Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Година
- 1990 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,5 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2015)
Издание:
Петър Искренов. Маратон призори
Б—3
© Петър Искренов, 1990
с/о Jusautor, Sofia
Редактор: Благовеста Касабова
Художник: Васил Инджев
Художествен редактор: Момчил Колчев
Технически редактор: Божидар Петров
Коректор: Нора Димитрова
I издание. ЛГ VI
Тематичен № 23/9536222311/5605-260-30
Дадена за набор декември 1989 год.
Подписана за печат май 1990 год.
Излязла от печат юни 1990 год.
Формат 84х108/32
Тираж 70 090
Печатни коли 13,50
Издателски коли 11,34
УИК 12,13
Цена 1,28 лева
Издателство „Народна младеж“, София, 1990
ДП „Димитър Благоев“ — София
История
- —Добавяне
11
На екрана се виждаше добре как Мирон се извръща към приближаващите момчета и без да погледне госпожа Фани, макар яркочервеният й шлифер да се набива в очи, промърморва…
— Казаха ми да ви чакам…
— Да — кимва Мони и отваря вратата към моргата. — Заповядайте.
Отдръпва се, за да им стори път, ала Фани най-неочаквано се запъва на прага, фаянсовите й ириси се изцъклят, сега с погледа си тя може направо да реже стомана.
Момчетата я измерват озадачено.
— Не искам — обяснява тя. — Това… Това ме разстройва.
— Е, случва се! — вдига рамене Мони. — Не може да бъдем все в настроение… Няма как.
Жената клати заинатено глава: „Не, в никакъв случай!“ — и чак тогава Мони, изглежда, се сеща за наставленията, които съм му дал — усмихва й се благо, слага нежно ръка на рамото и.
— Една секунда само — увещава я с най-съкровения си глас, — един поглед, една дума и — край. Ние трябва да свършим тая работа, ние, няма кой друг, нали знаете… И колкото по-бързо — толкова по-добре… За всички…
— Да — кимва тя изтръпнала. — Да, да…
Съгласява се и продължава да изтръпва, надига се на пръсти — още и още, след миг ще полети към тавана, напразно размахва ръце и се мъчи да се приземи…
— Да — тръсва глава, усетила навярно най-после твърда почва под нозете, си. — Но не може ли… тук… да го изнесете, или?…
— Да го изнесем? Кого? — дръпва се Коста, изумлението му е истинско, май пак е забравил съветите ми, ехото на гласа му излъхва кух потрисащ мраз, излъхва го като от метален капан, притаен сред шубраките. — Кого да…
— Който и да е! — издивява Фани. — Запрян или баба му… Все едно! Нали и тук е за хора, не е за…
Гласът й се лута ужасен, смазан от мисълта за току-що сторената грешка. Та нали тя знаеше от вестника, че Запрян е забелязан жив в района на местопроизшествието, нали знаеше, че настойчиво го издирваме, и сама ни уговаряше да не си губим времето с него, а просто да телефонираме в Коматково. Защо споменаваше името му сега тук, пред моргата? За да ни убеди още веднъж: „Ето вижте — и през ум не ми минава, че обесеният може да бъде съпругът ми“. Неволно изтърваната й реплика: „… да го изнесете тук“, и това почти интимно гукащо „го“ я издаваха.
Настъпи неловка тишина — всички гледаха със съмняващи се умислени очи към жената и тогава тя тръгна отведнъж, почти подтичваше по коридора, за да се закове вцепенена в кръга на безжалостно ярката светлина. Санитарят дръпна бавно, почти церемониално чаршафа от лицето на трупа.
— Да — кимна вдървено Фани. — Той е…
И побърза да се извърне. Като че ли си отдъхна, отчужди се — било каквото било, тя си изпълни задължението, вече никой не я интересуваше, нищо не искаше да знае…
Мирон наблюдаваше втренчено мъртвия си баща, после дръпна още чаршафа, вдигна внимателно безжизнената десница, поклати я. Сбогуваше се с миналото си, с любовта и омразата си… Лицето му бавно се очовечаваше, чертите му омекваха, добиваха беззащитен, почти кротък и примирен, объркан израз… Посочи на момчетата кръстатия белег върху синкавата кожа, опъната от ребрата.
— Стара рана — промърмори…
Мони поклати глава с разбиране, побърза да прикрие трупа.
Екранът избеля.
В салончето припадаше като сняг пухкава студена тишина.
— Много й се събра на госпожата! — възкликнах.
— Не бързаш ли? — обади се полковник Кирилов.
— Наистина много й се събра — настоях. — Мони, Коста, кажете — когато я поканихте да дойде с вас в Медицинска академия, казахте ли й, че ще опознава съпруга си?
— Не — изправи се Мони. — Обясних й, че трябва да ни помогне да установим самоличността на едно лице, което тя вероятно познава…
— Така — кимнах му да седне. — А знаете ли какво се откри в боклука, който е изхвърлила днес? Експертизата е категорична — в една от бутилките са намерени следи от солна киселина…
— Така ли? — приведе се напрегнато Кирилов.
— Да — казах. — А сега предлагам Савата да ни разкаже на какво се е натъкнал, докато издирваше адресите на госпожата.
— Доста интересна подробност — поокашля се Савата. — Тази другарка е била спътница в живота и на още един труп…
— Ами! — възкликна Кирилов. — Това вече…
— Живели са заедно шест години — продължи Савата. — Съпругът й Иван Драголов е бил ватман. Водил безкрайни дела. Обвинявали го, че при потегляне от някаква спирка осакатил едно момче. На няколко пъти бил оправдаван, но бащата на момчето се оказал упорит и подновявал делата. Ватманът се осланял на показанията на свой приятел, който в момента бил в трамвая, но приятелят му свидетелствал против него. Вероятно е бил подкупен. В края на краищата се установило, че никой няма вина за нещастието, но след съдебния маратон горкият ватман съвсем клекнал. Здравето му се влошило, излязъл в пенсия. Съмнявал се във всеки и за всичко, поболял се от подозрителност. Една заран съседът го намерил мъртъв в леглото му. И най-странното — бил омотан с въже. Съпругата, госпожа Фани, по това време отсъствала. Едва я издирили в провинцията. Подозрението паднало върху съседа. Злите езици в блока говорели, че не бил безразличен към чаровете на Фани. Проверката установила точно обратното — отношенията им били като между куче и котка. Не можели да се гледат. В този смисъл свидетелствала и съпругата на съседа. Озадачавал обаче фактът, че той редовно се отбивал в жилището на ватмана. Обясненията му давали да се разбере, че с Иван Драголов поддържал приятелски връзки от години, неприязън изпитвал само към Фани, която непрекъснато се големеела… Другият заподозрян — бащата на осакатеното момче — притежавал желязно алиби. Случаят бил приключен. От тази история са останали само противоречивите спомени на съседите и въжето, с което бил омотан мъртвият…
Савата разпери ръце, умълча се. В залата беше тихо, пронизително проскърцваха столовете.
— Дааа — въздъхна Кирилов. — Много странни неща се струпаха… Петков, какво предлагаш?
— Нека чуем и донесението на Марко — рекох.
Началникът кимна, аз натиснах клавиша на магнетофона. Екна дрезгавият клас на колегата: „Прекосил е Наречен пеша. Спирал е няколко пъти пред павилионите за закуски. Очевидно е бил гладен, но не е имал пари. Не се е срещал с никого, не е разговарял. С лека кола — собственикът й е установен, нищо интересно — се е добрал до разклона за Павелско. Там е слязъл и е прекосил селото, поемайки към най-близката хижа «Билото». Тук следите му се губят. Хижарят твърди, че такъв човек не се е отбивал при него. Подозирам, че не казва истината. От справката се установи, че миналото му не е чисто. Излежавал е присъда от осем години за подпомагане на контрареволюционна група. Името му е Верчо Калайджиев Василев. Мнението на другарите тук е, че по характер е доста потаен и двуличен. Взехме отпечатъци от следи, оставени край хижата през последните дни. Гипсовите отливки изпращам утре. Разработваме мерки за контрол и наблюдение на всички хижи, овчарски къшли и махали наоколо. Предлагам време за връзка сутрин в осем и вечер след осем и половина. Спешно можете да ме търсите чрез районното управление в Наречен. Чакам указания. Край.“
— Какво предлагаш? — попита ме отново Кирилов, сякаш едва бе изчакал да „изтече“ магнетофонният запис. — И изобщо — какво мислиш?
— Поведението на госпожа Фани и на Запрян е доста озадачаващо — подхванах умислено. — Той бяга, крие се, а тя през цялото време уж не се сещаше, че убитият е съпругът й, и най-важното — мъчи се да отклони вниманието ни от Запрян. Защо, след като даже когато говори за странностите му, е изпълнена с неприязън? Възможно е тя да е подбудителят, а той да се е нагърбил с грубата работа. Нека си припомним смъртта на първия й съпруг. Там също се мярка един съсед, когото тя е мразила, та — леле-мале! — а съседът бил приятел на мъжа й. Сега пък — Запрян е бил приятел на втория й съпруг, има нещо общо… Естествено, нужни са ни още много доказателства в подкрепата на тази версия. Преди всичко трябва да изясним подробностите около смъртта на първия й съпруг и защо Запрян е правил опит за убийство в затвора. Така може би ще се доберем до нещичко от мотивацията и почерка на двамата, макар че и това „нещичко“ е в състояние да ни подведе.
— Говориш така, сякаш си убеден… — промърмори Кирилов. — Стефания и Запрян… и никой друг…
— Предполагам — вдигнах рамене. — Не изключвам участие и на трети човек, засега неизвестен. Игнат е имал доста врагове. Трябва да ускорим издирването на Запрян, да уточним алибито на Фани, да търсим в миналото на Игнат хора, които биха му посегнали от омраза…
— Обискът не подсказа ли нещо в тая насока? — запита Кирилов.
— Един доста неловък опит за мемоари — рекох. — Но и в тях, освен философски сентенции, размисли за живота и разкаяние — нищо конкретно… Нито едно име, нито една ситуация… Освен мемоарите — малко разписки, касови бележки от магазините…
— Добре — въздъхна началникът. — Анализирайте ги все пак. Планът кога ще бъде готов?
— Утре, в седем сутринта. Сега главата ми дава заето.