Петър Искренов
Маратон призори (11)

11

На екрана се виждаше добре как Мирон се извръща към приближаващите момчета и без да погледне госпожа Фани, макар яркочервеният й шлифер да се набива в очи, промърморва…

— Казаха ми да ви чакам…

— Да — кимва Мони и отваря вратата към моргата. — Заповядайте.

Отдръпва се, за да им стори път, ала Фани най-неочаквано се запъва на прага, фаянсовите й ириси се изцъклят, сега с погледа си тя може направо да реже стомана.

Момчетата я измерват озадачено.

— Не искам — обяснява тя. — Това… Това ме разстройва.

— Е, случва се! — вдига рамене Мони. — Не може да бъдем все в настроение… Няма как.

Жената клати заинатено глава: „Не, в никакъв случай!“ — и чак тогава Мони, изглежда, се сеща за наставленията, които съм му дал — усмихва й се благо, слага нежно ръка на рамото и.

— Една секунда само — увещава я с най-съкровения си глас, — един поглед, една дума и — край. Ние трябва да свършим тая работа, ние, няма кой друг, нали знаете… И колкото по-бързо — толкова по-добре… За всички…

— Да — кимва тя изтръпнала. — Да, да…

Съгласява се и продължава да изтръпва, надига се на пръсти — още и още, след миг ще полети към тавана, напразно размахва ръце и се мъчи да се приземи…

— Да — тръсва глава, усетила навярно най-после твърда почва под нозете, си. — Но не може ли… тук… да го изнесете, или?…

— Да го изнесем? Кого? — дръпва се Коста, изумлението му е истинско, май пак е забравил съветите ми, ехото на гласа му излъхва кух потрисащ мраз, излъхва го като от метален капан, притаен сред шубраките. — Кого да…

— Който и да е! — издивява Фани. — Запрян или баба му… Все едно! Нали и тук е за хора, не е за…

Гласът й се лута ужасен, смазан от мисълта за току-що сторената грешка. Та нали тя знаеше от вестника, че Запрян е забелязан жив в района на местопроизшествието, нали знаеше, че настойчиво го издирваме, и сама ни уговаряше да не си губим времето с него, а просто да телефонираме в Коматково. Защо споменаваше името му сега тук, пред моргата? За да ни убеди още веднъж: „Ето вижте — и през ум не ми минава, че обесеният може да бъде съпругът ми“. Неволно изтърваната й реплика: „… да го изнесете тук“, и това почти интимно гукащо „го“ я издаваха.

Настъпи неловка тишина — всички гледаха със съмняващи се умислени очи към жената и тогава тя тръгна отведнъж, почти подтичваше по коридора, за да се закове вцепенена в кръга на безжалостно ярката светлина. Санитарят дръпна бавно, почти церемониално чаршафа от лицето на трупа.

— Да — кимна вдървено Фани. — Той е…

И побърза да се извърне. Като че ли си отдъхна, отчужди се — било каквото било, тя си изпълни задължението, вече никой не я интересуваше, нищо не искаше да знае…

Мирон наблюдаваше втренчено мъртвия си баща, после дръпна още чаршафа, вдигна внимателно безжизнената десница, поклати я. Сбогуваше се с миналото си, с любовта и омразата си… Лицето му бавно се очовечаваше, чертите му омекваха, добиваха беззащитен, почти кротък и примирен, объркан израз… Посочи на момчетата кръстатия белег върху синкавата кожа, опъната от ребрата.

— Стара рана — промърмори…

Мони поклати глава с разбиране, побърза да прикрие трупа.

Екранът избеля.

В салончето припадаше като сняг пухкава студена тишина.

— Много й се събра на госпожата! — възкликнах.

— Не бързаш ли? — обади се полковник Кирилов.

— Наистина много й се събра — настоях. — Мони, Коста, кажете — когато я поканихте да дойде с вас в Медицинска академия, казахте ли й, че ще опознава съпруга си?

— Не — изправи се Мони. — Обясних й, че трябва да ни помогне да установим самоличността на едно лице, което тя вероятно познава…

— Така — кимнах му да седне. — А знаете ли какво се откри в боклука, който е изхвърлила днес? Експертизата е категорична — в една от бутилките са намерени следи от солна киселина…

— Така ли? — приведе се напрегнато Кирилов.

— Да — казах. — А сега предлагам Савата да ни разкаже на какво се е натъкнал, докато издирваше адресите на госпожата.

— Доста интересна подробност — поокашля се Савата. — Тази другарка е била спътница в живота и на още един труп…

— Ами! — възкликна Кирилов. — Това вече…

— Живели са заедно шест години — продължи Савата. — Съпругът й Иван Драголов е бил ватман. Водил безкрайни дела. Обвинявали го, че при потегляне от някаква спирка осакатил едно момче. На няколко пъти бил оправдаван, но бащата на момчето се оказал упорит и подновявал делата. Ватманът се осланял на показанията на свой приятел, който в момента бил в трамвая, но приятелят му свидетелствал против него. Вероятно е бил подкупен. В края на краищата се установило, че никой няма вина за нещастието, но след съдебния маратон горкият ватман съвсем клекнал. Здравето му се влошило, излязъл в пенсия. Съмнявал се във всеки и за всичко, поболял се от подозрителност. Една заран съседът го намерил мъртъв в леглото му. И най-странното — бил омотан с въже. Съпругата, госпожа Фани, по това време отсъствала. Едва я издирили в провинцията. Подозрението паднало върху съседа. Злите езици в блока говорели, че не бил безразличен към чаровете на Фани. Проверката установила точно обратното — отношенията им били като между куче и котка. Не можели да се гледат. В този смисъл свидетелствала и съпругата на съседа. Озадачавал обаче фактът, че той редовно се отбивал в жилището на ватмана. Обясненията му давали да се разбере, че с Иван Драголов поддържал приятелски връзки от години, неприязън изпитвал само към Фани, която непрекъснато се големеела… Другият заподозрян — бащата на осакатеното момче — притежавал желязно алиби. Случаят бил приключен. От тази история са останали само противоречивите спомени на съседите и въжето, с което бил омотан мъртвият…

Савата разпери ръце, умълча се. В залата беше тихо, пронизително проскърцваха столовете.

— Дааа — въздъхна Кирилов. — Много странни неща се струпаха… Петков, какво предлагаш?

— Нека чуем и донесението на Марко — рекох.

Началникът кимна, аз натиснах клавиша на магнетофона. Екна дрезгавият клас на колегата: „Прекосил е Наречен пеша. Спирал е няколко пъти пред павилионите за закуски. Очевидно е бил гладен, но не е имал пари. Не се е срещал с никого, не е разговарял. С лека кола — собственикът й е установен, нищо интересно — се е добрал до разклона за Павелско. Там е слязъл и е прекосил селото, поемайки към най-близката хижа «Билото». Тук следите му се губят. Хижарят твърди, че такъв човек не се е отбивал при него. Подозирам, че не казва истината. От справката се установи, че миналото му не е чисто. Излежавал е присъда от осем години за подпомагане на контрареволюционна група. Името му е Верчо Калайджиев Василев. Мнението на другарите тук е, че по характер е доста потаен и двуличен. Взехме отпечатъци от следи, оставени край хижата през последните дни. Гипсовите отливки изпращам утре. Разработваме мерки за контрол и наблюдение на всички хижи, овчарски къшли и махали наоколо. Предлагам време за връзка сутрин в осем и вечер след осем и половина. Спешно можете да ме търсите чрез районното управление в Наречен. Чакам указания. Край.“

— Какво предлагаш? — попита ме отново Кирилов, сякаш едва бе изчакал да „изтече“ магнетофонният запис. — И изобщо — какво мислиш?

— Поведението на госпожа Фани и на Запрян е доста озадачаващо — подхванах умислено. — Той бяга, крие се, а тя през цялото време уж не се сещаше, че убитият е съпругът й, и най-важното — мъчи се да отклони вниманието ни от Запрян. Защо, след като даже когато говори за странностите му, е изпълнена с неприязън? Възможно е тя да е подбудителят, а той да се е нагърбил с грубата работа. Нека си припомним смъртта на първия й съпруг. Там също се мярка един съсед, когото тя е мразила, та — леле-мале! — а съседът бил приятел на мъжа й. Сега пък — Запрян е бил приятел на втория й съпруг, има нещо общо… Естествено, нужни са ни още много доказателства в подкрепата на тази версия. Преди всичко трябва да изясним подробностите около смъртта на първия й съпруг и защо Запрян е правил опит за убийство в затвора. Така може би ще се доберем до нещичко от мотивацията и почерка на двамата, макар че и това „нещичко“ е в състояние да ни подведе.

— Говориш така, сякаш си убеден… — промърмори Кирилов. — Стефания и Запрян… и никой друг…

— Предполагам — вдигнах рамене. — Не изключвам участие и на трети човек, засега неизвестен. Игнат е имал доста врагове. Трябва да ускорим издирването на Запрян, да уточним алибито на Фани, да търсим в миналото на Игнат хора, които биха му посегнали от омраза…

— Обискът не подсказа ли нещо в тая насока? — запита Кирилов.

— Един доста неловък опит за мемоари — рекох. — Но и в тях, освен философски сентенции, размисли за живота и разкаяние — нищо конкретно… Нито едно име, нито една ситуация… Освен мемоарите — малко разписки, касови бележки от магазините…

— Добре — въздъхна началникът. — Анализирайте ги все пак. Планът кога ще бъде готов?

— Утре, в седем сутринта. Сега главата ми дава заето.