — каза ни… Защото на всяка крачка в този живот човекът се нуждае от доверие. Кой ще спре младите да се влюбват, кой ще им забрани да се целуват, да се обичат? А всяка обич и всяка целувка са оглушителни експлозии на човешката доверчивост. Защо трябваше толкова дълго да се преструваме, че не ги виждаме, и да твърдим, че не съществуват…“

Да признаеш, че си опроверган от живота, не е кой знае какво утешение.

Късно вечерта се обадих в Лондон. На обичайния ми въпрос: „Как сте!“ — жена ми отговори с обичайната въздишка: „Добре сме… Нали знаеш.“ Дъхът й както винаги бе попарен от смътна тревога. Вече трети месец тя и синът ми живееха там, в апартамента на Куин Гейт Плейс, и всяка седмица ходеха на контролен преглед в болницата Хамерсмит. Лекарите уж ги уверяваха, че присаденият бъбрек на сина ми функционира нормално, но никой от нас все още не смееше да се зарадва. Все още се приспивахме в неуютната хралупа на нещастието си, която отдавна би трябвало да напуснем и да забравим, с триста очи се взирахме в прииждащото време: а няма ли пак да се зададе лошото? „Омръзна ни вече тук — въздъхна отново жена ми. — Ужасно ни се иска да се върнем…“ „Трябва да потърпите — рекох. — Още мъничко и ще дойда да ви взема.“ „Добре — каза тя. — Хайде да свършваме, че тия разговори не са от най-евтините.“

Сложих внимателно слушалката върху вилката, сякаш се боях да не нараня гласа й, замислих се. Спомних си пристигането ни на Хийтроу. Приятелите в София ни уверяваха, че на летището ще ни чакат хора от посолството и ще ни помогнат да се оправим в огромния непознат град. Пристъпвахме из безкрайните светли коридори на летището и се питахме. „А наистина, ще ни чакат ли?“ — бяхме чували хиляди приказки за непроницаемия егоизъм на българите, които работят в чужбина. Естествено, егоизмът им си имаше основания — стотици сънародници им бяха дотягали за щяло и нещяло…

Човекът от посолството ни чакаше веднага след паспортната контрола. И до ден-днешен за мен си остана тайна как ни разпозна сред тълпата пътници. Усмихна ни се, помогна ни да натоварим багажа си на количките и ни поведе към паркинга. Качихме се на колата му и потеглихме. За нас всичко наоколо беше ново, смайваше ни с мащабите си. Мълчахме, потяхме се — след студения мартенски ден в София тук попаднахме сред истинска пролет… Но не толкова непознатият град и топлият въздух ни караха да мълчим и да се потим. Човекът от посолството ни разпитваше подробно: с кого трябва да се срещнем в понеделник в Хамерсмит хоспитал, имаме ли нужда от преводач, носим ли някаква медицинска документация, която трябва да се преведе предварително. Отговаряхме му с половин уста, изтръпнали да не го уплашим с претенциите си, та да си каже — и тия са като всички — и да ни зареже… Гордостта и страхът едновременно ни връзваха езиците.

Човекът ни помогна да се настаним в апартамента, показа ни кое къде е, как се регулира парното и тъкмо когато мислехме, че ще си тръгне, той ми предложи да ме заведе до магазина, за да си напазарувам… Крачех след него и не вярвах.

Едва когато ни покани и у дома си на гости, нещо в нас се отключи, просветна ни, върху обърканите ни физиономии проиграха усмивки и познахме гласовете си…

И ето сега, след толкова време, си мислех: за какво ли е бил този наш смут, тази мнителност, това недоверие?… А пък дали милият човек, който ни посрещна — запитах се, — не си е задавал тогава въпроса: „Дявол да го вземе, наистина ли са толкова скромни и непретенциозни?“