Мики Спилейн
Бърз е моят револвер (2)

Глава II

Малко преди четири часа се върнах в офиса. Велда усърдно лепеше пликове за писма по един не съвсем дамски маниер и се зарадва на възможността да спре.

— Преди малко се обади Пат — каза тя.

— Навярно те е помолил да ми предадеш да бъда добро момче?

— Думите бяха други, но смисълът бе този. Коя е тя, Майк?

— Още не съм открил, но ще го направя.

— Майк, все пак си шеф и ми е неприятно, че трябва аз да ти отварям очите. На вратата ни чукат проспериращи клиенти, а ти се захващаш с неща, които изобщо не миришат на пари.

Хвърлих шапката си на бюрото.

— Където има убийство, там има и пари, пиленце.

— Убийство ли?

— Върти ми се тази идея из главата.

Приятно беше да си седиш в удобното кресло и да се наслаждаваш на комфорта. Велда ми позволи да се прозина, след това попита:

— Какво търсиш всъщност, Майк?

— Едно име — отвърнах аз. — Само едно име на жена, умряла безименна. Мислиш, че е проява на болезнено любопитство, нали? Все пак трябва да се съгласиш, че не мога да положа венец с надпис „На Рижата“. Какво знаеш за някой си Бърин-Гроутин, Велда?

Следях с поглед мухата, която се разхождаше по тавана, и се опитвах въпросът ми да прозвучи най-обикновено.

След един момент тя отговори:

— Сигурно става дума за Артър Бърин-Гроутин. Той е стар джентълмен от висшето общество на около осемдесет години, предполага се, че е един от четиристотинте най-богати хора на Америка. Някога е бил запален комарджия, но с годините се е озаптил. Сега е страшно набожен. Мъчи се да измоли прошка за греховете от младините си.

Спомних си за него главно по историите, които старчоците обичат да разказват за едно пиене, когато те сгащят в някой бар.

— За какво му е телохранител? — попитах аз.

Велда се порови из паметта си.

— Ако не греша, няколко пъти са ограбвали имението му на острова. Старите хора са склонни да бъдат мнителни и аз не го обвинявам. Аз също бих си наела бодигард. Най-веселото е, че крадецът би могъл да получи всичко, което поиска, ако почука на вратата. Артър Бърин-Гроутин направо се побърква, когато му разказват разни сърцераздирателни истории. Освен това той е един от най-големите филантропи в града — добави Велда.

— Купища пари?

— Аха.

— Откъде знаеш всичко това?

— Ако не четеше само хумористичната страница във вестниците, и ти щеше да го знаеш. Той е известен като кинозвезда. Очевидно има силно развито чувство за собствено достойнство. Ту преследва някого за клевета, ту лишава от наследство някой далечен роднина, защото е опетнил честното име на Бърин-Гроутин. Преди месец хвърли един милион долара за приют за бездомни кучета и котки. А, чакай малко…

Тя стана и започна да се рови из купчината вестници на бюрото. След кратко търсене измъкна една ротативка отпреди една седмица и я разгъна.

— Тук има нещо за него.

Беше снимка, заснета в някакво гробище. На фона на надгробните паметници и кръстовете се извисяваше наполовина построен мавзолей. Двама работника издигаха по скелето мраморни плочи и ги слагаха на местата им. Един поглед стигаше, за да стане ясно, че в тази работа са вложени много пари. До снимката се мъдреше и проектът на художника, издържан в класически гръцки стил. Артър Бърин-Гроутин искаше да бъде сигурен, че и след смъртта си ще има покрив над главата си.

Велда сложи вестника обратно в купчината.

— Да не би да ни е клиент, Майк?

— Не. Просто случайно срещнах името му и се заинтересувах.

— Лъжеш.

— А ти се държиш грубо с шефа си — озъбих й се аз.

Тя си прибра езика и се върна към работата си на бюрото. Станах и й казах да си тръгне по-рано, след това нахлупих шапката си и излязох. Имаше няколко неща, които ми се въртяха из ума, но ми трябваше известно време, преди да започна.

Отидох в бара, който се намираше долу, и си поръчах бира. Докато допивах третата чаша, вестникарчето донесе вечерното издание. Подадох му десет цента и разгънах вестника на стойката. Пат беше свършил добра работа. Снимката й беше на първа страница, а под нея с едър шрифт бе набрано: „ПОЗНАВАТЕ ЛИ ТОВА МОМИЧЕ?“ Разбира се, че го познавах. Това бе Рижата. Не можех да я забравя. Чудех се дали някой друг си имаше неприятности, че я е забравил.

Пъхнах вестника в джоба си и тръгнах към колата си. Такситата и товарните камиони задръстваха пътя и когато свих към Трето авеню, беше почти шест часът. Доста бързо открих снощното заведение. Имаше дори и свободно място за паркиране. Влязох вътре и се покатерих на столчето пред бара, като оставих небрежно вестника до себе си така, че да се вижда снимката. Дребния носеше супа и сухари на някакъв безделник. Все още не ме беше забелязал.

Когато ме видя — пребледня и изглежда не можеше да отлепи поглед от лицето ми.

— Кво искаш? — проломоти той.

— Яйца. Бекон с яйца. И кафе.

Той тръгна заднишком към шубера и започна да лови яйца в кошницата. Едно яйце падна и се размаза по пода, но Дребния сякаш не го забеляза. Затова пък безделникът така изпръхтя, че супата изхвърча през носа му. Зад фурната имаше стоманен рефлектор, в който на два пъти улових погледа на Дребния. Шпатулата, с която си служеше, бе достатъчно голяма, за да побере цяла торта, но той все не можеше да се справи с яйцето. Успя чак на третия път.

Дребния трепереше ужасно. Не му стана по-добре, когато помести вестника, за да сложи чинията, и видя снимката на Рижата.

— Пържените яйца имат едно огромно предимство — казах аз. — Трудно могат да бъдат изпортени дори от един некадърник. — Дребния просто ме зяпаше. — Да, яйцата са си яйца. Понякога обаче ти попадат и развалени. Направо полудявам, когато държа развалено яйце. Чупил ли си някога развалено яйце? Издават страшен звук и миришат адски. Развалените яйца са истинска отрова.

Бях на средата на яденето, когато Дребния каза:

— Какво искате от мен, мистър?

— Ти ще ми кажеш.

— Полицай ли сте?

И двамата погледнахме едновременно към вестника.

— Имам значка и… желязо.

— Частно ченге? — Той ставаше доста груб.

Оставих вилицата и го погледнах. Когато се налага, мога да придам доста мръснишки израз на лицето си.

— Не ме предизвиквай, дребен, че мутричката ти ще стане на кайма. Колкото повече си мисля за това, толкова повече ми харесва тази идея. Името ми е Майк Хамър… Сигурно си го чувал. Обичам да си имам работа с разумни момчета.

Вдигнах вестника и посочих с пръст въпроса, написан под снимката. Дребосъка отлично разбираше, че не се шегувам. Бях подивял и той го знаеше. Беше уплашен до смърт, но продължаваше да вдига рамене.

— По дяволите, не знам коя е.

— Не беше за първи път тук. Престани да се правиш на луд.

— Добре де, идваше от време на време. Понякога се опитваше да хване някого, но аз я гонех. За мен и останалите беше просто Рижата. Това е всичко, което знам за нея.

— Счупи рекорда по лъгане, дребен.

Устните му се дръпнаха отново над зъбите.

— Копеле такова.

Хванах го за яката на ризата и го заврях в стойката.

— Когато някой се окаже забъркан в каша, понякога може да ходи право, след като излезе от нея. Но понякога не може. Сигурен съм, че ако ченгетата решат да се поровят малко тук, задникът ти ще лъсне и ще им трябва цяла седмица, за да те извадят от реката.

— Честно, Майк, не знам нищо за дамата. Бих ти казал, ако знаех. Аз съм хрисим човек и не искам да се забърквам в разни каши. Що не ме оставиш на мира?

— Миналата нощ тук имаше един бабаит, Фини Ласт. Често ли идва?

Дребния облиза нервно дебелите си устни.

— По дяволите, може би два пъти. Кълна се. Идваше заради червенокосата. Дори не ядеше тук. Пусни ме, моля те.

Разхлабих хватката.

— Разбира се, приятел, ще те пусна — казах и хвърлих върху стойката половин долар. Дребния се зарадва, че може да отиде до касата и да бъде по-далеч от мен. Слязох от столчето и се изправих пред него. — Ако разбера, че си премълчал нещо, ще имаш посетители. В красива синя униформа. Но според мен ще имат затруднения, тъй като ще ти бъде трудно да им обясниш всичко без зъби.

Вече бях до вратата, когато ме повика:

— Ей, Майк!

Обърнах се.

— Според мен… според мен тя живееше някъде наблизо. Струва ми се, в съседния квартал на север оттук.

Не дочака отговор. Имаше доста работа по изтриването на яйцата от пода.

Навън се насочих към колата, но после размислих и тръгнах пеша по Трето авеню към ъгъла на улицата. Претърсването на мрачните дупки, които се намираха наоколо, щеше да ми отнеме цяла седмица и не бях в настроение да върша тази работа.

На ъгъла имаше една сладкарница, чийто интериор едва се виждаше от петната от мухи по витрината. Но въпреки цялата си мръсотия тя служеше като място, в което се събираха хората от околността.

Пред нея се мотаеха трима пънкари, облечени в ярки спортни костюми. Явно нямаха какво да правят и се забавляваха, като пускаха мръсни шеги по адрес на минаващите момичета. Една чевръста блондинка се обърна и фрасна един от тях по устата, като получи ботуш под опашката вместо отговор. Този път момичето си тръгна.

Пресякох улицата и тръгнах към момчето, което се държеше за устата и се опитваше да изтрие червената струйка под устните си. Разкопчах якето си така, че ремъкът на кобура ми можеше да се види за секунда. Те разбраха, че нося желязо, и ме загледаха така, сякаш бях бог на тийнейджърите. Момчето дори забрави да търка лицето си. Чудно местенце за живот.

— Тук някъде живее една червенокоса сладурана. Знаете ли как мога да я намеря?

Единият от тях се почувства истински важен и ми намигна като мъж на мъж.

— Да, беше наела стая в бордея на старата госпожа Портър — кимна той с глава към дъното на улицата, — но не си губете времето. Тази кучка вчера я прегази кола. Всички вестници поместиха снимката й на първа страница.

— Не думай. Много зле!

Той ме хвана под ръка и ме погледна разбиращо.

— Слушай, готин, тя не беше много добра. Ако ти трябва истинска жена, иди на Двайсет и трета и…

— Друг път, приятел. След като съм тук, ще потърся в този район — прекъснах го аз и му пъхнах една зелена в ръката. — Почерпи момчетата по една бира.

Тръгнах си, като се надявах, че ще се удавят в нея.

Марта Портър се оказа пълна жена на около шейсет години. Носеше дрехи, които отговаряха на нейната възраст, и въпреки това напираше в някои места. Къдриците, които не бяха прибрани в кока, се бяха пръснали по лицето и по шията й. Отгоре на това държеше в ръката си метла, която беше готова да използва като сопа.

— Търсите стая или момиче? — попита тя.

Оставих десетачката да говори вместо мен:

— Вече видях момичето. Сега искам да видя стаята.

Съвсем предвидливо тя взе първо парите.

— Защо?

— Защото е откраднала доста мангизи и някои важни документи от мястото, където за последен път е работила, и трябва да ги намеря.

Отвърна ми с безразлично подсмърчане.

— О, ти си просто хрътка. Добре де, документите може и да са тук, но няма да намериш никакви мангизи. Тя пристигна тук с каквото имаше на гърба си и два кинта в бележника. Взех двата кинта за наема на стаята. Не съм получавала повече от нея.

— Откъде идваше?

— Не знам и не съм я питала. Имаше два кинта и точно толкова струваше стаята. Предварително, защото нямаше никакъв багаж.

— Знаете ли името й?

— Кога ще пораснеш, мистър. За какво ми е потрябвало името й? Може и да е било Смит. Ако искаш да видиш стаята, тя е последната на втория етаж. Дори не съм влизала там, откакто бе убита. Веднага щом видях фотографията й във вестниците, разбрах, че някой ще почне да се навърта наоколо.

Метлата се превърна обратно в метла и аз се качих по стълбата. На площадката имаше само една врата и аз влязох вътре, след това я затворих след себе си.

Винаги съм смятал, че момичетата обичат реда, дори и да живеят във варел. Беше сигурно обаче, че който и да е претърсвал стаята, не беше момиче. Леглото бе изтърбушено и всичко се въргаляше по земята. Чекмеджетата от скрина бяха измъкнати и лежаха на пода, където някой ги беше използвал като стълба, за да надзърне в нишата точно под тавана. Дори линолеумът беше разкъсан, а тапетите — съдрани. О, паднала е чудна изследователска работа. Имали са много време. Сигурно са имали много време, защото е трябвало да бъдат много тихи, иначе младото слонче с метлата е щяло да се качи тук, и квартирата нямаше да изглежда така, ако бяха бързали.

По дяволите, каква бъркотия! Каквото и да е причинило погрома, то очевидно не е било намерено, защото дори след като са претърсили всички явни скривалища, те бяха потрошили всичко останало, включително и мишата дупка в ъгъла.

Подритвах боклука по пода, но нямаше много неща за гледане. Стари списания, няколко вестника, бельо и украшения, които явно са били в чекмеджетата. Това, което преди е било палто, лежеше съдрано на ивици — всичките му шевове бяха разпрани. Върху всичко лежеше слой пудра, която излъчваше аромата на евтин парфюм.

От течението остатъците от пълнежа на матрака се вдигнаха във въздуха и се разхвърчаха из стаята, като полепнаха по лицето ми. Приближих се до прозореца, за да го затворя. Гледаше към пожарната стълба. Рамката бе избита с помощта на някакъв инструмент. Било е много лесно. На пода пред перваза се въргаляше бял пластмасов гребен. В зъбите му бяха омотани няколко тъмни косъма. Вдигнах го и го помирисах.

Брилянтин. От онзи същия, който използваше и Зализания. Не бях много сигурен, но имаше начин да се установи дали това е така.

Фурията все още метеше в коридора, когато слязох долу. Казах й, че някой е потрошил всичко в стаята, преди да вляза. Тя нададе адски крясък и започна да взема стъпалата по две, докато зданието се клатеше като от земетресение.

За днес беше достатъчно. Прибрах се вкъщи и веднага уцелих възглавницата. Не спах много добре, защото червенокосата ми се усмихваше, целуваше пръста си и го слагаше на бузата ми. Събуждах се на няколко пъти.

В шест и половина будилникът задрънча с такъв ужасен шум, че ме измъкна от кошмарния сън и ме остави да треперя на дивана като коте в кучешка колиба. Натиснах го и взех един студен душ, за да измия съня от очите си. След това завърших сутрешните церемонии с едно дълбоко бръснене, което направи лицето ми на бразди. Закусих както си бях в шортите, след това хвърлих чиниите в умивалника и извадих дрехите си.

Това трябваше да бъде един от дните, в които носех новия си костюм. Сложих го на леглото и започнах да разглеждам нещата, които го придружаваха. Когато най-накрая успях да навлека всичко и да лъсна обувките си, видът ми бе напълно достоен да се явя пред един от представителите на елита на обществото.

Открих името на Бърин-Гроутин в телефонния указател на Лонг Айланд — градът на острова на около шейсет мили оттук, любимото място на влюбените и затворниците. Бък беше лъснал колата, когато слязох в гаража, и към девет и половина вече се носех по магистралата, вдишвайки с пълни гърди свежия океански въздух. След един час достигнах отклонението, където една табелка със староанглийски букви сочеше пътя към имението на Бърин-Гроутин на брега на океана.

Отбих колата по страничната алея и скоро пред очите ми изникна най-удивителната постройка, която бях виждал, като се изключи Бъкингамския дворец.

Можеше да служи за символ на разкоша, но в нея нямаше и следа от показност, която е толкова характерна за новобогаташите. По външността си тя сякаш нямаше възраст — нито стара, нито нова. Можеше да е била построена преди сто и преди десет години, без времето да е навредило на нейното достойнство. Покрита със старателно подбрани плочи пътека водеше към терасата. Прозорците на сградата сигурно бяха вносни — от южната страна стъклата бяха цветни, за да филтрират безпощадния жупел на слънцето, докато останалите бяха разделени на малки квадратчета в оловни рамки, които оформяха различни фигури.

Стигнах с колата до арката на портика и убих мотора, чудейки се дали да изчакам майордома да ми отвори вратата, или да го сторя сам. Реших да не чакам.

Медният бутон потъна дълбоко в рамката на вратата. Едва се бях докоснал до него и до ушите ми достигна мелодичният звук на електронен звънец. Когато вратата се отвори, първо си помислих, че е станало автоматично, но скоро разбрах, че греша. Икономът бе толкова дребен и стар, че едва стигаше до бравата и изглеждаше така, сякаш едва се справя с тежката врата. Залепих усмивка на лицето си и побързах да вляза през отворената врата, преди вятърът да е успял да я затвори под носа ми.

— Бих искал да видя мистър Бърин-Гроутин.

— Да, сър. За кого да съобщя? — гласът му звучеше като кудкудякане на стара кокошка.

— Майк Хамър от Ню Йорк.

Старчето взе шапката ми и ме заведе в просторна библиотека, облицована с дъбова ламперия. Посочи с ръка креслото и каза:

— Моля, почакайте тук, сър. Ще съобщя на господаря, че сте пристигнал. Пурите са на масата.

Благодарих и потънах в голямото кожено кресло.

Огледах се, защото ми беше интересно да видя как живеят във висшето общество. Трябва да си призная, че не беше зле. Избрах си една пура и отхапах крайчето й. После се огледах за място, където да го хвърля. Единственият пепелник беше истинско произведение на изкуството — керамика от Уеджууд. Не беше по силите ми да оскверня това порцеланово чудо. Помислих си, че може би в края на краищата животът във висшето общество не е чак толкова прекрасен. Чу се звук от стъпки и аз преглътнах проклетото парче от пура, за да се избавя от него.

Когато Артър Бърин-Гроутин влезе в стаята, аз се изправих. Независимо дали искаш, или не, има хора, пред които неволно се прекланяш. Той беше един от тях. Беше стар човек наистина, но годините не бяха оказали голямо влияние върху външния му вид. Раменете му не бяха приведени и очите му блестяха като на жребец. Предположих, че е висок около шест фута, но можеше и да е по-нисък. Буйни побелели коси украсяваха главата му, така че може би те добавяха няколко инча към ръста му.

— Мистър Бърин-Гроутин? — попитах аз.

— Добро утро, сър. — Той протегна ръка и ние си разменихме едно яко ръкостискане. — Моля, ограничете се само с първата част от името ми. Разделените с тире семейни фамилии винаги са ми действали на нервите, а от мига, в който останах сам, стана възможно да я съкратя. Вие сте мистър Хамър?

— Точно така.

— И сте от Ню Йорк. Очевидно един от двама ви е много важен — засмя се той. За разлика от портиера той имаше силен, плътен глас. Приближи креслото към мен и кимна с глава, канейки ме да седна.

— И така, какво мога да направя за вас?

Започнах, без да го увъртам:

— Аз съм детектив, мистър Бърин-Гроутин. Не се занимавам със случая непосредствено, но търся нещо. Една самоличност. Завчера в града е било убито едно момиче. Червенокоса проститутка без име.

— Спомням си. Четох във вестниците за това. И се интересувате от нея?

— Малко. Помогнах й с няколко долара, но на следващия ден тя беше убита. Лошо е да умреш и никой да не знае, че си мъртъв.

Бърин-Гроутин притвори очи.

— Разбирам, мистър Хамър, прекрасно разбирам… — Той скръсти ръце. — Същата мисъл ми е идвала и на мен и аз се страхувам от нея. Надживял съм жена си и децата си и се страхувам, че когато настъпи и моят час, само някой случаен минувач ще пророни сълзи на гроба ми.

— Съмнявам се в това, сър.

Той се усмихна:

— Благодаря ви. Въпреки това тщеславно издигам монумент, който ще се запомни от хората.

— Видях проекта за гробница във вестниците.

— Може би ме мислите за побъркан.

— Ни най-малко.

— Хората строят домове за различните етапи от живота си… Защо не и за след смъртта? Моята глупава двойна фамилия ще ме последва в гроба, но поне ще остане пред очите на следващите поколения. Глупаво е от моя страна, да. Но мисля за честта. Честта на едно име, което се е радвало на блестящо съществуване безброй години. Гордост за семейството, гордост от изминатия път. Както и да е, приготовленията, засягащи моята смърт едва ли са цел на вашето посещение. Вие говорехте за това… момиче.

— За Рижата. Изглежда, никой не я познава. Малко преди смъртта й вашият шофьор се опита да я измъкне от един бар.

— Моят шофьор? — той изглеждаше удивен.

— Да. Казва се Фини Ласт.

— А вие откъде знаете това?

— Държа се доста грубо и се наложи да се намеся. Тогава той се опита да използва пистолета си и трябваше да го усмиря. По-късно го предадох на полицаите, за да му предявят обвинение в незаконно носене на оръжие, и те откриха, че има разрешително за този пистолет.

От учудване Бърин-Гроутин широко отвори очи, а гъстите му бели вежди се вдигнаха и сляха в една линия.

— Той… да не би да е искал да ви убие?

— Не зная. Постарах се да не му дам такава възможност.

— Ласт наистина беше в града през онази нощ. Никога не бих си помислил, че е способен на такова нещо! Да не е бил пиян?

— Не ми изглеждаше такъв.

— Във всеки случай това е непростимо. Много съжалявам за станалото, мистър Хамър. Може би ще бъде най-добре, ако го уволня.

— Както искате. Ако имате нужда от яко момче за телохранител, може би той е подходящ. Разбирам, че имате нужда от защита.

— Точно така. Домът ми няколко пъти беше ограбван. Тук няма много пари, но имам ценна колекция от редки предмети и не ми се иска да я откраднат.

— Къде е бил през нощта, когато момичето е било убито?

Старият джентълмен разбра какво мисля и поклати бавно глава.

— Страхувам се, че трябва да отхвърлите тази мисъл, мистър Хамър. Фини беше с мен през целия ден и вечерта. Сутринта бяхме в Ню Йорк, където имах няколко делови срещи, а вечерта посетихме Албино Клъб. След това отидохме на едно шоу, после пак се върнахме в клуба за една лека вечеря, а накрая се прибрахме. Фини не се е отлъчвал от мен нито за миг.

— Като ваш шофьор?

— Не, като придружител. Тук в имението Фини поема задълженията на слуга, когато имам посещения, защото другите очакват именно това. Но когато сме в града, предпочитам да имам някого със себе си, с когото да мога да говоря, а Фини е цапнат през устата, ако мога така да се изразя. Страхувам се, че трябва да ви съобщя, че Фини е бил в моята компания през цялото това време.

— Разбирам.

Нямаше смисъл да се опитвам да разбивам алиби от този сорт. Знаех дяволски добре, че старото момче не лъжеше, а най-трудно беше да си имаш работа с хора, които имаха безупречен характер. Усещах гаден вкус в устата си. Надявах се, че ще мога да лепна нещо на Зализания.

Мистър Бърин каза:

— Мога да разбера вашите подозрения. Но фактът, че Фини е видял това момиче, преди то да умре, е просто една случайност. Прочетох във вестниците, че момичето е станало жертва на някакъв пиян шофьор.

— Именно това твърдят вестниците — отвърнах аз. — Никой не е видял какво се е случило, така че, как можем да бъдем сигурни? Харесвах я и се отвращавам от мисълта, че ще бъде погребана в гробище за бездомни.

Той прокара ръка по лицето си и вдигна бавно глава.

— Мистър Хамър, дали бих могъл да съдействам… да се погрижа за едно прилично погребение? Бих ви бил признателен ако ми позволите да сторя това. Чувствам по някакъв начин, че трябва да го направя. Тук аз имам всичко, а тя…

Спрях го, като поклатих глава.

— Бих го направил, но няма нужда. По всяка вероятност тя няма семейство, което да се погрижи за нея.

— Ако имате нужда от помощ, бих ви помолил да ми звъннете, мистър Хамър.

— Бих могъл да сторя това.

Влезе икономът с поднос в ръце. Взехме по чаша бренди, чукнахме се и изпразнихме чашите. Беше дяволски добро бренди. Оставих чашата на подноса с омраза към самия себе си, защото, както изглежда, всичко свършваше тук. Почти всичко, трябваше да кажа. Зализания все още беше в плановете ми, защото той можеше да знае коя е червенокосата.

— Как открихте този Ласт?

— По препоръка на една фирма, която ползвала веднъж услугите му. Аз проведох пълни разследвания — досието му е отлично. Какво отношение има това към смъртта на момичето?

— Не зная. Може просто да е бил сред клиентите й. А къде е той сега, мистър Бърин?

— Рано тази сутрин замина на гробището с табелата с името за мавзолея. Накарах го да отиде там, за да присъства, когато я поставят. Едва ли ще се върне преди обяд.

Тук едва ли щях да разбера нещо повече.

— Може би ще се поразходя и ще се опитам да го намеря. Къде е гробището?

Ние станахме и тръгнахме заедно към вратата. Изневиделица се появи дребният стар иконом и ми подаде шапката. Мистър Бърин каза:

— На десет мили по пътя за града. Гробището се намира на запад от селището, след като завиете на първото кръстовище. Пазачът ще ви упъти, когато стигнете там.

Благодарих му и отново си стиснахме ръцете. Мистър Бърин сам ми отвори вратата и аз затичах надолу по стъпалата към колата си. Когато потеглих, той все още стоеше на прага и аз му махнах за сбогом. В огледалото за задно виждане видях, че той отвърна на поздрава ми.

 

 

Пазачът беше направо щастлив, че може да ми покаже хубавите паметници и свежо изкопаните гробове. Той се намести на дясната седалка на колата като туристически гид в автобус за оглеждане на забележителностите и започна да мели, като спираше само за да си поеме дъх. Гробището си струваше да се разгледа. От имената на мраморните плочи човек можеше да стигне до заключението, че умират само богатите и известните. Очевидно имаше три необходими условия, за да те заровят тук: богатство, слава и положение в обществото. Почти всеки от почиващите тук отговаряше и на трите. Само малко от тях отиваха във вечния покой с едното.

Лесно можеше да се види, че извитият път водеше до едно възвишение. В североизточния край на гробището се издигаше малък хълм, увенчан с миниатюрен акропол, и гидът ми беше много загрижен да насочва вниманието ми другаде, за да може да ми поднесе пълна изненада. Той почака, докато стигнахме до подножието на хълма, след това го посочи с благоговение.

— Това — каза той — ще бъде велика дан за един велик човек… Мистър Артър Бърин-Гроутин. Да, Много подходяща дан. Рядко някой човек е вършил толкова много дела, които да му завоюват законно място в сърцата на хората.

Почти беше облян в сълзи.

Аз само кимнах.

— Много чувствителен човек — продължи той. — Често тези последни приготовления се извършват с такава бързина, че името на човека е направо загубено за бъдещите поколения. Но с мистър Бърин-Гроутин няма да е така…

— Мистър Бърин — поправих го аз.

— А, значи вие го познавате.

— Донякъде. Мислите ли, че ще бъде удобно, ако поразгледам това място?

— О, разбира се. — Той отвори вратата. — Елате, ще ви заведа там.

— По-добре е да отида сам. Може би никога няма да имам възможност да дойда отново тук и… разбирате, нали?

Той стана самото съчувствие.

— Разбира се. Вървете направо, аз ще дойда по-късно. Трябва да се погрижа за някои паметни плочи.

Почаках, докато той изчезна сред паметниците, след, това запалих цигара и тръгнах по пътеката. Хората работеха в отдалечения край на скелето и не ме забелязаха. Или пък бяха свикнали със зяпачите. Мястото беше по-голямо, отколкото изглеждаше. Извити мраморни колони се издигаха на височина петнайсет фута и хвърляха сянка върху масивната бронзова врата, осеяна с гръцки надписи.

В гранита бе изсечена детелина с три листа — емблемата на кралското семейство… или на добро американско уиски. Малко по-надолу се виждаха няколко латински думи, една от които беше Бърин-Гроутин. Много семпло и доста благородно. Широката публика можеше да заключи за честта на фамилията от величието на тази постройка.

Заобиколих отстрани и влязох през един процеп в стената. Зализания беше там и лаеше по някакъв работник за нещо. Гласът му имаше същите гадни нотки от предишната вечер, само че този път носеше шофьорска униформа от габардин вместо потресаващия костюм. Един от работниците му каза да си затваря плювалника и той го замери с парче мрамор.

Приближих се тихо отзад, взех пластмасовия гребен от джоба си и го подхвърлих в краката му. След минута той се обърна, видя го, вдигна го, повъртя го в ръце, прекара го през косата си и го сложи в джоба.

Нямах нужда от повече доказателства. Беше очевидно, че именно Зализания бе сътворил хаоса в стаята на червенокосата.

Видя ме едва когато казах:

— Здрасти, Фини.

Устата му се разкриви в зловеща гримаса, а ушите му се дръпнаха назад.

— Копеле мръсно! — изръмжа той.

И двамата виждахме едно и също. Нямахме пистолети. На Фини това, изглежда, му хареса, защото ръмженето му премина в саркастична усмивка, а през това време ръката му сякаш случайно се мушна в джоба. Навярно ме смяташе за глупак или нещо такова. Също случайно и аз разкопчах сакото си и се притиснах до стената.

— Какво искаш, смотан?

— Тебе.

— Мислиш, че ще ти е лесно ли?

— Разбира се.

Той продължаваше да се хили.

— Миналата нощ наминах към стаята на Рижата — казах аз. — Какво си търсил там, Фини?

Той побесня. Имах чувството, че ще се пръсне от яд. В очите му лумна налудничав огън, но аз продължих спокойно:

— На пода до прозореца се търкаляше гребенче. Когато си се прехвърлил през него, за да изчезнеш, то е изпаднало от джоба ти. Същото, което току-що вдигна и прибра.

Той дръпна ръката си от джоба и щракна с блестящото острие на ножа. Светкавично свалих сакото, навих го около ръката си и я изхвърлих към лицето му. За секунда това го заслепи. Ножът се размина със стомаха ми само на един инч. Той отскочи назад, след това отново ми се хвърли, но моят късмет беше по-добър. Ножът се заби в сакото и аз го избих от ръката му.

Фини не беше лесен. Той изплю една псувня и скочи върху мен, преди да успея да се защитя. Удари ме в слепоочието и по челюстта, но аз му праснах един десен в лицето, който го изпрати в една от колоните. Разкъсах ръкава на сакото и се втурнах напред. Този път се оказах истински глупак. Той се хвана за колоната и изстреля един ритник, който уцели корема ми и ме преобърна два пъти. Ако бях престанал да се търкалям, токовете на обувките му щяха да ми счупят гърба. Фини опита още веднъж. Хванах го за крака и той се пльосна на каменната настилка с размазана физиономия.

Повече не биваше да му давам шанс. Едва дишах, но силите ми стигнаха да хвана китката на ръката му в здрава хватка и Фини изкрещя от болка. Лежеше с лице към земята и стенеше, докато аз коленичех на гърба му и извих ръката му почти до врата му. Вените и сухожилията оформяха барелеф под кожата му, а виковете му заглъхнаха в опитите да си поеме въздух.

— Коя беше тя, Фини?

— Върви по дяволите!

Ръката му се счупи на още едно място. Лицето му кървеше от притискането към камъка.

— Какво търсеше там, Фини? Коя е тя?

— Кълна се, не зная… Господи… Спри!

Малко по-силен натиск върху ръката и Фини започна да говори. Едва разбирах какво ми казва.

— Беше една курва, с която се запознах по Крайбрежието. Качих се при нея и заспах. Открадна ми нещо и исках да си го взема обратно.

— Какво ти открадна?

— Нещо за едно момче. Той си плащаше за него и тя ми го открадна. Бяха го фотографирали в стаята с една… О, Боже…

Фини припадна за втори път. Зад мен се разнесе шум от стъпки и се появиха двама работници. Единият от тях, който имаше синина под окото си, стискаше в ръце каменарски чук. Не ми харесваше начинът, по който го държеше.

— Да не сте нещо против, момчета?

Юначагата с насиненото око поклати глава.

— Искахме да сме сигурни, че си е получил заслуженото. Много си разпуска ръцете. Винаги се прави на началник и размахва юмруци. Ако не се страхувахме, че ще загубим работата си, отдавна да сме го подредили.

Другият кимна в знак на съгласие.

Станах и пооправих това, което беше останало от новия ми костюм, после вдигнах Фини и го метнах през рамо. До мен имаше един току-що изкопан гроб с наредени около него столове, очакващ пристигането на новия покойник. Наведох се напред и Фини Ласт полетя шест фута надолу, без да помръдне повече. Надявах се, че ще го намерят, преди да са пуснали ковчега вътре, защото някой можеше дяволски да се уплаши при вида му.

Когато тръгвах, до колата ми се приближи пазачът, за да ми каже няколко приятелски думи и да чуе комплименти за своята работа. Хвърли ми един поглед и замръзна с отворена уста. Издърпах колата назад.

— Доста недружелюбни покойници си имате тук — казах аз.