Метаданни
Данни
- Серия
- 87-ми участък (22)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fuzz, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Абаджиева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2007)
Издание:
An 87th Precinct Mystery
Pan Books London and Sydney
© 1968 by Hui Corporation
Издателство „Свят“, София, 1993
Печат ДФ „Полиграфически комбинат“
ISBN 954-415—032—3
История
- —Добавяне
5
Момчето, което донесе бележката, бе осемгодишно. Според указанията то я подаде на дежурния полицай и сега стоеше заобиколено от ченгета, които му се виждаха истински двуметрови гиганти, гледаше ги с ококорените си сини очи и му идеше да изчезне вдън земя.
— Кой ти даде тази бележка?
— Един човек в парка.
— Плати ли ти?
- Да.
— Колко?
— Пет долара.
— Опиши човека.
— Ами рус…
— Висок?
— О, да.
— Имаше ли слухово апаратче?
- Да.
- Какво, какво?
— Едно нещо в ухото, имаше ли?
- Да.
Оглеждаха бележката много внимателно, сякаш всеки миг щеше да избухне. Взимаха я с пинсети или с бели памучни ръкавици. Бяха единодушни, че трябва да я изпратят в лабораторията за проучване. Четоха я по два пъти. Много внимателно. Дойдоха и полицаите от долния етаж. Това беше много важен документ. Отне им повече от половин час ценно време, преди да я сложат в папка и в кафяв плик, и да я изпратят в лабораторията.
Всички бяха на мнение, че бележката означава, че Глухия (който, уви, очевидно бе отново сред тях) искаше петдесет хиляди долара за живота на заместник-кмета, инак щеше да го убие, както уби инспектора. Петдесет хиляди беше значително по-голяма сума от предишните пет хиляди и ченгетата от осемдесет и седми участък се тревожеха с основание. Освен това дързостта на този загадъчен престъпник надминаваше професионалните им представи и опит. Всъщност той не беше отвлякъл никого, а искаше откуп. Това беше вид изнудване, но случаите на изнудване, с които се бяха сблъсквали, бяха едва ли не случаи от учебниците, когато „чрез незаконно използване на сила или заплаха“, изнудвачът се стреми да присвои „собственост от друг човек“. Ключовият израз бе „друг човек“. Именно този „друг човек“ беше заплашван. В случая изнудвачът не се интересуваше кой ще плати откупа. Да го плати, който иска. Как можеха да се справят с такъв маниак!
— Тоя човек е луд — заяви лейтенант Бърнс. — От къде ще му намерим петдесет хиляди?
Стийв Карела, когото бяха изписали следобед от болницата, приличаше на боксьор с омотаните си в бинтове ръце. Той каза:
— Вероятно очаква заместник-кметът да ги даде.
— Тогава защо не му праща на него такива бележки?
— Ами ние сме му посредници. Нали сме представители на закона, сигурно смята, че така заплахата му тежи повече — рече Карела.
Бърнс го погледна.
— Пък и така ни го връща за това, че осуетихме банковия обир преди осем години — продължи Карела. — Един вид ни отмъщава.
— Луд човек — повтори отново Бърнс.
— А, не, според мен е доста печен — не се предаваше Карела. — Пречука Каупър, след като поиска пет хиляди, показа ни, че не му мига окото и вдигна цената на петдесет хиляди, за да не застреля заместник-кмета.
— Защо пък да го застреля?
— Ами така…
— Никъде не споменава, че ще го застреля. Във вчерашната бележка пише: „Следващият е заместник-кметът Сканлън!“
— Е, може да го отрови, да го пребие, да го наръга с нож — заизброява Карела.
— Стига, стига — прекъсна го Бърнс.
— Хайде да се обадим на Сканлън — предложи Карела. — Може и да има излишни петдесет хиляди.
Обадиха му се, но се оказа, че той няма излишни петдесет хиляди. След десет минути позвъни главният полицейски инспектор.
— Е, Бърнс, каква е последната гадост? — иронично попита инспекторът.
— Сър, получихме две писмени заплахи от убиеца на Каупър. Този път срещу Живота на заместник-кмета Сканлън.
— И какво правите по въпроса?
— Сър, изпратихме бележките за анализ. Разбрахме и от коя стая е стреляно снощи и имаме основания да вярваме, че убиецът и друг път се е подвизавал в нашия район.
— Кой е той?
— Не знаем.
— Нали е известен в района?
— Имали сме работа с него, но личността му е неизвестна.
— Колко иска този път?
— Петдесет хиляди, сър.
— Кога заплашва, че ще убие Сканлън?
— Не споменава, сър.
— А парите кога ги иска?
— И това не споменава.
— Но Бърнс, какво по дяволите знаете за случая?
— Зная, сър, че правим всичко възможно да се справим с тази необичайна ситуация. Готови сме да охраняваме заместник-кмета веднага, щом го пожелае. Освен това смятам, че бих убедил капитан Фрик, който, надявам се, знаете, отговаря за целия район…
— Какво значи това „надявам се“?
— Ами в този град редът е такъв, че…
— В повечето градове редът е такъв, Бърнс.
— Да, сър. Та, бих го убедил да изпрати още полицаи, след като ги освободи ог задълженията им, или да извика колеги, които не са на работа, ако, разбира се главният инспектор смята за необходимо.
— Смятам за необходимо да отговарям за сигурността на заместник-кмета.
— Всички смятаме така, сър.
— Ама Бърнс, аз нещо не ти допадам, а?
— Не смесвам работата с чувствата, сър. Всеки случаи положението е доста сериозно. Не знам за вас, но аз за пръв път се сблъсквам с подобен случай. Хората ми си ги бива и всички се стараем колкото можем. Какво повече от това?
— Ще се наложи да можете повече, Бърнс.
— Сър… — започна Бърнс, но инспекторът затвори телефона.
Артър Браун седеше в мазето на училище № 106 със слушалки на ушите и дясна ръка върху копчето за включване на касетофона. Телефонът в дома на Ла Бреска от другата страна на улицата току-що иззвъня за трийсет и втори път. Браун чакаше Кончета Ла Бреска да вдигне слушалката. Включи касетофона и въздъхна в очакване на трийсет и втория телефонен разговор.
Полицията постъпи много умно, като постави подслушвателно устройство в дома на Ла Бреска. Мръсната работа свърши цивилен полицай, който се представи за телефонен техник — той прокара жиците от хола на Ла Бреска, през покрива, до телефонен стълб пред къщата, после до стълба на тротоара пред училището, по стената и през прозореца на мазето в стаичката със складирани учебници и стар училищен прожекционен апарат, където бе Артър Браун с касетофона и слушалките.
Полицията постъпи умно и като възложи на Артър Браун задачата с подслушването, тъй като той бе опит-но ченге, вършило тази работа и преди, така че умееше да отсява същественото във всеки телефонен разговор.
Обаче имаше един проблем.
Артър Браун не знаеше италиански, а Кончета Ла Бреска разговаряше с приятелите си предимно на италиански. Може би обсъждаха аборти или планираха банков обир, кой ги знае, затова Браун бе записал вече две ленти, та някой — може би Карела — да ги преведе.
— Здрасти — каза глас на английски.
Браун за малко да падне от стола. Той нагласи слушалките, усили звука и се приготви да слуша.
— Тони, ти ли си? — попитаха от другата страна.
— Да, кой се обажда?
Първият глас беше на Ла Бреска. Явно току-що се беше върнал от работа. Вторият глас…
— Обажда се Дом.
— Кой?
— Доминик.
— О, здрасти, как си?
— Добре съм.
— Нещо ново?
— Нищо. Обаждам се да те питам добре ли си.
Последва тишина. Браун изправи глава и покри с длан едната слушалка.
— Много съм добре — отговори Ла Бреска.
— Радвам се.
Отново тишина.
— Ами ако няма друго, тогава… — подхвърли Ла Бреска.
— Всъщност исках да те питам…
— Какво?
— Исках да те питам дали нямаш да ми дадеш пари назаем, докато се организирам.
— Какво толкова се организираш?
— Загубих доста преди две седмици, знаеш нали, та трябва всичко наново да организирам.
— Ти никога не си бил организиран.
— Това не е вярно, Тони.
— Добре, не е вярно. Аз обаче нямам пари и не мога да ти дам назаем.
— Тъй ли, аз пък чух друго.
— И какво си чул?
— Разправят, че скоро ще правиш голям удар.
— Кой ти каза тая глупост?
— Ами чух случайно.
— Грешно си разбрал.
— И все пак няколко стотачки биха ми помогнали да се оправя.
— Дом, аз не съм помирисвал стотачки от памтивека!
— Тони…
Настъпи кратко мълчание, в което тегнеше явна заплаха. Браун долови заканителната нотка в гласа на Дом и напрегна слух.
— Аз знам — рече Дом.
Отново последва тишина. Браун чакаше. Единият от разговарящите мъже дишаше тежко.
— Какво знаеш?
— Знам за удара.
— Какъв удар?
— Тони, хайде да не говорим по телефона. Де да знаеш кой ни слуша…
— Но какво искаш? — попита Ла Бреска. — Заплашваш ли ме?
— Не, искам само няколко стотачки назаем. Докато се организирам. Много ще ми бъде неприятно, ако плановете ти се провалят. Тони, ама наистина много неприятно.
— Какви ги разправяш, не мога да разбера.
— Виж, Тони, щом аз знам за удара, има още много други, които знаят за него. Няма скрито-покрито. Радвай се, че ченгетата не са по петите ти.
— Те не са и чували за мен. Досега не знам що е провал.
— Ще видим, ще видим.
— Не ме изнудвай, Дом. Тая шибана история?
— Тая шибана история засяга теб, а не мен. Искам ти заем от няколко стотачки и нищо повече. Да или не? Казвай, че ми писна в тая телефонна кабина. Да или не?
— Копеле гадно!
— Това „да“ или „не“ означава?
— Къде искаш да се срещнем?
Карела лежеше на алеята с бинтовани ръце, пъхнати в дебели вълнени ръкавици, и като че ли мислеше повече за Глухия, отколкото за ония, които го подпалиха.
В дрипавите дрехи и обувки, целите на дупки, той представляваше истински модел на уличен скитник — лицето му бе мръсно, косата сплескана, дъхът му лъхаше на евтино вино. Но под парцаливото палто Карела стискаше трийсет и осем калибров пистолет „Дитектив Спешъл“. Дясната му ръкавица беше с отрязан пръст на показалеца и Карела го беше проврял и поставил на предпазителя. Готов да стреля, този път Карела нямаше да им позволи да го опърлят.
Притворил очи, уж в пиянска дрямка, Карела внимателно наблюдаваше началото на алеята и се ослушваше за стъпки, но най-вече мислеше за Глухия. Не че му беше приятно да мисли за него, защото споменът за изстрела преди осем години беше все още жив, както и споменът за ужасната болка в рамото и безчувствеността на ръката му, последвани от многобройни удари с приклада в лицето, докато загуби съзнание и падна на пода в несвяст. Неприятен спомен, защото се беше разминал на косъм със смъртта. Глухия явно бе по-умен от детективите в осемдесет и седми участък, той бе хитър и изобретателен, гениално копеле, което си играеше професионално, хладнокръвно и майсторски с живота и смъртта. Глухия действаше като машина, а Карела се ужасяваше от компютърната точност, от непоклатимата логичност, от всичко, извършено със студена и безгрешна пресметливост. Боеше се, че отново ще се срещне с него. Сегашното изпитание бе едва ли не дребна занимавка — двама хулигани, които сами си просеха заслуженото, двама хулигани, които щяха да бъдат заловени, защото вярваха, че жертвите им са беззащитни и не допускаха, че ще се натъкнат на детектив със смъртоносно оръжие в ръката. Хванеха ли ги, веднага щеше да се залови с Глухия. И може би отново щеше да се срещне лице в лице с високия рус мъж със слухово апаратче.
Какво странно съвпадение и ирония на съдбата — на този свят той обичаше най-много жена си Теди, а тя бе глухоняма, глух бе и човекът, от когото се боеше най-много — или може би се преструваше на глух и слуховото апаратче бе част от плана и служеше за заблуда… Изумителна бе убедеността на Глухия, че си има работа само с глупаци. А може и да беше прав. Още един ужасяващ факт. Той действаше уверено, без никакви колебания. За него всички ченгета бяха мухльовци и толкова — може би най-добре щеше да е да му дадат откупа преди да избие всички висши служители в града. След като изпълни смъртната си заплаха пред очите на градския елит, какво би го спряло да убива пак и пак, и пак?
На Карела не му беше приятно да го мислят за глупак.
Е, работата в полицията не винаги бе по вкуса му (както в случая — да мръзне в тая проклета алея), но пък уважението му към професията бе неизменно. Ченгетата прилагаха закона — просто и ясно. Добрите срещу лошите. Той беше от добрите. И макар че лошите вече бяха успели да преобразят представата за добродетелите в този живот, като често ги караха да изглеждат отживелица, Карела продължаваше да смята, че да убиеш човек (например) е нещо все пак нередно. Нередно бе н да нахълташ в нечия къща посред нощ, да се занимаваш с търговия на наркотици, да нападаш минувачи, да сводничиш. А дори и да плюеш на тротоара. Всичко това снижаваше човешкия дух, опорочаваше душата.
Той беше полицай.
А това означаваше, че бе под влияние на многобройните, създадени от филмите и телевизионните сериали образи на желязното частно ченге, надхитрящо глуповатия полицейски служител, който само му се пречка и с наивността си едва ли не насърчава престъпните деяния. Какво да се прави — нямаше как да не се подаде на това влияние. И все пак — колко ли автори на телевизионни сериали лежаха тази вечер сред някоя мразовита алея и чакаха нападението на двама подпалвачи? Отвратителното бе, че Глухия непрекъснато доказваше, че всички тези стереотипи съвсем не бяха измислени. Появеше ли се, и всички полицаи ставаха тъповати, смотани и пипкави.
Щом един човек успяваше да постигне всичко това само с няколко телефонни обаждания или бележки, то какво оставаше, ако…
Карела потръпна.
Детективът, който трябваше да следи Антъни Ла Бреска, бе Бърт Клинг — важно беше Ла Бреска никога да не го е виждал. Браун се обади в участъка, за да предупреди лейтенанта, че Ла Бреска е признал в разговора за участието си в някакъв бъдещ удар, а това вече беше основателна причина да го следят. И така Клинг се озова на ледената улица, далеч от уюта на Синдиния дом, стигна с колата до Ривърхед и застана срещу къщата на Ла Бреска с надеждата да го последва, щом излезе за срещата с Доминик. Браун беше съобщил, че срещата им е в десет вечерта. Светещият циферблат на часовника на Клинг показваше девет и седем минути, имаше предостатъчно време да стане на шушулка.
Ла Бреска се появи в десет без десет. Клинг застана в сянката зад паркираната кола. Ла Бреска се запъти на изток, към платформата на спирката на метрото, на две пресечки оттук. Да му се не види и късмет, тоя няма кола, помисли си Клинг. Пусна го на трийсетина крачки пред себе си и го последва. От широкия булевард духаше силен западен вятър. Клинг не смееше да наведе глава, за да не изпусне Ла Бреска от очи и за кой ли път кълнеше проклетото време, истинска напаст за хората, които работеха на открито. Не че непрекъснато работеше на открито. Част от работното си време пишеше отчети в три екземпляра или се занимаваше с призоваването на свидетели и потърпевши. И все пак повечето време (така си беше, няма спор) той прекарваше на улицата, обикаляше насам натам, разпитваше, събираше сведения, а тази зима бе най-гадната, откакто се помнеше. Дано срещата ти е в някое топло местенце, Ла Бреска, мислеше си той, да речем в турска баня или нещо подобно.
Ла Бреска се изкачи по стълбите на спирката. Обърна се и погледна Клинг, но той веднага сгуши глава в яката си и забърза. Никак не му се искаше Ла Бреска да се качи на някой влак и да изчезне под носа му.
Напразни тревоги. Ла Бреска го чакаше до гишето за дребни монети.
— Защо ме преследваш? — попита той.
Какво можеше да му отговори? Можеше да каже: „Побъркан тип! Да не се мислиш за много хубав!“ Или: „Преследвам те, защото съм полицай. Ето картата ми.“ Трябваше да избере единия отговор. Но каквото и да кажеше, той беше разконспириран.
— Какво ще кажеш за един по мутрата? — рече Клинг.
— А? — зяпна Ла Бреска.
— Попитах те дали не си нещо откачен — каза Клинг, но Ла Бреска като че ли не забеляза разликата в отговорите му. Зяпаше го слисано, после промърмори нещо, но Клинг му хвърли такъв заплашителен и страшен поглед, че той тутакси млъкна.
Клинг промърмори на свой ред и се отправи към спирката в посока към покрайнините. Застана на перона с развято палто и изчака Ла Бреска да се появи на отсрещния перон, на който спираха влаковете за центъра. Влакът на Ла Бреска дойде след около три минути и той се качи. Клинг излезе на улицата и намери телефонен автомат. Телефона вдигна Уилис.
— Обажда се Бърт. Ла Бреска ме забеляза нна няколко пресечки от дома си. Пратете друг след него.
— Като че ли си ченге от вчера — възнегодува Уилис.
— И на най-добрите им се случва. Къде беше срещата?
— В един бар в Крауфорд.
— Качи се на влака само преди няколко минути, Така че има време да изпратите друг.
— Веднага ще изпратя О’Брайън.
— Да се връщам ли в участъка?
— А бе как така те забеляза?
— Късмет, какво да се прави.
Шибана нощ.
Вървяха по алеята бързо, право към Карела, две яки, седемнайсет-осемнайсетгодишни момчета, единият носеше тенекиена туба без етикет, която проблясваше на уличната лампа. Бензинът, помисли си Карела.
Понечи да извади пистолета, но за пръв път в живота си не успя.
Беше се закачил за нещо. Плосък, с удобна форма, той не беше предназначен да се заплита в дрехите тъкмо когато имаш най-много нужда от него. Кийстоунските полицаи, няма що, каза си Карела и скочи на крака. Пистолетът се беше закачил за пуловера и все повече се заплиташе в издърпаните влакна. Всеки миг щяха да лиснат бензина в лицето му и да драснат клечката кибрит, та да замирише на изгоряло човешко чак до участъка. Инстинктивно изопна лявата си ръка и я стовари с все сила с железен замах върху китката на момчето, което държеше тубата. То изкрещя, а миг след това Карела усети нетърпимата болка в бинтовалата си ръка, като едва се сдържа да не завие с цяло гърло. Ами сега, мислеше си той, та аз всъщност нямам ръце, тия двамата ще ме размажат от бой… Така и стана.
Но поне не можаха да го запалят. Ръцете му не ставаха за нищо, пистолетът се беше смотал в пуловера и не можеше да го измъкне от усуканата прежда, десет, двайсет секунди, цяла вечност… Нападателите му разбраха, че жертвата им е безпомощна и се нахвърлиха ожесточено. Биваше си ги тия момчетии. Знаеха всичка хватки — юмрук в адамовата ябълка, нападение в гръб и изпипан боксов удар по тила, о, наистина бяха майстори, интересно дали ковчегът му щеше да е метален или дървен… Докато се чудеше, единият го срита в слабините — добре отработен удар в някое благочестиво предградие — и Карела се преви от болка. Усети втори боксов удар по тила, той явно им беше специалитет, последван от силен аперкот, който едва не му отнесе главата. Падна на алеята, сред мръсотията, калта н собствената си бликаща кръв, а ония двамата скочиха отгоре му и както се полагаше на свалена на земята жертва, го заритаха в главата, раменете и гърдите, навсякъде. Ако падналата жертва има все още сили, ще те сграбчи за крака, но ако си късметлия, и под теб е някакъв смотаняк с наскоро опърлени бинтовали длани, можеш да си го блъскаш и риташ на воля, защото ръцете му не стават за нищо, камо ли да те хванат за крака. Ето в такива случаи човек се нуждае от оръжие, мислеше Карела, но с изгаряния втора степен на ръцете, не можеш да си служиш с тях. Вярно, имаш пистолет, трябва само да натиснеш спусъка, ала ето че проклетият пистолет се замота. Срамота! Срамота и че ще остави Теди вдовица… Тези двамата наистина ще ме пречукат, ако не направя нещо! Няма какво да се правя на надут полицай, защото ударите се засилват, нищо не действа така вдъхновяващо на побойника, както безпомощната, просната жертва. Добре, че разлях бензина… В този миг усети зашеметяващ удар в лявото око и помисли, че ще ослепее, пред него блесна ярка жълта светлина, зави му се свят и му се повдигна, после го сритаха в ребрата, те изпукаха и накрая почувства силен удар в лявото коляно. Опита се да стане, ала ръцете му…
— Гадно ченге такова — рече едно от момчетата.
Ченге… Усети, че започва да повръща, после залитна от силния ритник отзад в тила и падна с лице в локвата пред себе си.
Изгуби съзнание.
Дали не съм умрял?
Шибана нощ.
Боб О’Брайън спука гума на път за Ерин Бар енд Грил на Крауфорд Авеню, където трябваше да се състои срещата между Тони Ла Бреска и Дом.
Когато смени гумата, ръцете му бяха измръзнали, кипеше от яд, часът бе десет и трийсет и две, а заведението бе на десет минути път от мястото на произшествието. Ла Бреска и приятелчето му едва ли бяха все още в Ерин Бар, но О’Брайън реши да провери и влезе в бара в единайсет без десет. Не само че ги нямаше, но барманът тутакси го попита:
— Какво ще пиете, господин офицер?
Шибана нощ.