Мики Спилейн
Бърз е моят револвер (9)

Глава IX

Мърей Кендид можеше да бъде открит на два адреса: в клуба и в дома си, който се намираше в представителната част на Бруклин. Не ми харесваше нито един от тях. На домашния телефон се обади един иконом, който с британски акцент ми съобщи, че господин Кендид не бил вкъщи и нямало да се върне преди полунощ, но той можел да предаде съобщението ми. Казах му да не се безпокои и затворих.

Още един иконом. Златни свещници и китайски порцелан от династията Мин.

Поставих ръка на шайбата и набрах номера на Лола. Тя ме позна веднага и се усмихна по телефона.

— Здравей, мили. Къде си?

— Вкъщи.

— Ще те видя ли?

Само няколко нейни думи и на душата ми ставаше ведро и спокойно.

— Малко по-късно. Сега съм затънал до гуша в работа. Може да ми дотрябва и твоята помощ.

— Разбира се, Майк.

— Познаваше ли Ан Майнър? Работеше при Мърей.

— Естествено. Познавам я от години. И какво?

— Мъртва е.

— Не!

— Да. Убита и аз знам защо. Случаят има нещо общо с Нанси и полицията се е заела с него.

— О, Майк… Защо се случват тези неща? Ан беше… една от нас. Никога не е правила нещо лошо. Винаги се е мъчела да помогне на момичетата. О, Майк… защо? Защо?

— Когато разбера това, ще знам кой я е убил. Сега е важно друго. Къде Мърей може да има квартира? Не говоря за дома му в Бруклин, а за някое място за развлечения или делови срещи.

— Имаше едно местенце във Вилидж, но не съм сигурна, че е същото, защото Мърей редовно сменяше подобни квартири. Не обичаше да се заседява на едно място, въпреки че Вилидж му харесваше. Веднъж бях там на едно парти, Майк, но не ми беше приятно, по-добре е да не говоря за това.

— Не е необходимо. Къде се намира горе-долу?

Лола ми обясни и аз си записах всичко.

— Ще трябва да поразпиташ. Мога да ти помогна, но…

— Кротувай. Ще го намеря сам. Не искам да си показваш носа навън.

— Добре, Майк. Моля те, внимавай. Пази се.

Усмихнах се. Малко хора се безпокояха за мен, а това беше много приятно усещане.

— Обещавам ти, мила. Ще ти се обадя, за да ти съобщя, че всичко е наред.

— Няма да ти простя никога, ако не го направиш. Ще чакам.

Оставих слушалката и я погалих.

Когато свърших с обличането, вече се беше стъмнило. Облякох ушития по поръчка костюм със специално място за кобура, който приличаше на артефакт от ерата на сухия закон. После влязох в шлифера, който измъкнах изпод купчината дрехи, и предвидливо пъхнах по един пакет цигари във всеки джоб.

Огледах за последен път хаоса в апартамента, излязох и отидох в гаража. Дъждът се беше усилил. Падащите косо водни струи разсичаха въздуха, шибаха тротоара и гонеха минувачите под покривите. Колите се движеха бавно. Приведените над волана шофьори гледаха внимателно пътя отпред. Чистачките на предните стъкла бързо и неуморимо тичаха напред-назад като побеснели дървеници.

Излязох на заден ход от гаража, завих към Бродуей и се влях в бавния поток от автомобили, които се движеха към центъра. Вилидж би трябвало да бъде претъпкан с туристи и местни жители, но по улиците не се виждаше жива душа. Дори такситата се бяха скрили на сухо. Понякога някоя врата на заведение се отваряше с трясък, отвътре изтичваше някой смелчага и се понасяше с вестник върху главата към някой друг бар или метрото. Но в общи линии тази вечер във Вилидж човек можеше да открие живот само под покривите.

Недалеч от мястото, описано ми от Лола, имаше едно заведение, което се казваше „Моника“. Червеният неонов надпис блещукаше през дъжда. Приближих се и видях, че вътре имаше шепа посетители, които пиеха унило питиетата си. Реших, че мога да започна оттук.

Спрях колата, вдигнах яката на шлифера си и се затичах към вратата, преодолявайки осезателната съпротива на силните водни струи. Докато стигна, панталоните ми се намокриха съвсем, а обувките ми подгизнаха.

Когато нахлух в заведението, главите на посетителите се обърнаха като на хористи. Три от тях принадлежаха на момчета, които явно бяха принудени да седят тук и да чакат дъжда да спре. Веднага се върнаха към пиенето си. Двете дами, явно интересуващи се много повече една от друга, отколкото от мъжете, се върнаха към размяната на премрежени чувствени погледи и притискането на крака. Други две сладурани се усмихнаха приветливо, готови да се борят помежду си за правото над новопристигналия. Клиентите на „Моника“ бяха най-различни.

Зад бара се извисяваше едър тип с белег на брадата. Едното му ухо, голямо колкото пържола, по форма и цвят приличаше на цветно зеле. Готов бях да си изям шапката, че не се казваше Моника. Попита ме какво ще поръчам. Поисках уиски и горната му устна се изви в усмивка.

— Още един нормален — изграчи той, с отвращение кривейки уста. — Това място се променя.

Лесбийките му хвърлиха гневен поглед и извърнаха оскърбено глави, а той продължи:

— Дори и дамите са се изчанчили. Там, където работех преди, момичетата бяха готови да се изподерат за мъж. Тук дамите не мислят за нищо друго, освен за дами.

— Вярно е, у тях няма нищо женствено — съгласих се аз.

— В ъгъла седят две свободни. Върви, може да ти харесат.

Той ми кимна приятелски, аз взех чашата, хвърлих един долар на стойката и се насочих към отдалечения ъгъл на помещението. Там наистина седяха две куклички, само че вече бяха заети. Две жени, облечени в мъжки дрехи, ги забавляваха много по-добре, отколкото бих могъл да го направя аз.

Затова седнах сам на една маса до пианото и започнах да ги наблюдавам. Един от младежите се свлече от столчето пред бара и седна срещу мен със самодоволна усмивка.

— Барманът не е много свеж, не мислиш ли?

Измучах нещо неопределено и отпих от уискито.

Тези типове ми действаха на нервите.

— Нов си тука?

— Да.

— От града ли си?

— Да.

— А-а… — Той се намръщи. — Имаш среща, така ли?

Тоя май искаше юмрук в мутрата и точно щеше да си го получи, когато премислих и измърморих:

— Трябва да видя едно момче на име Мърей Кендид. Каза ми къде живее, но аз забравих.

— Мърей ли? Той е най-добрият ми приятел, но преди седмица пак се премести. Джорджи разправяше, че сега е някъде около магазина за хранителни стоки, на север, през два квартала. Отдавна ли го познаваш? Миналата седмица аз… Защо си отиваш… Ние още не…

Дори не се обърнах. Ако тази отрепка се помъкнеше след мен, здравата щеше да си изпати. Барманът ме погледна и промърмори, че тия гримираните пречат на бизнеса. Съгласих се.

Но момчето ми даде точен ориентир. Може би трябваше да го потупам по рамото. Това щеше да го направи щастлив.

Подкарах бавно по улицата, после обърнах и потеглих в обратната посока. В магазина беше тъмно. Пердетата на апартамента горе бяха спуснати. До тротоара видях няколко коли. Напъхах се между тях и изчаках двамата пешеходци да се изгубят в дъжда.

Трудно можех да избегна тичането. Пресякох улицата и побягнах към магазина и влязох във входа уж да запаля, но всъщност исках да се огледам. Нищо не се виждаше. Блъснах вратата и тя се отвори. На видно място висяха две пощенски кутии. На едната пишеше „Байл“. Това беше името, което висеше на табелата над магазина. Другата нямаше надпис и явно бе предназначена за горния апартамент.

Това трябваше да бъде.

След няколко минути очите ми привикнаха с тъмнината. Забелязах паянтова стълба, покрита с избелял килим. Мъчех се да се изкачвам безшумно, но въпреки това стъпалата под краката ми непрекъснато скърцаха. На тясната площадка на втория етаж видях разкривена врата с надпис „Байл“. Продължих нагоре, като опипвах с ръце стената. Тук стълбата беше по-нова и стъпалата не издаваха нито звук. Стигнах до целта и замрях, вслушвайки се в едва доловимия шум.

Вътре имаше някой. Някой, който се движеше меко и бързо.

Хванах бравата и я натиснах леко, докато езичето излезе съвсем безшумно от гнездото си. Пантите бяха смазани добре и вратата се отвори без звук. В антрето цареше пълен мрак. От стаята в дъното идваха приглушени шумове.

Когато вратата се отвори наполовина разопаковах моя 45-калибров и застанах мирно, за да видя какво ще стане. После нещо падна на земята и се счупи. Някой прошепна на някого да внимава в името на божията любов. Значи бяха двама.

След това другият каза:

— По дяволите, порязах си ръката!

Чу се шум от преместване на стол, после звук от счупена чаша.

Първият глас се обади:

— Не ти ли казах да внимаваш?

— Затваряй си плювалника и не ми казвай нищо.

Чух как някой къса плат, а след това до ушите ми стигна същият глас:

— Дявол да го вземе, не мога да се превържа! Ще трябва да изляза.

Той тръгна към мен, като се пазеше от мебелите. Притиснах се към стената. За миг човекът застина на прага. Тъмният му силует се очертаваше на още по-тъмния фон на вратата. Ръката му докосна шлифера ми и той отвори уста, за да нададе вик.

Ударих го по челото с дръжката на пистолета. Коленете му се подгънаха под тежестта на тялото. Срина се право в обятията ми, а главата му увисна на една страна. Чух как кръвта капе по пода. Всичко щеше да бъде добре, ако бях успял да пусна тихо тялото на земята, но то се извъртя в ръцете ми, от кобура падна пистолет и затрещя по паркета.

Вътре настъпи пълна тишина. Нищо, дори звукът от собственото му дишане. Затътрих крака и тихо изругах, сякаш съм се блъснал в стената.

— Рей… Ти ли си, Рей?

— Да, аз съм — отвърнах тихо.

— Върни се тук, Рей.

Свалих шлифера и го пуснах на земята. Мъжът имаше приблизително моето телосложение и се надявах в тъмнината да мина за него. Наведох се тъкмо навреме. На вратата стоеше мъж с пистолет, прицелен точно на мястото, където трябваше да се намира коремът ми.

Името на моя приятел не беше Рей, а аз се бях отзовал на него.

Той ме видя, чу се някакво слабо изщракване и пламъкът от дулото на пистолета изригна в моя посока, но аз се бях дръпнал настрани, преди да натисне спусъка. Куршумът се заби в стената.

Скочих светкавично на крака и използвах патлака си. Разнесе се такъв грохот, че цялата стая сякаш полетя във въздуха. Без да чакам ответен изстрел, се пъхнах под креслото. Чувах как другият си търси прикритие. Беше съвсем близо до мен.

Не знаех дали ме вижда, или не. Можех само да лежа неподвижно и да дишам тихо. Но онзи не успяваше да направи същото. Поемаше си шумно въздух. После се уплаши, че могат да го чуят, и започна да се движи бързо. Оставих го да се поизпоти. Знаех къде е, но не стрелях. Той отново си смени мястото, учуден от мълчанието ми. Явно се питаше дали не ме е улучил. Кракът ми се схвана, от напрягането ръката ми се поду и вдърви.

Най-накрая онзи успя да овладее нервите си. Насочих пистолета към мястото, където според мен трябваше да се появи, и без да фиксирам определена точка, зачаках. Опитах се да си спомня какво ни бяха учили в армията. Действаше прекрасно в джунглите. По дяволите, трябваше да сработи и тук.

Тогава видях главата му. Иззад пердетата едва-едва влизаше светлина и удължаваше сенките. На този полусветъл фон се открояваше едно лице. Беше точно на мушката ми.

Пръстите ми бяха започнали да натискат спусъка, когато другият в антрето дойде на себе си. Краката му удряха по стената, а ноктите дращеха по пода. Той полежа няколко секунди, припомняйки си станалото, после изригна една мръсна псувня и запълзя към вратата.

Движението му сякаш освободи някаква невидима пружина. Този, който се криеше зад креслото, направи рязко движение, нададе див вой и скочи от укритието си в едно кресло, което ме прасна по главата точно когато 45-калибровият ми изтрещя. Преди да успея да избутам креслото, двамата изчезнаха от стаята. По стълбата се чуха стъпки, после на улицата изрева двигател на автомобил и всичко утихна.

Нямаше смисъл да ги преследвам. Драснах една кибритена клечка, намерих ключа и запалих лампата. Беше ми достатъчен само един поглед, за да разбера какво са правили. Покрай едната стена имаше голям стелаж. Половината от книгите лежаха на пода. Бяха разхвърляни, а много от тях — разкъсани.

Пъхнах пистолета в кобура и продължих работата оттам, където бяха спрели. На светло нещата тръгнаха доста по-добре. Изведнъж една от книгите се отвори и от изрязаната в страниците дупка изпадна малка книжка.

Някой извика на улицата. Един етаж по-долу се блъсна врата. Скрих книжката, взех шапката и шлифера си и се спуснах в луд бяг по стълбите, като изминах оставащото разстояние, прескачайки по две стъпала наведнъж. Отворената входна врата беше една любезна покана, въпреки дъжда, който продължаваше да вали навън. Нещо тежко ме удари по врата и в главата ми избухна фойерверк от невероятни звуци и огньове. Моето тяло вече не ми принадлежеше. Беше се превърнало в някаква пихтиеста маса. Нямаше болка, а само някакво светло розово вцепенение, внезапно нарушено от някакъв друг цвят: яркочервен. Усетих удар в гърдите и в последния миг на просветление разбрах, че се намирам в капан. Някой стреля в мен от упор.

Не знаех колко време съм лежал така. Има времена, когато тялото намира невероятни възстановителни сили. В съзнанието ми проникна звук, протяжният вой на сирена ме накара да дойда на себе си. Изправих се на крака, като се придържах за перилата. Взех машинално шапката си и олюлявайки се, излязох навън. На улицата се бе събрала тълпа, но дори и да ме бяха забелязали, никой не го показа. Сега бях доволен от дъжда и тъмнината, които ме обвиваха като пелена, и се затътрих към колата си.

Когато я намерих, се свлякох на седалката и придърпах вратата със сетни сили. Гърдите ми сякаш бяха станали на каша, в главата ми се бе настанила гигантска ковачница, а тялото ми бе обхванато от силен огън. Нямах никакви усещания за врата, си, но въпреки това не можех да дишам от болка.

На улицата изскърцаха спирачките на полицейска кола, чу се шум от много крака, тълпата шумеше възбудено и този шум нарастваше с всяка измината минута. Не можех да стоя повече прав на седалката. Майната им на всички. Позволих на очите си да се затворят, паднах на пода и зарових нос в залежите от мръсотия.

Беше ми студено, по-студено от когато и да било преди. Целият бях мокър, треперех и не исках да повдигна глава, защото японците ме чакаха само на двайсет ярда. Някъде зад линията на фронта имаше един вагон-кухня и аз вдъхвах жадно миризмата на горещо кафе и пържоли. Момчетата се бяха наредили на опашка за дажбите си. Исках да им извикам да дойдат и да ме вземат, да повикат артилерийски заградителен огън, за да можех да се измъкна от тази лисича дупка, но ако викнех, японците щяха да открият местоположението ми и да ме затрупат с гранати.

Едва успях да си отлепя очите. Дъждът влизаше през отворения прозорец. По тялото ми се стичаха вадички вода. Отново долавях мирис на кафе. Подпрях се с ръце на пода и някак си успях да се наместя зад волана.

Тълпата беше изчезнала. Нямаше и полиция. Улицата отново беше безлюдна. Имаше само дъжд: потоци вода, които миеха тротоарите. И черните квадрати на прозорците. Мъглата в главата ми бавно се вдигаше. Пъхнах ръка под сакото си и измъкнах пистолета. По-точно това, което беше останало от него. Куршумът бе улучил патлака ми и се беше наместил в никелировката. Приличаше на сплескана уродлива амеба, инкрустирана в метал. В гърдите ми гореше адски огън, но по кожата ми нямаше дори драскотина.

А някъде някой си мислеше, че вече съм на оня свят.

Опипах колана си — книгата беше там. Не можех да видя какво представлява, затова я пъхнах в жабката за по-късно.

Изминаха още десет минути. Вече чувствах, че съм в състояние да държа здраво волана. Запалих колата и пуснах фаровете.

Веднага го забелязах. Пръстенът на Рижата не проблесна на слабата светлина, която идваше от таблото.

На малкия ми пръст, откъдето в бързината го бяха издърпали се мъдреше дълга червена драскотина. Пръстенът беше изчезнал. Бяха дошли да го вземат по-рано, отколкото очаквах.

Нещата започнаха да се проясняват.