Ед Макбейн
Ченге (6)

6

В петък сутринта на осми март лейтенант Сам Гросман от полицейската лаборатория се обади в участъка и потърси Котън Хос. С още няколко детективи Хос бе на посещение на Стийв Карела в болницата Буена Виста. Телефонът вдигна патрулиращият полицай Дженеро, който дежуреше, докато се върнат.

— Искате ли информацията или не? — попита Гросман.

— Упълномощен съм само да вдигам телефона, докато се върнат — отвърна Дженеро.

— По-късно ще бъда зает. Искам да ви я продиктувам.

— Добре, сър. — Дженеро взе молива и се почувства като истински детектив. Беше доволен, че не кръстосва улиците в този леденостуден ден. — Давайте — каза той и веднага добави: — … сър.

— Става дума за бележките.

— Какви бележки?

— „Следващият е заместник-кметът Сканлън“ и „Една нова…“ и тъй нататък.

— Слушам, сър — каза Дженеро, без да разбира за какво говори Гросман.

— Хартията е „Уайтсайд Бонд“ и я има във всяка книжарница. Изрезките са от списания и вестници. Лепилото е за плочки.

— Ясно, сър. — Дженеро пишеше бързо.

— Няма никакви отпечатъци. Сто пъти проверихме, но няма никаква следа.

— Да, сър.

— Оттук нататък действате вие.

— Моля, сър?

— Ние даваме информация, а вие правите заключения.

Дженеро засия — и той беше включен във „вие“, един вид беше част от елита.

— Благодарим за информацията — отговори той. — Останалото е наша работа.

— Да ви изпратя ли бележките?

— Няма да е лошо.

— Добре. Дочуване.

Интересен разговор, помисли си Дженеро и остави слушалката с повишено самочувствие.

— Къде е онова място? — дочу гласа на бояджията.

— Защо питаш? — рече Дженеро.

— Ще го боядисваме.

— Гледайте да не оплескате писоарите.

— Ние сме харвардски възпитаници. Никога не оплескваме писоарите.

Колегата му се засмя.

 

Третата бележка дойде в единайсет сутринта.

Донесе я седемнайсетгодишен младеж. Той мина покрай дежурното гише и влезе при Дженеро, който размишляваше върху загадката с лепилото за плочки.

— Останалите на курорт ли са? — подхвърли момчето. Лицето му беше цялото в младежки пъпки. Не беше за пръв път в участъка, тъй като преди време членуваше в бандата Страхотната десятка, която преследваше порториканците в квартала. Бандата се беше разпаднала преди Коледа, но не защото порториканците бяха успели да им разкажат играта, а защото седмина от десятката се бяха отдали на общия на порториканците и англосаксонците враг — наркотиците. Впоследствие арестуваха петима, а двама умряха. Един осъдиха за незаконно притежание на оръжие, друг се ожени, защото сгази лука с една млада ирландка, а третият, ей го на, разнасяше писма по участъците.

— Какво искаш? — попита го Дженеро.

— Трябваше да предам това на дежурния сержант, но на гишето няма никой. Ще го вземете ли?

— Какво е това?

— Нямам представа. Един ме спря на улицата и ми даде пет долара, за да ви го предам.

— Седни — каза Дженеро и взе плика. В този миг осъзна, че е оставил отпечатъци н тутакси го пусна на бюрото. Бояджииге пееха в тоалетната. Дженеро трябваше само да вдига телефона и да записва кого са търсили. Той погледна ядосано плика и каза: — Сядай.

— Защо?

— Ще чакаш някой от колегите да дойде.

— А бе що не си… — Момчето тръгна към вратата.

— Чу ли? — каза Дженеро и извади служебния си пистолет „Полис Спешъл“.

— Да си чувал за Миранда Ескобедо? — рече момчето, но се върна и седна.

— Чувал съм — отвърна Дженеро.

 

Ченгетата не обичат да ги бият. Това ги изнервя. Кара ги да си дават сметка, че професията им не е от най-изисканите, въпреки бюрата, с които разполагат в участъка. Всеки миг можеха да станат жертва на побой, та дори и да бъдат застреляни. Явно не бяха всеобщи любимци.

Двамата юнаци, на които Карела не се понрави, бяха счупили три от ребрата и носа му. Главата му се пръскаше от болка вследствие на силните и точни удари в тила. Беше дошъл в съзнание, веднага след като го бяха закарали в болницата, но не изглеждаше и не се чувстваше добре, и нямаше никакво желание да говори. Теди седеше на леглото и държеше ръката му, а той внимателно си поемаше дъх, защото счупените ребра го боляха непоносимо. Колегите му опитваха да се шегуват, но не им се отдаваше. Защото бяха свидетели на жестокост, проявена не към непознат — такива случаи имаха всеки ден и бяха свикнали с тях — а към приятел и колега, който лежеше пребит и страдащ, а жена му го държеше за ръката и се насилваше да се усмихне на вялите им шеги. Четиримата детективи си тръгнаха в дванайсет часа. Браун и Уилис вървяха отпред, следвани в мълчание от Хос и Клинг.

— Добре са го подредили — промълви Браун.

Седемнайсетгодишният хлапак цитираше нервно, но с точността на адвокат Миранда Ескобедо. Дженеро се опитваше да го накара да млъкне, но въпреки раздадената информация, гой не беше разучил решенията на Върховния съд н се боеше, че момчето знае повече от него. Идеше му да подскочи от радост, когато дочу стъпки по наскоро боядисаните стъпала с железни лайсни пред вратата на участъка. Появиха се Уилис и Браун, а после Хос и Клинг. Идеше му да ги разцелува.

— Това ли са типовете? — попита момчето.

— Млъкни — сряза го Дженеро.

— Какво става тук? — попита Браун.

— Кажи на приятеля си за Миранда Ескобедо — подхвана момчето.

— Ти кой си?

— Донесе един плик — отговори Дженеро.

— Как се казваш?

— Искам да си чуя правата — упорстваше младежът.

— Казвай си името, докато не съм ти фраснал един — заяви Браун. — Харесва ли ти това право? — Карела беше още пред очите му и нямаше никакво настроение да търпи превземките на тоя лигльо.

— Майкъл Макфадън. Няма да отговарям на никакви въпроси в отсъствието на адвокат.

— Можеш ли да платиш за адвокат?

— Не.

— Нищо, доведете му адвокат.

— Но защо?

— Ами искаш адвокат, викаме ти адвокат.

— За какво ми е? Аз само донесох онзи плик.

— Не знам за какво ти е. Ти пожела адвокат. Хал, обади се и уреди адвокат на задържания.

— Задържан! Какво съм направил?!

— Не знам. И не мога да разбера, защото не искаш да отговаряш на въпросите ми без адвокат. Хайде, Хал, извикай адвокат.

Уилис се престори, че навърта някакъв номер и след малко каза:

— Заето.

— Ще почакаме тогава. Сядай, момче. След малко ще имаш адвокат.

— Но за какво ми е тоя адвокат?

— Нали каза, че искаш.

— Да, но ако не е толкова сериозно…

— Искаме да ти зададем няколко въпроса за този плик.

— Защо? Какво има в него?

— Да отворим плика и да видим — предложи Браун.

— Аз само го донесох — повтори момчето.

— Ами да го отворим тогава. — Браун хвана плика с носната си кърпа и го отвори с ножа на бюрото. Извади листа е пинсети.

— Ето, вземи — каза Клинг и му подаде чифт бели ръкавици от горното чекмедже на бюрото си.

Браун ги сложи, разпери пръсти и каза през смях:

— А-ла ба-ла-ница…

Колегите му също се засмяха и Макфадън, поуспокоен, се присъедини към тях. Браун го изгледа и смехът му секна. Браун разгърна внимателно листа и го сложи на бюрото.

— Какво ще рече това? — попита Макфадън.

— Ти ще ни кажеш.

— Да пукна, ако знам.

— Кой ти даде плика?

— Един висок мъж със слухово апаратче.

— Познаваш ли го?

— Не.

— Значи дойде до теб и ти подаде плика?

— Не, предложи ми мангизи, за да го донеса.

— А ти защо се съгласи?

— Че какво лошо има в това?

— Нищо. Но когато става дума за изнудване…

— За какво?

— Ти си от Страшната десятка, нали?

— Разпаднахме се.

— Но беше един от тях, нали?

— Да, откъде знаете? — попита Макфадън с нотка на гордост в гласа.

— Познаваме всички хулигани в района — отговори Уилис. — Свърши ли с него, Арти?

— Свърших.

— Чао, Макфадън.

— Обяснете ми онова за изнудването.

— Чао, казах — повтори Уилис.

 

За „опашка“ на Ла Бреска избраха Майър Майър. Избраха него, защото вече подозрителният Тони трудно щеше да го забележи. Решиха, че ако Ла Бреска е замесен в обмислен, предстоящ удар, най-добре ще бъде да се ходят по петите му, а да го чакат на местата, където най-често посещава. Това създаваше допълнителни проблеми, но един от детективите си спомни, че Ла Бреска бе споменал игралния дом в Саут Лийри и Майър пристигна там в четири следобед.

Беше с широки кадифени панталони, кафяво кожено яке и кафяво спортно кепе. Приличаше на докер. Всъщност сам не знаеше на какъв точно прилича, важното беше да не му личи, че е ченге. Дъвчеше клечка за зъби. Така си мислеше, че има по-лекомислен вид. Имайки предвид наблюдателността на престъпниците, дори не носеше оръжие. Единственото му оръжие беше докерската кука, втъкната в колана на панталоните. Ако някой го попиташе защо му е, щеше да каже, че му трябва за работата. Дано не му се наложеше да използва това желязо.

Майър влезе в залата, която беше на втория етаж на една запусната тухлена сграда.

— Привет — подхвърли на мъжа ща гишето и попита: — Има ли свободни маси?

— За пул или за билярд? — Мъжът също дъвчеше клечка за зъби.

— За пул.

— Четвърта маса. — Мъжът се обърна да включи лампите от таблото на стената, — За пръв път ли идваш?

— Аха.

— Да знаеш, че не обичаме тарикатите.

— Не съм от тях.

— Дано.

Майър застана пред осветената маса. Около масата до прозорците имаше още седем мъже — четирима играеха, а другите зяпаха. Майър взе щеката, после топките и започна да играе. Хич не го биваше. От време на време поглеждаше към вратата. След десетина минути един от мъжете приближи и го поздрави.

— Здрасти. — Беше як, със спортно яке и вълнена спортна риза. Тъмните косми на гърдите му стърчаха над разкопчаната яка. Очите му бяха тъмнокафяви, а мустакът черен, сякаш отскубнат от косматите гърди. Имаше войнствен вид — вероятно беше кварталният юнак.

— За пръв път ли си тук?

— Да.

— Аз съм Тино.

— Здрасти, Тино.

— Не улучи.

— Не улучих.

— Да знаеш, че на тарикатите им чупим ръцете и ги изхвърляме на улицата.

— И двете ръце ли?

— Нямам чувство за хумор.

— И аз. Разкарай се, проваляш ми играта.

— Виж какво, внимавай, защото това е игрална зала за приятели.

— Виждам, виждам.

— Тук няма място за разни тарикатчета.

— Колко пъти ще ми го повтаряш? — Майър се прицели, но не улучи.

— Къде си се учил на тая игра?

— Баща ми ме е учил.

— И той ли беше кривоглед като теб?

Майър не отговори.

— Какво е това в колана ти?

— Кука.

— И за какво ти е?

— Трябва ми.

— Докер ли си?

— Да.

— Къде работиш?

— На доковете.

— На кои докове?

— Виж какво, приятел… — подхвана Майър и остави щеката.

— Какво?

— Теб не те засяга къде работя, ясно ли е? — Аз трябва да знам кой идва в залата.

— Защо? Да не е твоя собственост?

— На брат ми е.

— Е, добре. Казвам се Стю Ливайн, работя на доковете до Лийри Стрийт и разтоварвам кораба „Агда“ от Швеция. Живея в Риджуей, видях игралната зала и реших да се позабавлявам преди да се прибера. Това стига ли му на брат ти или трябва да си покажа кръщелното?

— Евреин ли си?

— Не приличам, нали?

— Напротив, приличаш.

— И какво от това?

— Нищо. Тук идват и други еврейчета.

— Ами хубаво. Може ли да играя вече?

— Не искаш ли да играеш с мен?

— Ами ако се окажеш тарикат?

— Ще играем на време.

— Ще ме биеш.

— И какво от това? По-интересно ли е да играеш сам?

— Виж какво, дойдох да се позабавлявам с топките, а не да играя с някой по-добър от мен. На време или не, всякак ще ме биеш.

— Приеми го като урок.

— Нямам нужда от уроци.

— Имаш, имаш. Срамота е да въртиш така щеката.

— Ако имах нужда, щях да помоля Минесота Фатс.

— Такъв човек няма. Той е измислен.

Майър изведнъж се сети за героя в книгата, който носеше неговото име, и че Роли Чабриър все още не му се беше обадил.

— То и без това не мога да играя, защото говориш и ми пречиш.

— Започваме ли?

— Добре, вземи си щека — въздъхна Майър. Разговорът потръгна добре. Хем се държеше на положение, хем успя да завърже приказка с един от редовните посетители. Ако Ла Бреска случайно се появеше, щеше да завари Тино да играе с приятеля си Стю Ливайн от доковете на Лийри Стрийт. Заслужавам повишение, мислеше си Майър.

— Първо, държиш щеката не както трябва. Виж, ще ти покажа.

— Така ли? — попита Майър и се опита да я хване като Тино.

— А бе ти да не страдаш от артрит! — избухна в смях Тино, което доказа липсата на чувството му за хумор.

След десетина минути Тино показваше поредната хватка за движение на топката вляво, а Майър следеше часовника и вратата, когато най-после Ла Бреска се появи. Веднага го позна от описанията, но не го загледа, за да не предизвика подозрението му, а се заслуша в обясненията на Тино и поредната му тъпа шега — защо този удар се наричал „английски“: защото удариш ли англичанин по топките с щеката, те побелявали като топката на масата, ха, ха, ха. Майър също се засмя и Ла Бреска, който се запъти към четвърта маса, ги свари да се смеят — Тино и приятелите му от доковете на Лийри Стрийт. Гонят топките и се смеят в игралната зала за приятели.

— Здрасти, Тино.

— Здрасти, Тони.

— Как е?

— Горе-долу. Запознай се. Стю Ливайн.

— Приятно ми е.

— И на мен. — Майър му подаде ръка.

— Това е Тони Ла Бреска. Страхотен играч.

— Ти си най-страхотният — каза Ла Бреска.

— Стю цели като Анджи, нали помниш Анджи, сакатият? Е, Стю се мъчи с щеката като него.

— Как да не го помня? — прихна Ла Бреска, а заедно с него и Тино. Майър се поколеба за миг, после се засмя и той.

— Баща му го е учил.

— А баща му кой го е учил? — попита Ла Бреска и двамата отново се захилиха.

— Разбрах, че си намерил работа — обърна се Тино към Ла Бреска.

— Да.

— Набързо ли минаваш?

— Само за една-две игри преди вечеря. Да си виждал Калуч?

— Ей го там, до прозореца.

— Ще поиграя с него.

— Защо не играещ с нас?

— А, не. Обещах на Калуч, пък и ти си истинска акула.

— Аз? Акула? Чуваш ли го, Стю?

— Хайде, после ще се видим — каза Ла Бреска и се запъти към другата маса.

Над нея се беше навел висок слаб мъж с раирана риза и се целеше. Ла Бреска го изчака да направи няколко удара и после се отправиха към гишето до входа. След миг светнаха лампите на масата в другия край на залата. Ла Бреска и Калуч взеха щеките, извадиха топките и започнаха да играят.

— Кой е тоя Калуч? — попита Майър.

— О, това е Пийт Калучи.

— Приятел на Тони ли е?

— Да, стар приятел.

Калуч и Ла Бреска не спираха да говорят. Повече говореха, отколкото играеха. Спираха след всеки удар, разговаряха и така около час. После оставиха щеките и си подадоха ръка. Калуч се върна при масата до прозорците, а Ла Бреска отиде да провери колко дълго са играли.

— Шест часа! — възкликна Майър. — Трябва да се прибирам, че жената ще ме убие.

— Мини някой ден пак да поиграем — каза Тино.

— Бива — отговори Майър и излезе.

Навън бе легнал сивкав здрач, беше тихо, чуваше се само виенето на ледсностудения, режещ вятър. Антъни Ла Бреска крачеше с ръце в джобовете на три-четвъртото си кафяво палто, с вдигната яка, а силният вятър развяваше краищата на увития около врата му зелен шал. Майър се движеше на разстояние и внимаваше гафът с Клинг да не се повтори и с него, уж опитния детектив. Студеното време и безлюдната улица не му помагаха особено много. Ако имаше хора и движение, не би имал никакви проблеми, но когато по една улица вървят само двама души един зад друг, обикновено първият мерва с крайчеца на окото си онзи зад гърба си и се обръща, за да го види по-добре. Майър се спотайваше във всеки вход, ту се показваше, ту изчезваше и слава богу, защото не чувстваше студа от тези непрестанни движения. Беше убеден, че Ла Бреска няма да го забележи, но и не се отпускаше за миг — щеше да го изгуби в мига, в който завиеше рязко зад близкия ъгъл или влезеше неочаквано в някой вход.

Момичето го чакаше в буик.

Колата беше черна. Майър бързо се приближи, но не можа да види номера, защото между нея и него имаше две пресечки. Моторът работеше. Ауспухът бълваше сиви отровни облаци сред сивата пуста улица. Ла Бреска спря до колата и Майър веднага се прислони в остъклената ниша на близката заложна къща. Заобиколен от саксофони, пишещи машини, фотоапарати, тенис ракети, въдици и купи, Майър се взираше през чупките на стъклата на витрината в номера на буика, но не можеше да го види добре. Момичето беше русо, с коси до раменете. То се наведе да отвори вратата на Ла Бреска.

Ла Бреска се качи в колата и затвори вратата.

Майър излезе от нишата, когато буикът се отлепи от тротоара и се понесе.

Така и не можа да види цифрите на номера.