Петър Искренов
Маратон призори (1)

1

Самоубийците, прибягнали към въжената примка, почти винаги изглеждат странно — накривили врат, те като че ли дават мило и драго да надникнат под краката си и да разберат защо земята така коварно им се е изплъзнала.

Този, когото намерихме, или по-точно — при когото ни извикаха в Парка на свободата, не правеше изключение. Виснал на един дебел клон, той бе застинал дисциплинирано в познатата поза, пулеше се ужасено под себе си: „Ама какви са тия номера, моля ви се?“ — все още питаше погледът му. В последното му земно приключение наистина имаше номер. Върху влажната пръст под него личаха дълбоко вдлъбнати следи от четирикрако столче — очевидно единствената му опора в мига на върховния размисъл. По наклона на следите можеше да се определи накъде е било килнато. И дотук всичко беше ясно — възрастен мъж, вероятно отчаян, здраво въже, столче, един як клон, ритник в мутрата на съдбата и край… Завеса! Да, но от сцената някак загадъчно бе изчезнало столчето. Просто го нямаше. Мъртвият едва ли би могъл да го глътне.

„Защо не умират някак по като хората — помислих си, — ами все гатанки, гатанки…“

Побързах да освободя момчето, което бе открило трупа и ми се беше обадило. „Аз всяка сутрин бягам!“ — повтаряше, сякаш някой го укоряваше: „Абе ти друга работа нямаш ли?“ Мимоходом бе забелязало странния силует между клоните. „Отначало помислих — покатерил се е да бере нещо, но после си казах — какво ще бере, дърветата вчера се разлистиха! — и когато вече го отминавах, ми направи впечатление, че се поклаща доста далеч от дънера. Как тъй ще се катери във въздуха! — удивих се и се върнах.“

Момчето сочеше трупа, потреперваше като от студ, опитваше се да заподскача на място, за да се стопли, но, изглежда, усещаше — моментът е неподходящ, вдигаше рамене, въздъхваше — откровено и издълбоко, сякаш се извиняваше…

— По-добре трябва да се обличате — рекох, оглеждайки критично оскъдния му екип.

— Ами — сви рамене — нали тичам… Ще се запотя…

— Спомняте, ли си — прекъснах го, — тука всичко ли беше така, както е и сега?

— Да.

— Нищо не сте пипали?

— Моля ви се, знам — в такива случаи… Не бива… Пък и аз — само като го видях, и откачих. Веднага препуснах към Телевизионната кула… Обадих ви се…

— Докато тичахте, не забелязахте ли нещо по-особено? Хора, предмети?

— Не.

— Пристигнахте в кулата. Там… откъде се обадихте?

— От пропуска.

— Някой да е излизал, в това време? Или да е влизал?

— Не, не забелязах.

— Добре — рекох. — Подпишете протокола…

Момчето завъртя машинално подписа си, като не ме изпускаше от очи. Не му се вярваше, че сме свършили толкова бързо.

— А сега? — попита.

— Свободен сте — махнах към пътеката. — Бягайте.

Момчето се озърна.

— Бягайте, бягайте — настоях. — И друг път се обличайте. Гора е все пак… Влага.

Момчето, не ме доизслуша, стрелна се в шубраките и издимя.

Сътрудниците от дежурния екип се засмяха.

— Не му е лесно — казах. — Ведра, утрин, озон, птичките пеят и изведнъж, — край пътеката смърт… — Огледах се. — Из джобовете откри ли се нещо?

— Карта за пътуване по цялата градска мрежа и парче молив — докладва Марко.

— Не е много. Отпечатъци?

— Снети са — отзова се без ентусиазъм дактилоскопистът.

— Фото „Мексико“?

— Всичко — окей!

— Пускайте кучето — наредих.

Рекси се плъзна като сянка из храстите.

Половин час по-късно се връщахме. Петима мъже, като че ли ободрени от утринната си разходка, един нещастен труп, въже и най-важното — едно четирикрако столче. Въпреки мъчителното си лутане Рекси бе успял да го открие и получи похвала. Сега се взираше с тъжни и умни очи през запотеното стъкло на уазката. Отвън се простираше паркът, един истински зелен и безбрежен рай за душата му, която трябваше да се примирява с подрънкващата черупка на стария ни автомобил, с противната миризма на сгорено масло, бензин и цигари… „Е, помислих си, щом и за кучето раят се простира извън служебните предели…“

Момчетата се посбутваха с лакти, шегуваха се. Савата се хвалеше с неделния риболов: „Сом дванайсет кила! Няма майтап!“ Марко усърдно го подкрепяше: „Не, истина, и аз го видях… Сомът дори му е издал и удостоверение, Сава, покажи им го… Нещо повече — продължаваше невъзмутимо Марко, — но между нас да остане… Като се закачил на куката, сомът му рекъл: «Айде бе! Колко телеграми ти бих — все си дежурен! Вече бях решил да се предам на първия срещнат рибар, но устисках, защото никой, освен тебе не може да ме панира както трябва…».“

Смееха се. Кикотенето, изглежда ги отморяваше, зареждаше ги с енергия за предстоящото тичане. „Нима вече свикнаха? — помислих си озадачен, но като поразмислих, свих устни: А как иначе? Да се побъркат без време ли?“ Благодарях им, че не ми дотягат с въпросителни погледи — в такива минути ме наляга една необяснима слабост, не ми се иска да я усетят, благодарях им, че не обелват дума за странностите на случая, който ни предстоеше да разплитаме: никой не се удивляваше, никой не се наемаше с предположения и хипотези… „Опекли са занаята вече — казах си, — щом разбират, че сега държим само две-три мижави карти, а ни трябват поне още няколко, и то — на силна боя, за да влезем в играта…“