Мики Спилейн
Бърз е моят револвер (14)

Глава XIV

Добре свършената работа винаги носи чувство на удовлетворение независимо дали си я свършил ти, или някой друг. Усещах чувство на гордост в себе си, когато се намърдах зад волана на бричката си, на особено задоволство, защото копелетата бяха загубили собствената си игра. Пуснах радиото в колата и се заслушах в новините. Минавах от станция на станция, но навсякъде предаваха едно и също. Новинарите си пъхаха носа навсякъде, за да измъкнат някаква нова информация. Разпръснати по целия град, твърдите момчета вероятно слушаха същото. Парите сега нямаха никакво значение, не и ако ченгетата продължаваха да играят по собствените си правила. Едно нещо е да прескочиш закона, но когато законът е по петите ти, ще трябва да помислиш два пъти, преди да предприемеш и най-малкото погрешно движение.

Да, тази нощ те нямаше да носят металните си усмивки. Лавината набираше сила. Неуверените бързаха да се качат на последния влак, за да бъдат на страната на победителите. Политическата несправедливост и дърпането на конци търпяха поражение. Знаех къде съм и това ме караше да се чувствам добре.

Пътят към центъра ме докара на два квартала от Суник Хаус и колкото и да беше късно, реших да спря и да се видя с клиента си. Старецът щеше да се зарадва, когато научи какво става. Щеше да разбере, че поне не е потрошил парите си напразно. Името на Бърин-Гроутин щеше да се помни още дълго дори и след като мраморната му гробница бъде разядена от пясъците на времето. Точно това искаше: да го помнят хората.

Приближих се до старата сграда от кафяв камък и завих към мястото за паркиране. Вкарах я наполовина и хвърлих ключовете от колата на момчето за повикване, което можеше да ми бъде баща. Докато влизах през главния вход, чух как двигателят на колата заработи. Почаках да чуя как старото момче блъска нещо, но очевидно той се справи.

Суник Хаус беше добре поддържана реликва от миналите времена, резервиран само за джентълмени. Тържествената тишина, която цареше сега, бе очевидно характерна за всяко време на денонощието. Във фоайето имаше плюш, позлата и кожи. Светлината от старинните, явно с антикварна стойност полилеи галеше стените, облицовани с ламперия от махагоново дърво. Големи картини по стената показваха града преди сто години, когато той все още е живеел спокойно и не е бил във война със самия себе си, а Суник Хаус е било име, което се е ползвало с чест и слава.

Попитах служителя на рецепцията дали мистър Бърин е в пансиона.

Той важно кимна с глава и смръщи вежди.

— Сигурен съм, че мистър Бърин не иска да го безпокоят, сър. Той отсяда тук твърде често и затова добре зная предпочитанията му.

— Възникнаха непредвидени обстоятелства, старче. Хайде, обади му се.

— Страхувам се, че точно сега, сър… Не мисля, че е уместно…

— А ако внезапно си пъхна пръстите в устата и започна да свиря, да тичам по стълбите и да крещя с все сила? Какво ще стане тогава?

Веждите му стигнаха чак до мястото, на което при по-младите хора расте коса. Той извъртя глава към стената, където друго старче дремеше в креслото.

— Ще бъда принуден да извикам хотелския детектив, сър!

Ухилих му се широко, пъхнах два пръста в устата, а с другата ръка посочих телефона и зачаках. Клеркът пребледня, почервеня, после пак пребледня. Не знаеше как да се справи със ситуацията, но очевидно реши, че е по-добре да обезпокои само един от гостите, отколкото всички.

Той натисна звънеца за вътрешна връзка и ме погледна нервно, натисна още няколко пъти, докато един глас изкрещя в ушите му да го оставят на мира.

— Извинете, сър… имате посетител. Той настоява да ви види. Каза, че е било много спешно.

Телефонът излая още веднъж и клеркът преглътна с мъка.

— Кажете му, че го търси Майк Хамър — подсказах аз.

Не беше лесно да бъде прекъсната тирадата на моя клиент. Накрая клеркът успя да се вреди.

— Тук е Майк Хамър, сър… мистър Хамър. Да, сър. Да. Той е тук. Много добре, сър, ще го пратя веднага.

Клеркът изтри с облекчение потното си чело и ми подари поглед, който беше резервиран за най-долните човешки създания.

— Стая 406 — каза той.

Кимнах и тръгнах по стълбите, без да погледна към кладенеца, намиращ се в средата на помещението и минаващ вероятно за асансьор.

Мистър Бърин беше оставил вратата отворена за мен. Блъснах я навътре и я затворих след себе си, очаквайки да се озова просто в друга стая. Грешах, дяволски грешах. На каквото и да приличаше Суник Хаус отвън, неговата външност беше заблуждаваща. Оказах се в анфилада от стаи, мебелирани, доколкото можех да съдя, с най-добрия възможен вкус.

След миг клиентът ми излезе, облечен в копринен смокингов жакет, с грижливо сресана назад бяла грива. Изглеждаше като човек, който е планирал да посрещне скъп гост, а не като събуден от досадния звънец на служителя.

Ръката му уцели моята в силно ръкостискане.

— Приятно ми е, че ви виждам, Майк, много ми е приятно. Влизайте вътре, където можем да поговорим.

— Благодаря.

Той ме поведе покрай всекидневната, която се беше разположила около един роял, и влязохме в малък кабинет, покрай стените на които бяха наредени етажерки с книги. Имаше глави на диви зверове и риби и снимки в рамки, от които гледаше стопанинът на кабинета на младини.

— Тук е доста уютно, мистър Бърин.

— Да, използвам мястото от години, както можете сам да се убедите. Това е градската ми резиденция с всичките й преимущества на хотел. Сядайте.

Той ми посочи едно необятно, обвито с кожа кресло и аз потънах в него, усещайки очертания на някой друг, който ги беше оставил в него благодарение на постоянната употреба.

— Пура?

— Не, благодаря.

Извадих пакет Лъки и пъхнах една цигара в устата си.

— Извинете, че ви вдигнах по такъв начин от леглото.

— Няма нищо, Майк. Трябва обаче да си призная, че бях доста учуден. Знаете, че на моята възраст старците вече са си изградили определени навици. Но както предположих, вие сигурно имате важни причини, за да ме потърсите по това време?

Издухах облак дим.

— Не, само исках да поговоря с някого. У мен са вашите петстотин долара и това е предлогът да ви избера за този някой.

— Петстотин долара… — Мистър Бърин си спомни. — Имате предвид парите, които преведох по банковата ви сметка за покриване… ъ-ъ-ъ… на онзи разход?

— Да. Не се наложи да ги използвам.

— Но вие сам искахте да ги дадете за информацията. Може би сте премислили?

— Не, просто момичето, за което бяха предназначени, не успя да осребри чека. — Лицето му изрази учудване, което прерасна в недоумение. — Проследили са ме. Като последния глупак не помислих за това и ме проследиха. Убили са момичето и са се опитали да инсценират самоубийство. Не стана. Докато бях навън, претърсили апартамента ми и задигнаха някои неща.

— Знаете ли… — Гласът му трепереше.

— Фини Ласт. Вашият бивш наемен работник, мистър Бърин.

— Боже! — Той стисна ръцете си толкова силно, че кокалчетата им побеляха. — Какво направих, какво направих!

Мистър Бърин затвори очи и главата му клюмна. В този момент за първи път изглеждаше стар и безсилен.

— Вие нямате никаква вина за това. Точно обратното. Направихте всичко възможно, за да попречите подобно нещо да се случи отново.

— Благодаря, Майк.

Станах и поставих ръка на рамото му.

— Стегнете се. Не бива да се чувствате виновен. Ако изобщо трябва да чувствате нещо, чувствайте се добре. Знаете ли какво става в града сега?

— Да, аз… чух за това.

— Причината за това са вашите пари, които купиха усещането за почтеност. Именно от това имаше нужда градът. Вие ме наехте, за да открия името на червенокосата. Вместо това разровихме купища мръсотия само защото едно момиче лежи неидентифицирана в моргата. Не исках да бъде погребана без име. Никой от нас не знаеше какво ще стане и сега резултатът не е далеч. В един прекрасен ден слънцето отново ще изгрее и градът ще вдигне гордо глава.

— Но момичето така и остана без име, така ли? — Той ме погледна тревожно.

— Не. Тя скоро ще има име. Имате ли нещо против да се обадя по телефона?

— Не, разбира се. Той е в хола. През това време ще приготвя по едно питие. Лично аз се нуждая от нещо по-силно, защото не съм свикнал да получавам разстройващи новини.

През бодрото настроение, което демонстрираше, прозираше печал, която не можех да гледам хладнокръвно. На стареца наистина му беше тежко. Намерих телефона и позвъних на Велда у тях. Беше ужасно сърдита.

— Аз съм, скъпа. Какво става в офиса?

— Слушай, Майк, винаги избираш най-ужасните часове! Чаках те в офиса цяла вечер да се обадиш. Това момиче… Лола… Изпратила е един плик. Там има квитанция от заложна къща и нищо повече.

— Квитанция ли? — Гласът ми пресипна от вълнение. — Намерила я е, Велда! По дяволите, намерила я е! Къде е квитанцията?

— Оставих я на масата.

— По дяволите, това е чудесно! Чуй ме, малката, забравих ключа от офиса у нас. Ела след един час. Не, по-добре след час и половина. Искам първо да пийна, за да отбележа събитието. Ще звънна на Пат и ще дойдем двамата. Дочуване, рожбо!

Сложих ръка на вилката, почаках един момент и бързо набрах номера на Лола. Тя се обади веднага, сякаш седеше и чакаше телефонът да звънне. Не можеше да диша от вълнение.

— О, Майк, къде си? Получи ли плика?

— Току-що се обадих на Велда и тя го е оставила в офиса. След малко отивам да го взема. Къде го намери?

— В едно малко магазинче недалеч от Бауъри. Фотоапаратът бе изложен на витрината.

— Прекрасно. Къде е той сега?

— У мен.

— А за какво беше всичко това с квитанцията?

В гласа на Лола прозвуча тревога.

— Не съм единствената, която го е търсила. На някои места са ме предварили. В пет магазина ми казаха, че съм вторият човек, който се интересува от този фотоапарат.

По гърба ми отново полазиха мравки.

— Какво направи?

— Реших, че който и да е той, използва моята тактика — търси по списък, съставен по телефонния указател. Тогава започнах отзад напред и я открих първа.

Влезе мистър Бърин и ми подаде хайбол. Благодарих му с кимване и отпих малко.

— Продължавай.

— Намерих я, но се страхувах да държа квитанцията у себе си. Сложих я в един плик и я изпратих в офиса ти.

— Умно момиче. Обичам те навсякъде. Не можеш да си представиш колко много те обичам.

— Майк, моля те…

Засмях се. Свободно, радостно, задъхвайки се от щастие, каквото не бях изпитвал много отдавна.

— Стига, Лола. Скоро всичко ще свърши. Пред нас е целият свят. Животът също е пред нас. Ще можем да им се наслаждаваме до насита. Кажи ми, Лола, кажи ми…

— Майк, обичам те. Обичам те — изхлипа тя.

— Помни, сладур, скоро ще дойда. И аз те обичам. Ще дойда след малко. Ще ме чакаш ли?

— Разбира се. Моля те, побързай. Искам до полуда да те видя.

Затворих и изпих на екс съдържанието на чашата. Ако можех само да предам на мистър Бърин частица от своето щастие. Той дяволски се нуждаеше от малко щастие.

— Свърши се — казах аз.

Нямаше отговор. Мистър Бърин само наклони бавно главата си.

— Ще има ли още… убийства, Майк?

— Може би. А може би законът ще се намеси навреме.

Ръката му повдигна чашата към устните му.

— Очевидно трябва да се радвам. Но не мога да се примиря със смъртта. За това и аз имам вина. — Той потрепери и остави чашата. — Искате ли още? Аз ще си налея.

— Да, разполагам с още малко време.

Той взе подноса и на излизане от хола повдигна капака на грамофона. Няколко плочи бяха наредени на металическа ос и той постави иглата на първата от тях. Облегнах се назад и се заслушах в откъса от опера на Вагнер, наблюдавайки извиващия се от горящата цигара дим.

Този път мистър Бърин донесе бутилката, миксер и кофичка с лед. Когато ми подаде питието, той седна на края на креслото и каза:

— Разкажете ми, Майк, само че без подробности. Само най-важното — помоли ме той и седна в креслото. — Причините… Защо се случват такива неща? Може би, когато науча, ще мога да се успокоя.

— В тази работа подробностите са най-важното и не бива да се изпускат. Това, което искам да разберете, е, че тези неща трябваше да станат и е добре, че се отървахме от тях. Търсехме име, а намерихме престъпление. Разследвахме престъпление, а открихме още по-големи имена. Този път полицията е безпристрастна. Ченгетата се възползваха от случая, за да покажат на какво са способни. Докато ние тук си седим кротко, всяка минута някой гад в града си подвива опашката. Можете да се гордеете, мистър Бърин. Аз се гордея. Дяволски съм горд. Загубих Нанси, но намерих Лола… и една частица от самия себе си.

— Ако бяхме успели да направим нещо за онова момиче…

— Нанси ли?

— Да. Умряла е толкова самотна… Но в края на краищата всеки сам избира своя житейски път. Ако наистина е така, както казвате, и е имала извънбрачно дете и е вървяла по пътя на греха, кой трябва да бъде винен? — Той поклати тъжно глава. — Ако са имали поне малко гордост… поне малка представа за чест, нямаше да се случи подобно нещо. Става въпрос не само за Нанси. Колко са такива като нея… Без съмнение това разследване ще разкрие много имена. Майк, имаше времена, когато мислех, че свръхразвитото ми чувство за гордост и чест не е нищо повече от детска суета, нещо, което аз можех да си позволя, но сега съм доволен, че имам тази гордост. Тя може да означава нещо, тази гордост, честта на семейството и собствеността. Сега мога да огледам имението си и да кажа: „Това е моя собственост, всичко съм постигнал със собствени усилия.“ Мога да правя планове за бъдещето, когато ще бъда само име и нищо повече, и да се гордея, че името ми ще се помни.

— Животът е сложно нещо, мистър Бърин. Не може да обвинявате тези деца за грешките, които са направили. Кой не прави грешки? Но не всеки се хваща в мрежата. А това е грубо, доста грубо.

Бутилката бе наполовина празна, когато погледнах часовника си и станах. Посегнах към шапката си, спомних си навреме за чека и го измъкнах.

— Късно е. Велда ще ме сдъвче.

— Приятно ми беше да поговоря с вас, Майк. Ще наминете ли утре? Искам да знам какво става. И ще внимавате, нали?

— Ще внимавам — казах аз.

На вратата си стиснахме ръцете и докато слизах по стълбата, чух как вратата се затвори. Клеркът стоеше на мястото си. Когато ме видя, притисна пръст към устните си, умолявайки ме да не вдигам шум, но аз, да ме вземат дяволите, не можех да не свиря. „Остана съвсем малко“ — помислих си, докато изкарвах колата от паркинга и навлизах в уличното движение.

Велда се беше отчаяла да ме чака. Забелязах я, когато пресичаше улицата пред Хакард Билдинг, размахвайки чадъра си като бастун.

— Някой май беше обещал да дойде след час и половина! — извика ядосано тя, като ме видя.

— Извинявай, сладур, но се замотах.

— Ти винаги се замотаваш.

Когато се ядосваше, ставаше дяволски симпатична.

Разписахме се в книгата за нощни посетители и съненият асансьорен оператор ни изкачи до нашия етаж. Велда ми хвърляше коси погледи, стараейки се да овладее любопитството си, но накрая не издържа и каза:

— Обикновено зная какво става, Майк.

Отвърнах й с най-голямата краткост, на която бях способен:

— Фотоапарат. Червенокосата е правела снимки.

— Естествено.

— Това не са били обикновени снимки. Те биха могли да бъдат използвани за шантаж. Трябва да е имала доста от тях. Заради това стана цялата бъркотия. На нас те ще ни трябват като доказателство.

— Аха.

Тя не разбра, но реши, че всичко е ясно. Знаех, че по-късно ще трябва да седна и да й обясня всичко подробно. По-късно. Не сега.

Стигнахме до офиса. Велда отключи с нейния ключ и запали лампата. Толкова отдавна не бях идвал тук, че стаята ми изглеждаше някак чужда. Докато Велда си оправяше косата пред огледалото, аз се приближих до бюрото.

— Къде е квитанцията, рожбо?

— Под носа ти.

— Не я виждам.

— О-о-ох. Ами че… — Погледът й се премести бавно от масата върху мен, зениците й бавно се разшириха. — Изчезнала е, Майк.

— Изчезнала! Не може да бъде!

— Много добре си спомням, че преди да изляза, я оставих на бюрото. Нещата ми винаги са подредени.

Велда замълча. Ръката й се отпусна върху тефтерчето, чиито листа бяха съвсем чисти. Лицето й бавно пребледняваше.

— Говори, де!

— Откъсната е страницата… онази, на която записах телефона и адреса на Лола.

— Господи!

Блъснах външната врата и я огледах на светло. Около ключалката блестяха дребни драскотини, оставени от отвертка. Навярно съм започнал да крещя, защото в ушите ми още звучеше силният вик, когато вече тичах по стълбите. Стъпалата подскачаха пред очите ми и се сливаха в гладък сив ред. Велда крещеше след мен, но аз не й обръщах внимание. Асансьорът поне беше там, където го оставихме, и операторът чакаше да ни свали долу.

Той позна, че бързам, затвори вратата и натисна копчето.

— Кой се е качвал днес? — попитах аз.

— Защо? Никой, доколкото ми е известно.

— Може ли някой да се качи по стълбите, без да бъде видян?

— Да, предполагам, че може. Тоест, ако портиерът или аз сме заети.

— А бяхте ли заети?

— Да, сър. Почиствахме стълбището.

Трябваше да стисна зъби, за да не позволя на една дълга псувня да излезе. Исках да ревна на момчето да побърза, да ме свали по-бързо долу. Трябваше цяла вечност, за да стигнем до първия етаж, а междувременно Велда сигурно бе натиснала бутона за повикване и асансьорът щеше да тръгне веднага нагоре. Измъкнах се още преди вратата да се отвори напълно и побягнах към колата.

„О, Боже — си повтарях без прекъсване. — О, Боже!“

Педалът на газта бе натиснат докрай, но кракът ми трепереше от напрежение, сякаш искаше да го изтика още по-напред. Стрелката на спидометъра подскочи някъде към пределната скорост и остана там. На завоите спирачките пищяха. Бях благодарен, че вали и е късно, защото колите не блокираха движението, а на пешеходните пътеки нямаше минувачи. Ако имаше, въобще нямаше да се справя, защото очите ми гледаха само напред, а ръцете ми стискаха толкова здраво волана, че едва ли щях да съм способен да завия.

Не гледах часовника, но ми се стори, че е изминала цяла вечност, когато спрях между паркираните пред входа коли. Беше тъмно като в рог, но без да спирам нито за миг, стигнах до вратата, бутнах я и викът заседна в гърлото ми като буца.

Лола лежеше на пода с разперени ръце. Горната част на роклята й бе напоена с кръв. Свлякох се на колене до нея и повдигнах главата й. От раната бликна кръв. Сърцето й още биеше.

— Лола…

Очите й трепнаха и се отвориха. Тя ме видя и устните й, толкова жизнени преди, се разтеглиха в слаба усмивка.

— Господи, Лола!

Опитвах се да й помогна, но очите й ми казваха, че е прекалено късно. Прекалено късно.

По някакъв начин тя успя да посочи телефона, а после и вратата. След това ръката й се отпусна безсилно. Лола не издаде нито звук, но устните й се размърдаха и тя успя да каже за последен път: „Обичам те, Майк“.

Наведох се и я целунах нежно, усещайки соления вкус на сълзите. „Боже, защо трябваше да се случи точно с нея? Защо?“

Очите й се затвориха. На лицето й все още имаше усмивка, но Лола бе мъртва. Искам да знаеш, че те обичам и че винаги, винаги ще обичам само теб. Само теб, където и да си, каквото и да правиш. Само теб.

Бях опустошен. Всичко в мен беше изпепелено. Нямаше нито емоции, нито болка. А и какво можех да изпитвам? Как трябваше да постъпя? Всичко стана толкова бързо — споделената любов и непоправимата загуба. Затворих очи и казах молитва. Молитва без думи. Когато погледнах отново, Лола все така сочеше с ръка вратата. Дори и мъртва, тя се опитваше да ми каже нещо.

Опитваше се да ми каже, че убиецът е все още навън и не е успял да избяга! В името на всичко свято, той нямаше да избяга. Краката ми започнаха да се движат самостоятелно и се насочиха към вратата. Спрях в коридора, ушите ми долавяха и най-малкия звук… и аз го чух. Тихото влачене на крака, когато човек се опитва да върви безшумно, крачка по крачка. Той очакваше от мен съвсем естествено да извикам лекар и полиция и по този начин да му дам време. Но ако имаше справедливост на този свят, той нямаше да се измъкне!

По дяволите!

Не се опитвах да се движа тихо. Прескачах през две стъпала, като се хващах за парапета на завоите. Убиецът също не се опитваше да се крие и хукна на улицата. Изрева мотор и когато излязох на улицата, видях една кола да се измъква от редицата. Връхлетях в моята и двамата се понесохме почти едновременно по шосето.