Метаданни
Данни
- Серия
- Майк Хамър (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- My gun is quick, 1950 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 1993
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4 (× 6гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- hrUssI(2013)
- Разпознаване и корекция
- Светослав Иванов(2015)
Издание:
Мики Спилейн. Бърз е моят револвер
Американска. Първо издание
Редактор: Елиана Владимирова
Коректор: Пламен Градинаров
Набор: Цветелина Божидарска
Компютърен дизайн: Чавдар Витов
Художник на корицата: EURASIA А. Р.
Художествен редактор: Денис Градинаров
Технически редактор: Чавдар Витов
Издателство Евразия, София, 1993
© by E. P. DUTTON & CO., INC.
This book is a Signet edition
Thirty-fifth Printing, September 1957
MY GUN IS QUICK
PRINTING HISTORY
First Published June 1950
Published by arrangement with Trartsworld Publishers, Ltd, London
Превод EURASIA А. Р.
Гарнитура Times
Формат 84×108/32
Печатни коли 16
Печат EAD
Цена 24.95 лв.
История
- —Добавяне
Глава V
Беше приятно да се върна при Лола. Намерих апартамента й на Западната петдесет и шеста улица и изкачих двата етажа до 4-С. Тя отвори вратата, преди да съм докоснал звънеца. Стоеше на прага и ме гледаше с такава радостна усмивка, сякаш представлявах кой знае какво. Отново беше облечена в черно, но този път без деколте. Нямаше нужда от него. Лесно можеше да се види, че дори и обикновена басма нямаше да я направи по-свенлива.
Гласът й зазвуча меко като котешко мъркане.
— Здрасти, Майк. Няма ли да влезеш?
— Само опитай да не ме пуснеш!
Минах по коридора и се озовах в малка стаичка, цялата украсена с джунджуриите, които самотните жени толкова много обичат. Перденцата бяха колосани и от прясното боядисване все още миришеше на терпентин. Седнах в креслото и попитах:
— Скоро ли си се нанесла?
Тя кимна, седна срещу мен и се зае да приготвя две питиета.
— Съвсем наскоро, Майк. Не можех да остана в старата квартира. С нея ме свързваха твърде много неприятни спомени. Имам изненада за теб.
— Така ли? Каква?
— Отново съм манекенка. В универсалния магазин. Заплатата е малка, но работата ми харесва.
В целия й вид, както и в квартирата, се долавяше нещо ново. Това, което е представлявала, беше забравено. Останало бе само бъдещето.
— А бившите ти връзки, Лола? Какво ще стане с тях?
— Никакви привидения, Майк. Всичко е минало. Хората, които познавах, никога няма да ме потърсят тук, а и шансът да ги срещна случайно е едно на хиляда. Е, а ако все пак ги срещна, ще ги отмина.
Връчи ми едно питие и ние се чукнахме мълчаливо. Запалих Лъки и хвърлих пакета на масичката за кафе. Наблюдавах я как си взима цигара. След като дръпна, Лола вдигна поглед и забеляза, че я гледам.
— Майк — каза тя, — беше ли ти хубаво миналата нощ?
— Прекрасно. — Наистина беше прекрасно. Дори повече от прекрасно.
— Но сега не си дошъл само за това, нали?
Поклатих бавно глава.
— Не, нещо друго е.
— Радвам се, Майк. Това, което се случи, беше като светкавица за мен. Аз — аз те харесвам повече, отколкото трябва. Не съм ли много смела?
— Не ти, Лола. Аз съм този, който направи погрешната стъпка. Ти ми влезе под кожата и не можах да се оправя.
— Благодаря ти, приятелю — намигна ми тя. — А сега изплюй камъчето. Първо си помислих, че ме будалкаш, когато каза, че ще се отбиеш да ме видиш, и бях малко разтревожена. След това си помислих, че може би ставам само за едно нещо. Сега се чувствам по-добре.
Подхванах с носа на обувката си табуретката и я примъкнах под краката си. След като се настаних удобно, запалих, дръпнах с удоволствие и пуснах към тавана струйка цигарен дим с думите:
— Нанси е била убита. Защо? Ако отговоря на този въпрос, ще открия и убиеца. Беше се отдала на най-древния рекет в света. Това е финансов и политически рекет. Всичко свързано с него е порочно. Момичетата, които са в него, си изработват интересно отношение към живота. Никой не може да ги засегне, затова пък те лесно могат да навредят на когото и да било… ако поискат. Имам предвид шантажа. Възможно ли е Нанси да се е занимавала с шантаж?
Ръцете на Лола трепереха толкова силно, че се наложи да остави чашата с пиенето, за да не го разлее. В очите й се появиха сълзи.
— Ставаш груб, Майк.
— Нямам предвид теб, миличка.
— Зная, но ме боли. Не, не мисля, че Нанси е била способна на такова нещо. Тя би могла да бъде… м-м-м… лоша, но нечестна — никога. Готова съм да се закълна. При други обстоятелства Нанси щеше да бъде жена с достойнство. Нещо я е подтикнало да тръгне по този път. Може би парите. Не зная. Това е един начин за бързо забогатяване, ако нямаш морални скрупули.
— Да допуснем, че парите са причината. Имаш ли някаква идея за какво са й трябвали?
— Точно това не мога да ти кажа. Не си споделяхме тайните, беше просто връзка, която ни позволяваше да живеем заедно.
Това въртене в кръг започна да ми омръзва.
— Добре, хайде да се върнем към системата на „телефонните момичета“. Кой я ръководеше?
За първи път Лола пребледня не на шега. Гледаше ме и в очите й се четеше страх. Устните й бяха плътно стиснати.
— Не, Майк! — едва-едва промълви тя. — Стой по-надалеч от това, моля те.
— От какво се страхуваш, мила?
Начинът, по който казах това, я накара да потъне дълбоко в креслото, докато пръстите й се опитваха да пробият дланите й.
— Не ме карай да ти казвам неща, за които не искам да си спомням!
— Но ти не се страхуваш от нещата, Лола. Страхуваш се от определени хора… Кои са тези хора? Какво те кара да се страхуваш от тях?
Наведох се напред. Бях напрегнат и възбуден. Опитвах се да извлека някаква полза от всяка произнесена от нея дума. Отначало Лола се колебаеше, огледа се недоверчиво, сякаш се страхуваше, че някой може да ни чуе.
— Майк… те са зли и отвратителни. Не ги е грижа какво правят. Те разрушават човешки съдби толкова лесно, колкото харчат един долар. Ако разберат, че съм проговорила, ще ме убият. Да, ще ме убият! И няма да съм първата!
Все едно, че говореше Пат. Страхът изчезна от очите й. На негово място в тях заблестя гняв, но гласът й все още трепереше.
— Пари. Това е единственото нещо, което им трябва, и те го получават. Хиляди, милиони… никой не знае колко. Това са мръсни пари, но добри за харчене. Не става дума само за публичните домове… Нещо по-голямо е. Тази малка сплотена група е организирала всичко така, че никой не смее да гъкне, а ако някой се опита да им върти номера, с него се случва нещо… Майк, не искам и с мен да се случи нещо!
Станах от мястото си и седнах на страничната облегалка на креслото, след това прокарах пръсти по косата й.
— Не се страхувай, рожбо. Нищо няма да ти се случи. Продължавай да говориш… кажи ми всичко.
В отговор Лола закри лицето си с ръце и захлипа неконтролируемо. Можех да си позволя да чакам. След пет минути вече се беше наплакала, но все още трепереше и гледаше с празен поглед ръцете си, издраскани до кръв от ноктите й. Запалих още една цигара и й я подадох. Лола я пое с благодарност, дръпна си и изпусна дим, като се опитваше да намери някакво облекчение.
После обърна подплашените си очи към мен и каза:
— Ако научат, че съм ти казала нещо, че съм се раздрънкала, ще ме убият, Майк. Не могат да си позволят нечий език да се развърже. Не могат да си позволят хората дори да подозират нещо. Страх ме е! Нищо не може да се направи… Системата съществува открай време и ще съществува вечно, докато на света има мъже и жени. Не искам да умра заради нещо такова!
Губех контрол над себе си и затова подбирах много внимателно думите си.
— Момиче — казах й аз, — ти не ме познаваш, но затова пък другите ме познават добре. Те могат да сплашат до смърт почтените граждани, но винаги си подвиват опашките, когато ме видят. Те ме познават. Отлично знаят, че няма да се церемоня с тях, и ако се опитат да бъдат твърди, ще им разпоря корема пред очите им. Имам оръжие и доста често ми се е налагало да го използвам. Аз имам разрешително, но те нямат. И ако някой бъде убит, ще обясня това в съда. Твърде възможно е да си изпатя и да изхвръкна от играта, но ако те натиснат спусъка, ще се насадят на пачи яйца. Аз определям правилата на тази игра. Обичам да стрелям по тези мръсни копелета и го правя при всеки удобен случай. Те го знаят. Именно затова се плашат лесно.
Не се вълнувай. Нищо няма да ти се случи. Дори и да се досетят за източника на информация, няма да направят нищо, защото ще пусна слуха, че ще одера кожата на някой, и още първия път, когато заиграят грубо, ще получат куршум отпред, отзад или направо в челото. Не съм спортист и не ме е грижа къде ще ги застрелям. Играя по техните правила, само че съм по-жесток, и някой ще улучи гроба много бързо…
Ръката ми почиваше на рамото й и Лола се обърна и целуна пръстите ми.
— Ти си чудесен, дори и да ми го казваш сам.
Вече не гледаше толкова уплашено.
Лола дръпна още веднъж от цигарата и издуха пушека, след това посегна към чашите. Когато бяха напълнени, тя ми подаде моята, ние ги докоснахме леко и отпихме по една дълбока глътка. Тя довърши своята на един дъх, след това я сложи обратно на масата. Сега беше готова да говори.
— Изглежда никой не знае кой стои зад системата, Майк. Може да е един човек, а може и да са цяла група. Не са ми известни подробности за откупите, но зная как оперира рекетът. Въобще не е случаен метод и вероятно ще бъдеш много учуден, ако разбереш какви хора са въвлечени в нея. Познавам няколко момичета с невероятно обществено положение, а преди това с нищо не бяха по-добри от мен. Просто успяха да се измъкнат навреме и да установят добри контакти по време на „срещите“, а после се омъжиха.
Виждаш ли, системата на повикване е тясно специализирана. За нея избират момичета само от най-високия калибър — красиви, образовани и с обноски, които да не ги отличават от върхушката. Техни клиенти са най-богатите хора. Обикновено ги „наемат“ за някой уикенд в някоя вила или за разходка с луксозна яхта по крайбрежието. Разбира се, има и по-непривлекателни повиквания, но винаги много доходни, например, ако някой поиска да зарадва своя бизнес партньор. Тактическите преимущества от подобен „подарък“ са много по-големи от парите, похарчени за него.
Преди някое момиче да бъде привлечено в системата, дълго време го наблюдават. Всичко започва от това, че в града я виждат с твърде много мъже. По време на контактите си тя се сблъсква с момичета, които вече са в системата. А те на пръв поглед получават всичко без никакви усилия. Запознанствата прерастват в лесни приятелства, правят се определени намеци и скоро момичето започва да си мисли, че след като го прави безплатно, може да го прави и за пари.
Тя споменава този факт и я представят на необходимите хора. Наемат й хубав апартамент, дават й аванс и я регистрират като определен тип жена. Когато има клиент, който се интересува от нейния тип, я извикват или пък уреждат срещата чрез посредник и ти вече си на първата си среща. Подаръците, които получава, момичето може да запази за себе си, а понякога те струват цяло състояние. Част от парите, получени предварително за услугата, се депозират в банковата й сметка.
О, всичко това е лесно и приятно. Просто една чудесна сделка. За времето, през което е на работа, момичето получава и доста солидни премии. С нищо не е обвързана. Ако има късмет да си намери съпруг, съвсем спокойно може да излезе от играта. Именно затова няма изритани. Момичето няма да дрънка, защото няма да е в неин интерес. В противен случай на повърхността ще изплуват предишните й връзки и познанства. От своя страна, организацията не я задържа насила, защото на този свят няма нищо по-опасно от истеричната жена.
Но се случва и някое от момичетата да стане опасно. Съвестта й може да заговори, или да се напие и езикът й да се развърже. Възможно е и у нея да се пробуди алчността, а желанието й да смъкне още повече пари да стане прекалено голямо и придружено със заплахи за разобличаване. Тогава организацията е принудена да се погрижи за себе си. Момичето просто изчезва… или става жертва на нещастен случай. За останалите това е урок. Урок как да се държим.
Аз си научих урока добре. Когато благодарение на непредпазливостта си допуснах да ме заразят, изгубих мястото си в системата. О, те не ми казаха това — едно момиче случайно го спомена. Оказах се без никакви доходи, а апартаментът ми струваше прекалено много. Обърнах в пари каквото имах и започнах да слизам по стълбата. Беше ме срам да отида на лекар, не знаех какво да правя и започнах да пия. Взеха ме други хора, от по-ниска категория, които не се страхуваха от болестта ми. Дадоха ми стая в един дом и аз отново влязох в играта. Трябваше ми много време, за да поумнея, но го направих и постъпих в болницата. Когато излязох оттам, домът беше изгорял. Нанси беше убита и се появи ти.
Лола се облегна назад и затвори очи сякаш бе изтощена.
— А сега имената, Лола — казах аз.
Почти без да отваря очи, тя каза шепнешком:
— Мърей Кендид. Собственик е на няколко нощни клуба, но винаги се намира в Зироу Зироу. Той е посредник. Урежда всичките ни срещи, но не е шефът. Градът е разделен на секции и Мърей Кендид ръководи секцията, където аз работех. Той е опасен човек, Майк.
— Аз също съм опасен.
— Какво мислиш да правиш сега?
— Не зная, рожбо. Не мога да го обвиня без доказателства, дори и да съм сигурен, че съм прав. Законът е на негова страна. Трябват ми факти… какво мога да използвам, за да го притисна?
— Има регистрационни книги, Майк… ако можеш да ги намериш. Те биха предпочели да минат без тях, защото тогава щяха да бъдат напълно чисти, но не могат, тъй като си нямат доверие един на друг.
— Този Кендид има ли книгите?
— Съмнявам се. Той води само временната регистрация, докато всички важни данни се съхраняват у големия бос.
Станах, сипах си още едно питие и го гаврътнах.
— Е, Лола, постъпи добре — казах аз. — Сега зная откъде да започна. Можеш да не се тревожиш. Това няма нищо общо с теб. Живей си спокойно, а аз от време на време ще те навестявам. Вероятно има още неща, които ти знаеш, а аз — не, но засега не мога да кажа какви са те.
Лола стана бавно от креслото и обви ръка около кръста ми. Постави главата си на рамото ми и скри лицето си във врата ми.
— Бъди внимателен, Майк. Моля те, бъди внимателен!
Повдигнах брадичката й с ръце и се усмихнах.
— Винаги съм внимателен, сладур. Не се тревожи за мен.
— Не мога да направя нищо със себе си, Майк. Може би трябва де си прегледам главата, но съм луда по теб.
Преди да успея да кажа нещо, тя постави пръст върху устните ми.
— Нито дума, Майк! Само ми позволи да те обичам. Не струвам много и го знам. Нямам намерение да се намесвам в живота ти, така че ме остави да те обичам, моля те. Без обвързване, мистър Хамър. Искам само да знаеш, че съществува някой, който има голяма нужда от теб и при когото можеш да отидеш по всяко време. Ти си чудесен, Майк. Ако можех да живея нормално, никога нямаше да те пусна да си отидеш от мен.
Този път аз не й разреших да говори. Горещото й тяло потръпваше в ръцете ми. Притисках я към себе си и усещах как възбудата я обзема цялата. Устните й сочни и зрели, и за един кратък миг забравих коя е била преди. Когато я целунах, устата й беше като огън, който се разгаря от малко пламъче до искряща факла.
Наложи ми се да я отблъсна, преди да съм забравил всичко останало. Стояхме на две крачки един от друг, а гласът ми все не искаше да излезе. Когато накрая излезе, успях да изрека:
— Запази това за мен, Лола. Само за мен.
— Само за теб, Майк — повтори тя.
Когато излязох от стаята, тя все още беше там, в средата на стаята, стройна и красива, гърдите й се повдигаха с възбуда, която никой от нас не можеше да си позволи.
Зироу Зироу клъб се намираше в началото на Шесто авеню. Беше невзрачно заведение, загубено сред блясъка на останалите нощни клубове, единствено скромната му неонова реклама издаваше местонахождението му. Но въртеше оживен бизнес. В него цареше особена атмосфера и именно заради нея го бяха нарекли Зироу Зироу. Стъклените прегради и таванът бяха опушени от цигарен дим.
Долу на стълбите един джентълмен с уши като цветно зеле си играеше на портиер, като кимаше, мърмореше нещо и протягаше ръка за бакшиш. Дадох му четвъртак, за да не ме мисли за скъперник. Стенният часовник показваше единайсет и петнайсет и салонът беше претъпкан. Не беше някаква евтина тълпа, защото всички носеха вечерни облекла. За разлика от повечето подобни заведения тук нямаше никелирани или тенекиени джунджурии. Ламперия от махагон покриваше стените, масичките бяха групирани на едно място, а оркестърът се намираше зад дансинга в една ниша, която можеше да се превърне в сцена за шоу, ако се наложеше.
Съдейки по лицата на посетителите, много малка част бяха от Ню Йорк. Най-малкото тези на мъжете. Повечето бяха хора, дошли по работа в града и излезли на лов за приключения. Веднага си личаха тези, които бяха със съпругите си. Седяха пред бара или на масичките с едно око към жените си, а с другото бройкаха игривите котенца, които се чудеха как така е станала, че са дошли тук с малките си женички.
Да, атмосферата беше великолепна. Клубът връщаше посетителите в салуните на Дивия Запад и това харесваше на босовете. Сред тълпата посетители се разхождаха дузина бардами, които се грижеха никой да не скучае. Седнах на една масичка в ъгъла, която частично се скриваше от растения в саксии. Когато келнерът намина, си поръчах хайбол[1], получих го и почаках още известно време.
След пет минути една бардама ме забеляза. Беше дългокрака блондинка. Прекалено начервените й устни се разтеглиха в широка усмивка. Приближи се към мен и каза:
— Забавлявате ли се?
— Не много.
Протегнах се и изтеглих свободния стол за нея. Тя се огледа и седна. Направих знак на келнера и той, без да пита, й донесе един Манхатън.
— Това не е чай, приятелче. Даваш си парите за добро уиски — каза блондинката.
— Защо ми го казваш?
— Всички тези фермери са чели прекалено много за бардамите, пиещи изключително студен чай. Винаги искат да го опитат. Така че ние или въобще не пием, или пък си поръчваме по една малка кола.
Нямаше смисъл да си губя времето с празни приказки. Допих си питието, поръчах още едно и докато чаках, я попитах:
— Къде е Мърей?
Блондинката ме прониза с очи, погледна часовника си и поклати глава.
— Никога не идва преди полунощ. Приятел ли си му?
— Не съвсем. Исках да го видя за нещо.
— Може би Бъки ще ти помогне. Той замества Мърей, когато го няма.
— Едва ли ще ми помогне. Помниш ли Нанси Санфорд?
Блондинката остави чашата си бавно и започна да я разхожда по масата, оставяйки мокри следи. Гледаше ме с неприкрито любопитство.
— Да, спомням си я. Знаеш ли, че е мъртва?
— Знам. Искам да разбера къде е живяла.
— Защо?
— Виж какво, сладурче, аз съм застрахователен агент. Имаме основание да мислим, че Нанси Санфорд не е била такава, за каквато се е представяла. Използвала е фалшиво име. О, знаем всичко за нея, но ако тя е била този някой друг, имаме полица за нея, която бихме желали да разчистим. Дължи пет хиляди долара по полицата.
— Защо си дошъл тук?
— Защото знаем, че е работела тук.
В очите на блондинката се появи тъга.
— Тя работеше в един дом…
— Той изгоря — прекъснах я аз.
— Струва ми се, че после се премести в един апартамент. Не зная къде, но…
— Проверихме. Била е там малко преди да умре. А къде е живяла преди това?
— Нямам представа. След като се махна оттук, загубих следите й. От време на време някой споменаваше, че я е виждал, но аз никога не съм я виждала. Страхувам се, че не мога да ти помогна. Може би Мърей ще ти каже.
— Ще го попитам — казах аз. — Между другото, за информацията е определена награда — подхвърлих небрежно аз. — Петстотин долара.
Лицето й просветна при това.
— Не разбирам, Майк. Пет стотачки, за да разберете къде е живяла, а не коя е тя. Какъв е смисълът?
— Искаме да разберем това, защото някой наоколо би могъл да я идентифицира. Имаме неприятности с хората, които предявяват фалшиви претенции за парите, и не искаме да ги дадем на който и да било, преди да сме разбрали коя е тя.
— С други думи, задръж парите под шапката ми, докато разбера нещо. Ако въобще разбера нещо.
— Имаш ги.
— Ще си ги заслужа. Отбий се пак и виж дали не съм научила нещо. Ще поразпитам наоколо.
Тя допи питието си и се обърна с усмивката си тип „забавлявате ли се?“, махна ми с ръка и се присъедини към партито. Очевидно детето нямаше нищо против да припечели малко пари. Щях да ги запазя за нея, докато тя поразпита наоколо. Не беше кой знае какво, но можеше да ми даде някаква нишка.
След час и половина и пет питиета се появи Мърей Кендид. Виждах го за първи път, но по начина, по който келнерите засноваха нагоре-надолу, фермерите се оживиха, можех да се досетя, че е дошъл шефът. Всички започнаха да се оглеждат, да намигват и подвикват приветствия, очаквайки в отговор усмивка, която да направи впечатление на околните.
Мърей Кендид не приличаше на човек, който е в рекета. Беше нисък и дебел, с розови бузи и лице, на което пишеше всичко за него. Приличаше на нечий любвеобилен чичо. Може би именно такъв човек трябваше да бъде в рекета. По петите му вървяха неотлъчно две горили и се държаха така, сякаш бяха членове на семейството. Бяха млади и облечени в безупречни смокинги. Раздаваха усмивки и стискаха ръцете на познатите, но по начина, по който оглеждаха всичко наоколо и държаха шефа си под постоянна закрила, можеше да се заключи, че са платени хрътки. Бяха силни, смели и гледаха самоуверено. Явно работата им харесваше. Бях готов да се обзаложа, че нито пият, нито пушат.
В този момент се появи оркестърът и прожекторът хвърли светло петно върху момичето на дансинга. Докато светлините угасваха, видях, че триото се насочваше към нишата в далечния ъгъл. Отиваха към мястото, което исках да разгледам по-отблизо… Офиса на Мърей Кендид. Изчаках танцът да свърши, погледах номера със стриптийза, след това платих сметката и си проправих път през разсвирепялата тълпа към нишата. Видях къс коридор с две врати. Едната беше стъклена. Над нея имаше надпис „Изход“. Другата беше метална, но покрита с лак, който наподобяваше рисунъка на дърво. Без брава. Това беше офисът на Мърей. Натиснах копчето и някъде зазвъня звънец, който аз не чух, но след няколко секунди вратата се отвори и единият от телохранителите ми кимна.
— Бих искал да видя мистър Кендид. Тук ли е? — попитах аз.
— Да. Името ви, моля?
— Мартин. Хауърд Мартин от Де Мойн.
Той посегна към стената и взе слушалката на вътрешния телефон. Докато чакаше да се свърже, опипах вратата. Беше дебела около три дюйма и уплътнена със звукоизолираща материя. Доста приятно местенце.
Младежът окачи слушалката и влезе вътре:
— Мистър Кендид ще ви приеме.
Гласът му звучеше някак особено: безизразен, лишен от каквито и да било обертонове, с абсолютно равна интонация. Вратата зад мен се затвори тихо и се оказахме в антре, което имаше само едно украшение… друга врата. Той я отвори и аз влязох в кабинета.
Бях вече в средата на стаята, когато чух шум, обърнах се и видях как още една врата се затваря зад мен. Това място беше фрашкано с врати, но затова пък нямаше и следа от прозорци.
Мърей Кендид седеше наполовина скрит зад масивно дъбово бюро, което заемаше по-голямата част от стената. Зад гърба му бяха наредени снимки на танцьорки от неговото шоу и портрети на една дузина знаменитости. Всички бяха с автографи. Освен няколкото стола и дивана, на който се беше разположила другата горила, малкото радио и барчето, в стаята не видях никакви други мебели.
— Мистър Кендид?
Той се изправи с усмивка и протегна ръка. Поех я, като очаквах влажно и меко ръкостискане. Не беше такова.
— Мистър Мартин от… ъ-ъ-ъ… Де Мойн, нали така?
Казах му, че беше така.
— Седнете, сър. Какво мога да направя за вас?
Онзи на дивана, който едва ме беше погледнал, подхвърли равнодушно:
— Въоръжен е, Мърей.
Едва не ме сгащи със смъкнати панталони.
— Правилно, братко — съгласих се аз. — Полицай съм, от полицията в Де Мойн.
Казах го спокойно, но бях дяволски ядосан. Да забележи кобура под специално ушития костюм… Да, тези момчета бяха професионалисти, и то от дълго време.
Мърей се усмихна лъчезарно.
— Вие, пазителите на реда, без оръжие сте като голи. Сега ми кажете какво мога да направя за вас.
Облегнах се назад и запалих цигара, като исках да спечеля време. Когато изстрелях клечката в кошчето за боклук, бях готов да го метна.
— Искам няколко момичета за едно парти? В началото на месеца ще имаме конгрес и искаме да се повеселим.
Веждите на Мърей се повдигнаха от изненада нагоре и той почука с пръст по бюрото.
— Нещо не схващам добре. Казвате… момичета?
— Аха.
— Но как мога аз…?
Усмихнах му се пресилено.
— Слушайте, Кендид. Аз съм полицай. Момчетата ми се върнаха вкъщи от Ню Йорк и казаха, че са си прекарали чудесно времето. Споменаха, че трябва да се видя с вас, за да ми намерите няколко момичета.
Лицето му изразяваше пълна обърканост.
— С мен? Да, занимавам се с туристи, но каква връзка може да има всичко това с момичетата?! Аз, разбира се, не съм… ъ-ъ…
— Правя това, което ми казаха момчетата, мистър Кендид. Те ме посъветваха да се обърна към вас.
Той пак се усмихна.
— Страхувам се, че има някаква грешка, мистър Мартин. Съжалявам, но с нищо не мога да ви помогна.
Той се изправи, показвайки с това, че разговорът ни е приключил. Този път не ми подаде ръка. Казах му довиждане и си сложих шапката, като позволих на горилата да ми отвори вратата.
Когато си тръгнах, момчето ми кимна любезно. Излязох и оставих вратата да се затвори зад гърба ми. Не знаех какво да мисля, затова отидох в бара и си поръчах едно питие. Когато го получих, вдигнах чашата — студена и влажна — и гледах тъпо как в нея се надигат и пукат мехурчета.
Студено и влажно. Така се чувствах целият. Там нямаше никакъв сейф, нищо, в което милият мистър Кендид би могъл да пази документацията, ако въобще имаше такава. Какво пък. Щом я няма тук, значи е на друго място. Добре… това беше нова карта, която си струваше да се разиграе.
Допих коктейла, взех си шапката и изчезнах от заведението. Въздухът на улицата не беше много свеж, но миришеше на милион долара след задуха в Зироу Зироу. На отсрещната страна се намираше Клем Хат, едно чудесно капанче, специализиращо се в морски дарове. Там можех спокойно да си поседя пред бара, да си пия бирата и същевременно да наблюдавам улицата. Влязох, поръчах си една дузина неща, малко бира и започнах да чакам.
Мислех си, че е минало доста време, но не беше така. Преди да съм изял и половината порция стриди, на входа на клуба се появи Мърей Кендид. Той постоя малко и после тръгна на запад. Крачеше повече като за работа, а не като за разходка. След минута вече го следвах по другия тротоар на около петдесет фута разстояние. На два пъти се спира да говори с някакъв тип и аз се преструвах, че ме интересуваше менюто, окачено на витрината на една кръчма. Не че се страхувах, че ще ме види… наоколо имаше твърде много хора, за да ме открои сред тях.
Когато премина половината град и пресече няколко улици, разбрах накъде се беше насочил. От моята страна на улицата, малко по-напред, се намираше паркингът. Мърей Кендид се насочи към него по диагонала. Усмихнах се на себе си, защото дори Мърей и да ме срещнеше, имах чудесно оправдание — моята бричка също беше паркирана там.
Оставих го да влезе и го последвах на двайсет крачки. Пазачът взе квитанцията и ми връчи ключовете от колата, като упорито се мъчеше да не заспи, преди да е получил бакшиша си.
Колата ми беше в долния ъгъл и аз тръгнах към нея под сенките. Не се чуваше никакъв звук, освен шума от стъпките по настилката. Някъде се хлопна врата или пък запалиха кола, но нищо друго. Във въздуха се долавяше само приглушеното напрегнато ехо от градската джунгла и стоманеното безмълвие на притаилия се и готов за скок тигър.
Изведнъж някой извика слабо измежду редицата от коли. След секунда викът се повтори и аз полетях напред.
В тесния проход от паркирани коли беше тъмно. Пред лицето ми се озова тежката ръкохватка на пистолет, която ме прати право на земята и бирата тръгна обратно по гърлото ми. Нямах време да помръдна, нито пък място, където да се обърна. Последваха мощни удари по главата и раменете. Нечии крака чупеха ребрата ми с ужасна сила, а дръжката на пистолет методично налагаше като чук лицето ми.
От гърдите ми се изтръгнаха звуци: тихи звуци от болката, която кипеше в тялото ми. Опитах се да се надигна, за да се хвана за нещо, независимо какво, но получих жесток удар по бузата от върха на нечия обувка. Главата ми отлетя назад и попадна на нещо метално. Не можех да се помръдна.
Почти ми беше приятно да лежа така. Не чувствах болка. Само блъскане и усещането за разкъсвано месо. Нито образ, нито каквито и да било усещания. После някъде отдалеч се чу монотонен глас:
— Засега стига.
Друг глас започна да спори, твърдейки, че изобщо не стига, но първият победи. Ударите престанаха. После изчезнаха и звуците. Лежах там, знаейки, че спя буден, сънувайки един реален сън. Изобщо не ме беше грижа, радвах се на усещането, че съм почти мъртъв.