Ед Макбейн
Ченге (4)

4

Детективът Бърт Клинг беше влюбен, но друг влюбен нямаше.

Кметът не само че не беше влюбен, той беше бесен. Обади се на главния полицейски инспектор и му се разкрещя — искал да знае що за град бил тези, в който лице, с такъв важен пост като инспектора Каупър, може да бъде застреляно на стъпалата на Филхармонията, що за проклет град било това…!

— Ами, сър? — опита се да отговори инспекторът, но кметът ядосано го прекъсна:

— Може ли да ми отговорите защо инспектор Каупър не е бил надлежно охраняван, след като жена ми ме уведоми сутринта, че в полицията са знаели за отправената му заплаха? Може ли да ми отговорите на този въпрос?

— Ами, сър… — подхвана отново инспекторът, но кметът отново не го изслуша.

— Може би ще ми кажете защо все още не е установено от кой прозорец е стреляно? Защо, кажете ма, след като от аутопсията стана ясна посоката и ъгъла на стрелба и специалистите ви вече са изчислили приблизителната траектория?!

— Ами, сър…

— Кога ще чуя вашето заключение? Да не би да искате градът ни да стане за смях?!

Полицейският инспектор не искаше градът да стане за смях, и отвърна:

— Да, сър, ще направя всичко възможно.

— Крайно време е — заяви кметът и затвори телефона.

Разговорът между кмета и инспектора съвсем не беше от най-приятните и инспекторът веднага нареди на секретаря си — висок, блед, рус мъж, с вид на ох-тичав и с непрестанна суха кашлица, която, според него, се дължала на трите пакета цигари на ден, последица от подлудяващото всекидневие, та инспекторът веднага му нареди да проучи каква е била заплахата и да му докладва. Високият блед секретар тутакси се залови за работа и скоро научи, че в осемдесет и седми участък е имало няколко обаждания от някакъв странен тип, който е заплашил, че ще убие инспектора, ако до вчера на обед не получи пет хиляди долара. Полицейският инспектор изслуша информацията, възкликна: „Така ли?“ и веднага се свърза с лейтенант Питър Бърнс.

Тази сутрин лейтенант Бърнс имаше достатъчно неприятности — като започнем с Карела в болницата с изгаряния от втора степен на двете ръце и свършим с бояджиите, които се бяха настанили в кабинета му и си подхвърляха шегички, яхнали стълбите, мацотейки с боя всичко наоколо. Полицейският инспектор изобщо не беше по вкуса на Бърнс — той бе дошъл от съседния град при смяна на административния апарат, а според Бърнс, оттам, откъдето идваше, се ширеше още по-голяма престъпност, отколкото в техния град. Инспекторът също не харесваше Бърнс, този невъздържан ирландец, който обяви мнението си за новоназначения от кмета „парашутист“ едва ли не пред всички присъстващи на сбирката на Благотворителното полицейско дружество. Така че по време на разговора, в телефонните жици, свързващи кабинета на инспектора в главното управление и ъгловото, оплескано с боя кабинетче на Бърнс в мрачния участък, не протече нито капчица любезност или вежливост.

— Какъв е случаят, Бърнс? — попита инспекторът.

— Сър - започна Бърнс, припомняйки си, че предишният инспектор го наричаше Пийт, — вчера имахме няколко телефонни обаждания със заплахи от неизвестно лице. Обсъдих разговорите лично с инспектор Каупър.

— И какви мерки предприехте?

— Наблюдавахме мястото, откъдето трябваше да вземат парите и задържахме лицето, което се яви, за да ги вземе.

— После?

— Разпитахме го и го пуснахме.

— Защо?

— Недостатъчни доказателства. Снощи отново го разпитахме след убийството на инспектора. Нямаме основания за арест. Лицето е на свобода, но от тази сутрин подслушваме телефона му и при най-малък сигнал ще действаме.

— Защо не осигурихте охрана на инспектора?

— Предложих му, сър, но той отказа.

— Защо не поставихте заподозрения под наблюдение преди извършването на престъплението?

— Нямах свободни хора, сър, а от сто и петнайсети участък в Ривърхед ми казаха, че също нямат свободни. Освен това, както вече ви казах, инспекторът не пожела да бъде охраняван. Той смята, че си имаме работа с луд, такова беше и нашето мнение. Докато събитията не го опровергаха.

— А за апартамента какво ще кажете?

— Какъв апартамент, сър?

— Апартаментът, от чиито прозорци са стреляли по инспектор Каупър.

— Сър, престъплението не е извършено в нашия район. Залата на Филхармонията се намира в петдесет и трети район и вярвам, вие разбирате, че убийството трябва да се разследва от детективите, конто работят в участъка на района, където е извършено убийството.

— Дрън-дрън приказки са това Бърнс — заяви полицейският инспектор.

— Сър, такава е практиката в този град.

— Бърнс, този случай е твой. Ясно ли е?

— Щом казвате, сър.

— Да, така казвам, и затова пращай хората си да разберат къде е този апартамент.

— Добре, сър.

— И ми докладвай.

— Добре, сър. — Бърнс затвори телефона.

— Малко строяване, а? — подхвърли единият бояджия.

— Поскастриха те нещо май — добави другият.

Двамата се бяха покатерили па стълбите, хилеха се и от четките им капеше зелена боя.

— Я да се разкарате от кабинета ми! — викна Бърнс.

— Не сме свършили.

— И няма да мръднем, докато не свършим.

— Това пък са нашите нареждания.

— Защото ние не работим в полицията, нали така?

— Ние работим в обществения сектор.

— Отдел „Поддръжка и ремонт“.

— И не си тръгваме преди да сме си свършили работата.

— Престанете да цапате пода с боя! — разкрещя се Бърнс и изхвърча от стаята. — Хос! Клинг! Уилис! Браун! Къде се дянахте? — не спираше да вика той.

Майър се подаде от вратата на тоалетната с ръка върху ципа на панталона.

— Какво има, шефе?

— Къде беше?

— Да пусна една вода. Защо, какво има?

— Веднага да отидат хора на мястото — крещеше Бърнс.

— На кое място?

— На мястото, където убиха проклетия инспектор.

— Добре, но защо? Случаят не е наш.

— Вече е наш.

— А?

— Кой е на смяна?

— Аз.

— Клинг къде е?

— Има свободен ден.

— Браун?

— Подслушва оня телефон.

— Уилис?

— Отиде при Стийв в болницата.

— А Хос?

— Излезе за сандвичи.

— Но какво е това тук? Планински курорт?!

— Не, сър. Ние…

— Хос да дойде веднага при мен! Веднага, щом се появи! Обади се в балистичния отдел. И разбери докъде са стигнали. Обади се и ми докладвай за медицинското заключение от аутопсията. Размърдай се, Майър!

— Тъй верно, сър! — тутакси отвърна Майър и веднага вдигна телефонната слушалка.

— Тая разхайтеност ще ме подлуди! — заяви Бърнс и се втурна към кабинета си, но се сети, че веселите зелени мърлячи са там и затова нахлу в канцеларията.

— Веднага да подредиш папките — викна той. — Ти, Мисколо, какво правиш по цял ден, а? Кафе ли?

— Сър… — понечи да се обади Мисколо, но млъкна, тъй като в момента наистина правеше кафе.

 

Бърт Клинг беше влюбен.

Макар това да не беше най-подходящото време за любов. Много по-добре е да си влюбен, когато цветята цъфтят и нежни ветрове духат от реката, и те милват, а разни трогателни животинки се доближават до теб, за да близнат ръката ти. Както е казал мъдрецът, единственото предимство на това да си влюбен през март е фактът, че е по-добре да си влюбен през март, отколкото изобщо да не си влюбен.

Бърт Клинг бе лудо влюбен.

Беше лудо влюбен в едно двайсет и три годишно момиче с голям бюст и широки бедра, с дълга руса коса до средата на гърба или понякога завита на руло на тила, момиче с очи като синчец, високо почти до брадата му, когато се качеше на токове. Той беше лудо влюбен в това умно момиче, което учеше за магистър по психология, а през деня работеше в една фирма, в това сериозно момиче, което възнамеряваше да направи и докторат, и после да практикува специалността си, в това щуро момиче, което му изпрати миналия месец за Деня на любовта почти двуметрово сърце от боядисан в червено шперплат, на което пишеше с жълта боя: Синтия Форист обича детектива трети ранг Бъртран Клинг! Това престъпление ли е? Изпрати сърцето в участъка, тъй че Клинг още не можеше да се отърве от закачките на колегите си. Тя беше емоционално момиче, което се разплака, когато видяха на улицата един слепец да свири на акордеон и неусетно и тихичко измъкна и пусна в сандъчето пред него петдоларова банкнота, после свря лице па рамото на Клинг, за да скрие сълзите си. Беше и пламенна, по цели нощи го държеше в прегръдките си, а сутрин го събуждаше в шест с думите: „Хей, ченге, след няколко часа отивам па работа, не те ли привличам?“ Клинг винаги отговаряше: „Съвсем не, мен сексът изобщо не ме интересува“, после я целуваше, докато й прималее, а по-късно седеше на кухненската маса в апартамента й, гледаше я и й се любуваше. Веднъж я накара да се изчерви, защото й каза: „На Мейсън Авеню има една жена, която продава pidaguas, казва се Илуминада, порториканка. Синди, и ти трябва да се казваш Илуминада. Защото изпълваш стаята със светлина!“

Боже, колко влюбен беше!

Но сега беше март, улиците бяха затрупани с февруарския сняг, вятърът фучеше, вълците виеха и гонеха хората по петите, а те хвърчаха в тройки и плющяха с камшици, увити в мечи кожи. Ужасно студена зима, която като че ли започна още от септември, и не даваше никакви признаци, че ще свърши до август, когато може би — ама само може би — проклетият сняг ще се разтопи и най-сетне ще има цветя. Та, сред една такава отвратителна зима какво може да прави човек, освен да обсъжда работата в участъка? Или да подтичва по замръзналия тротоар в обедната почивка на Синди?

Синди го стискаше здраво под ръка, вятърът ги блъскаше и заглушаваше гласа на Клинг, който се опитваше да й разкаже за мистериозните обстоятелства, свързани със смъртта на инспектор Каупър.

— Да, много странно наистина — съгласи се Синди и измъкна ръка от джоба си, за да попречи на вятъра да отвее шала от главата й. — Ох, Бърт, как мразя зимата, а ти?

— И аз я мразя. Синди, знаеш ли кой се надявам да не е замесен?

— В кое да не е замесен?

— В обаждането по телефона. В убийството на инспектора. Знаеш ли кой се надявам да не е вътре в тая работа?

— Кой?

— Глухия.

— Кой е той?

— Не знаем как се казва. Така и не го хванахме. Скочи в реката и решихме, че се е удавил, но кой знае? Може би отново се е появил, като Франкенщайн.

— Като чудовището на Франкенщайн — рече Синди.

— Да, като него. Помниш ли, то трябваше да умре в пламъците, ама не умря.

— Помня сцената.

— Ужасно, нали?

— Напишках се, докато гледах. И то по телевизията.

— Напишка се по телевизията? Пред четирийсет милиона зрители?

— Не, гледах Франкенщайн по телевизията — засмя се Синди и го бутна закачливо.

— Глухия… Дано не е той — каза Клинг.

Той беше първият от участъка, на когото хрумна, че убиецът на инспектора може да е опя тип, дето преди години ги направи на луди. Това беше едва ли не потресаващо предположение. Бърт Клинг беше млад и в никакъв случай особено проницателен, но интуицията му подсказваше, че Глухия (веднъж се беше подписал L. Sordo — доста комично, защото на испански El Sordo означава „Глухия“) може да действа с компютърна точност, да обърква и да всява страх, да подвежда и осуетява стриктните, понякога бюрократични действия на районните полицейски участъци, и да принуждава изпълнителите на закона да се държат като ония малоум-ници, Кийстоунските полицаи. Изобщо — лошо им се пишеше, ако убиецът на инспектора бе наистина Глухия. Мисълта за онова, което Глухия можеше и щеше да направи, бе направо ужасна и Клинг потрепери — този път не от студ.

— Дано не е той — повтори той и вятърът отнесе думите му.

— Целуни ме — каза Синди — и ме почерпи с горещо какао, скрънза такава!

 

В сряда следобед в участъка влезе едно дванайсетгодишно момче.

Очевидно беше облякло синьото спортно яке на батко си, с около три номера по-голямо от неговия размер. Въпреки че беше нахлупило качулката и стегнало шнур-четата около врата, голямата качулка непрекъснато се свличаше назад. То се опитваше да я нахлупи, а в ръката, с която си бършеше носа, стискаше плик. Гордо пристъпваше с кецовете си, като всяко бедно дете, което — въпреки съветите на лекарите — не ги сваля от краката си и зиме, и лете. С пружинираща походка момчето се запъти към дежурното гише, опита се отново да нахлупи качулката, избърса носа си и попита сержант Мърчисън:

— Вие ли сте дежурният полицай?

— Да — отговори Мърчисън, без да вдигне поглед от списъка на сутрешната смяна. Беше два и десет следобед и следобедната смяна щеше да дойде след час и трийсет и пет минути, което означаваше изготвяне на нов списък и предаване на стария, досадно всекидневие, защо ли не стана пожарникар или пощаджия…

— Трябва да ви предам това — каза момчето и подаде на Мърчисън запечатания плик.

— Благодаря — отговори Мърчисън и взе плика, без да погледне момчето. След миг вдигна глава и каза: — Чакай малко.

— Защо?

— Само минутка.

Мърчисън отвори плика. Разгърна сгънатия на три бял лист, прочете написаното, погледна момчето и попита:

— Откъде взе този плик?

— От улицата.

— От кого?

— Един мъж ми го даде.

— Какъв мъж?

— Един висок мъж на улицата.

— Къде точно?

— До парка. На отсрещния тротоар.

— Значи даде ти го…

— Да.

— И какво ти каза?

— Да го занеса в участъка и да го предам на дежурния.

— Познаваш ли този мъж?

— Не. Даде ми пет долара, за да донеса писмото.

— Как изглежда?

— Висок, рус. С машинка в ухото.

— Каква машинка?

— От машинките за глухи — отговори момчето и отново избърса нос с ръка.

Ето това пишеше на бележката.

Разгледаха я внимателно, като се стараеха да не оставят отпечатъци от пръсти, освен онези на сержант Мърчисън, после заобиколиха дванайсетгодишния подсмърчащ хлапак с огромното синьо яке и го заразпитваха, сякаш бяха хванали Джак Изкормвача.

Момчето повтори в общи линии онова, което беше вече казал на сержант Мърчисън: че един висок рус мъж с машинка в ухото („Слухово апаратче ли?“), да, с машинка в ухото, го спрял на отсрещния тротоар и му дал пет долара, за да занесе плика в участъка. Момчето не виждаше нищо нередно в това. Взело плика. То повтори, че не познава мъжа с машинката в ухото („Добре де, слухово апаратче“), че никога не го бил виждал в квартала и изобщо дали няма да го пуснат да си ходи, защото трябва да мине през бутик „Линда“, за да вземе няколко рокли за сестра си, която шие на госпожа Монтана? Значи имаше слухово апаратче? Да, машинка в ухото, отговори момчето.

И така, момчето си тръгна в два и половина, без да го почерпят поне със сладолед или дъвка. Седяха и оглеждаха бележката, като си я подаваха с пинсети и най-накрая решиха да я покажат на лейтенант Сам Гросман в лабораторията, с надеждата, че ще открие и други отпечатъци освен тези на Мърчисън.

Никой не спомена Глухия.

Никой не обича да говори за духове.

Дори да мисли за тях.

 

— Здрасти, Бърнис, шефът ти там ли е? — попита Майър. — Добре, ще почакам.

И той зачака. Със слушалка в ръка, почуквайки с молива по бюрото. След миг чу ясен и бодър, отчетлив глас:

— Помощник областен прокурор Раул Чабриър.

— Здрасти, Роли, обажда ти се Майър Майър от осемдесет и седми участък. Как е животът на Челси Стрийт?

— Добре, не се оплакваме. Какво сте ни приготвили — убийство може би?

— Нищо, такова, Роли.

— Съсичане с брадвичка?

— Не, искам да те питам нещо лично.

— Охо!

— Роли, как би постъпил ако някой използва името ти?

— Как така?

— Ами така. В книга.

— Значи някой е използвал името ти в книга?

— Да.

— В книга за полицейския участък?

— Не.

— Конкретно теб ли споменава?

— Не. И да, и не. Какво точно имаш предвид?

— Ами дали в книгата пише „детектив трети ранг Майър“.

— Детектив втори ранг — поправи го Майър.

— Детектив втори ранг от…

— Не.

— Значи това не го пише?

— Не, но все пак…

— Нали каза, че са използвали името ти?

— Точно така. Използвал го е, всъщност, използвала го е!

— Майър, ако знаеш колко работа имам! Чака ме планина от дела и затова казвай направо за какво точно става дума.

— Става дума за един роман. Със заглавие „Майър Майър“.

— С такова заглавие?!

— Да. Мога ли да заведа дело?

— Аз съм по престъпленията.

— Да, но…

— Не съм наясно със законите за авторските права.

— Да, но…

— Книгата хубава ли е?

— Не знам. За някакъв университетски преподавател, който е нисък и дебел?

— Ще трябва да я прочета.

— Ще ми се обадиш ли след това?

— За какво да ти се обаждам?

— За да ме посъветваш.

— Да те посъветвам за какво?

— Ами дали мога да заведа дело.

— Ще трябва да проверя какво пише в закона. И на какво дължа цялата тази чест, а Майър?

— Дължиш я на мен — повиши тон Майър. — Защото не един и два пъти можех да те събудя посред нощ, тъй като имах основателни причини, но аз рискувах и държах заподозрените типове до сутринта, та да се наспиш, макар да не ти се е полагало. Сега искам от теб една малка услуга. Нямам намерение да наемам скъпи адвокати по авторските права и разни такива, само искам да знам мога ли да заведа дело срещу някой, който е използвал името от кръщелното ми и го е сложил за заглавие на роман. Назовал е така и героя си, а аз съм жив, дявол го взел!

— Добре, добре, не се ядосвай! — каза Чабриър.

— Кой се ядосва?

— Ще проверя и ще ти се обадя.

— Кога?

— След известно време.

— Тогава след известно време, когато си дежурен и сме хванали някого, аз ще приложа Миранда Ескобедо и ще го държа до сутринта, за да можеш славно да си хъркаш цяла нощ!

— Добре де, ще ги се обадя утре. Може би трябва да кажа и часа?

— Да, кажи ми и часа.

 

Собственичката на сградата имаше артрит, мразеше зимата, но не харесваше и ченгетата. Веднага заяви на Котън Хос, че и друг полицай й е досаждал по повод убийството на оня тип и че би искала да я оставят на мира. Хос беше свикнал на подобни приказки от страна на портиери и хазяи и спокойно й обясни, че си върши работата и вярва, че тя би помогнала в залавянето на един убиец. Според жената градът гъмжал от престъпници, та ако питат нея, тя би предпочела да убият един път завинаги всички типове, дето са за убиване, та да може да спи на спокойствие.

Хос беше вече посетил четири от еднаквите запусната бедни жилищни сгради, които се оглеждаха в бляскавата стъклено-бетонна нова зала на Филхармонията. Внушителната фасада на сградата се изправяше като на длан срещу редицата от жилища, ясно се виждаха и хората, които стояха или се движеха по широките мраморни стъпала от площада към входа. Човекът, който беше изстрелял два куршума в главата на Каупър, е можел да го стори от всяка една срещуположна сграда. Мястото, от което бе стрелял, интересуваше полицията дотолкова, доколкото можеха да открият някаква улика. Уликите са винаги от полза при разследване на убийство.

Първият въпрос на Хос към жената беше дали скоро е давала под наем стая или апартамент на висок рус мъж със слухово апаратче. Отговорът беше:

— Да.

Добро начало. Хос беше опитен детектив и веднага прецени, че положителният отговор на собственичката означава добро начало.

— И как се казваше? Спомняте ли си името му?

— Орекио. Морт Орекио.

Хос извади бележника си и започна да пише.

— Орекио. Морт. Морт от Мортън или от Мортимър?

— Само Морт. Морт Орекио. Италианец.

— Откъде знаете?

— Думите, които завършват на „о“ са италиански.

— Тъй ли? Ами Шапиро?

— На умни ли ще се правим? — попита жената.

— Та кой апартамент нае Орекио?

— Нае стая, а не апартамент. На третия етаж, с изглед към улицата.

— И към Филхармонията.

— Да.

— Може ли да видя стаята?

— Разбира се. Каква друга работа имам освен да показвам стаите си на ченгетата.

Изкачиха се по стълбите. Коридорът беше студен, а по прозорците на вентилационната шахта имаше скреж. Носеше се миризма на боклукчийски кофи и урина, голяма чистници трябва да беше тая хазяйка. Не спря да се оплаква на Хос от артрита си — кортизонът не й по-магал, тия мошеници, докторите, само я лъжели, че болките ще изчезнат. Спряха пред вратата с менсингов номер 31 и жената бръкна в джоба на престилката си за ключа. Една от вратите се открехна и затвори.

— Кой беше това? — попита Хос.

— Кой кой?

— Който отвори и затвори вратата.

— Сигурно е Поли — отговори жената и отключи номер 31.

Стаята беше малка и мрачна. Леглото, персон и половина, бе покрито с бяла плюшена покривка и опряно до срещуположната на вратата стена. Над него висеше картина в рамка — дъскорезница, река и овчарско куче зазяпано в небесата. До десния ъгъл на леглото имаше лампион. Абажурът му беше жълт и мръсен. Там, където покривката завиваше възглавницата, се мъдреше петно от уиски или повръщано. Срещу леглото имаше шкаф, а над него висеше огледало. Шкафът бе на тъмни петна от загасени цигари. Огледалото беше мръсно и се лющеше. На дъното на мивката се жълтееше ръждив кръг.

— Колко дни живя тук? — попита Хос.

— Нае стаята преди три дни.

— Как плати — с чек или на ръка?

— На ръка. Предплати за една седмица. Аз не давам стая за по-малко от седмица. Не ги обичам тия за по една нощ.

— Естествено.

— Знам какво мислите — че това не е луксозен хотел и че няма защо да се превземам — каза хазяйката. — Е, че може и да не е луксозен хотел, но пък е чисто.

— Виждам, виждам.

— Няма нито една дървеница, господине!

Хос кимна и застана до прозореца. Щорите бяха скъсани, липсваше и шнурчето. Без да сваля ръкавицата си, той ги повдигна и погледна навън.

— Снощи чухте ли някакви изстрели?

— Не.

Хос огледа пода. Никаква следа от гилзи.

— Кой друг живее на този етаж?

— Поли и никой друг.

— Презиме?

— Поли Малоу.

— Може ли да огледам шкафа и гардероба?

— Може. Времето е пред вас. Любимото ми занимание е да развеждам посетителите из стаите.

Хос отвори чекмеджетата на шкафа. Бяха празни, с изключение на сгушената в един от ъглите на долното чекмедже хлебарка.

— Неканен гост — отбеляза Хос.

— А?

Хос отвори гардероба. Няколко телени закачалки и нищо друго. Тъкмо се канеше да затвори вратата, когато нещо привлече вниманието му. Хос се наведе, извади фенерче от джоба си и освети предмета — беше монета.

— Ако е пари, те са мои — обади се хазяйката.

— Ето — подаде й Хос монетата. Монетата може и да бе притежание на наемателя, но шансът да открият отпечатъците му върху нея (между всички други отпечатъци от пръсти), бе равен на шансът да ти платят бензина, ако се е наложило да използваш личната си кола по служба.

— Къде е тоалетната? — попита Хос.

— В дъното на коридора.

— Исках да знам има ли друго помещение към стаята.

— Тоалетната е чиста, ако това ви тревожи.

— Убеден съм, че блести. — Той огледа стаята още веднъж и попита: — Значи това е всичко?

— Да.

— Ще изпратя един мой човек да поизбърше перваза.

— Че защо? Той е чист.

— За да вземе отпечатъци.

— О! — жената го зяпна. — Допускате, че оня тил е бил застрелян от тази стая?

— Възможно е.

— Аз ще си имам ли неприятности?

— Не. Освен ако вие не сте го застреляли — усмихна се Хос.

— Имате чувство за хумор.

Излязоха от стаята и жената заключи.

— Това ли е всичко, или има и още нещо? — попита тя.

— Искам да поговоря с Поли, но от вас вече нямам нужда. Много ви благодаря за отзивчивостта.

— Малко разнообразие не е лошо.

— Благодаря ви — повтори Хос и жената заслиза по стълбите.

Хос застана пред вратата с номер 32 и почука. Ни-кой не отвори. Почука отново и извика:

— Госпожице Малоу?

Вратата се открехна.

— Кой е?

— Полиция. Може ли да поговорим?

— За какво?

— За господин Орекио.

— Не познавам такъв.

— Госпожице Малоу…

— Госпожа Малоу, и не познавам никакъв Орекио.

— Бихте ли отворили за малко?

— Не искам да се замесвам в нищо.

— Аз няма да…

— Знам, че снощи бе убит човек. Не искам да се замесвам.

— Вие чухте ли изстрелите, госпожице?

— Госпожо!

— Чухте ли ги?

— Не.

— Можете ли да ми кажете дали господин Орекио беше в стаята си снощи?

— Не познавам такъв човек.

— Наемателят от номер 31.

— Не го познавам.

— Бихте ли отворили вратата?

— Не искам.

— Вижте, винаги мога да дойда с писмено разрешение, но ще бъде много по-лесно, ако?

— Не ме замесвайте в тази история. Ще отворя вратата, но не ме замесвайте.

Поли Малоу бе облечена със светлозелен памучен пенюар с къси ръкави. Щом отвори вратата, Хос забеляза синините от инжекции по ръцете й. Тези синини му разкриха едва ли не всичко за тази жена. Около двайсет и пет, двайсет и шестгодишна, Поли бе слабичка и стройна, с хубаво, но съсипано от начина й на живот лице. Очите й бяха зелени и живи, устата — чувствена. Прехапала устни, тя придържаше пенюара около голото си тяло с дългите си тънки пръсти. Синините по ръцете й говореха сами по себе си.

— Нямам дрога.

— Не съм ви питал за това.

— Можете да влезете, ако искате.

— Не държа.

— Влезте.

Той влезе. Тя затвори и заключи вратата.

— Не желая неприятности. Имам си достатъчно.

— Не се безпокойте. Искам само да разбера неща повече за този човек.

— Знам за убийството. Но моля ви, не ме замесвайте.

Седнаха един срещу друг, тя на леглото а той на един стол с права облегалка. Във въздуха между тях витаеше някакво взаимно осезаемо чувство, при това силно осезаемо, както миризмата на боклук и урина в коридора. Те седяха и не се чувстваха неудобно, макар да не се познаваха: Котън Хос, детектив и Поли Малоу, наркоманка — това беше ясно като бял ден. Може би двамата се познаваха доста по-добре, отколкото много други хора съумяваха някога да се опознаят. Може би Хос бе посещавал достатъчно наркомански сборища, за да може да си обясни какво означава да си на мястото на такова момиче, може би бе арестувал твърде много проститутки, които се чукаха за няколко долара, за да се сдобият с поредната доза отрова, може би бе наблюдавал агониите на не един и двама изпаднали в криза наркомани и може би той ги познаваше толкова добре, колкото и търговците на наркотици. Той бе ви-дял много и знаеше много. Момичето вероятно бе арестувано не един и два пъти, не веднъж бе „изтървавало“ при появата на полицай хероина под столчето си на бара или в крайпътната канавка, вероятно бе обиколило всички участъци и бе разпитвано от какви ли не ченгета, а колкото до законите, засягащи наркоманите, то сигурно ги знаеше наизуст като прокурор. Това момиче също бе видяло много и знаеше много. Връз-ката между двамата бе едва ли не електрическа, тя таеше някаква собствена енергия, потвърждаваше странната симбиоза между нарушителите и изпълнителите на закона и доказваше съществуването на омагьосания кръг, свързващ всяко престъпление и наказание. Всичко това незабележимо ги сближаваше — близост, която можеше да бъде оприличена и на съчувствие. Двама-та разговаряха естествено, без превземки. Като любовници, които си шептят в леглото.

— Познаваше ли Орекио? — попита Хос.

— Обещавате ли, че няма да ме замесите?

— Само ако нямаш нищо общо.

— Нямам.

— Тогава обещавам.

— Дума на ченге, а? — усмихна се тя.

— Давам ти думата си, ако разбира се имаш нужда от нея.

— По всичко личи, че имам нужда.

— Така е, малката.

— Познавах го.

— Откъде?

— Запознахме се вечерта, когато пристигна.

— Кога беше това?

— Преди две-три вечери.

— И как се запознахте?

— Бях много зле, нямах нищо за друсане, защото само преди седмица ме бяха пуснали от оная дупка Карамур и нямах връзка с никого.

— За какво те бяха прибрали?

— За проституция.

— На колко години си, Поли?

— На деветнайсет. Изглеждам по-голяма, нали?

— Да.

— Омъжих се на шестнайсет. И той беше наркоман. А и откачалка.

— Къде е сега?

— В затвора Касълвю.

— За какво. Поли сви рамене.

— Започна да търгува с наркотици.

— Така. Разкажи ми сега за Орекио.

— Помолих го да ми даде пари назаем.

— Кога беше това?

— Оня ден.

— И той даде ли ти?

— Всъщност не му поисках заем, ами му предложих да го позабавлявам. Толкова ми беше лошо, че не можех да изляза на улицата, а той беше в съседната стая…

— И той се съгласи?

— Даде ми десет долара, но не поиска нищо от мен.

— Добър човек значи.

Поли отново сви рамене.

— Защо, не си ли съгласна?

— Най-малкото не е мой тип.

— Аха.

— Истински изверг, това е той.

— Какво се случи?

— Появи се снощи.

— Кога? В колко часа?

— Около девет, девет и половина.

— След започването на концерта.

— Какво?

— Нищо, мисля си наум. Давай по-нататък.

— Дойде и каза, че ми е намерил нещо готино и че щял да ми го даде, ако отида в стаята му.

— И ти отиде ли?

— Първо го попитах какво е това готино нещо. И той ми каза, че било онова, което най-обичам.

— Отиде ли в стаята му?

— Да.

— Там забеляза ли нещо необичайно?

— Какво например?

— Ами да речем пушка с телескопичен мерник?

— Не.

— Добре. И какво беше готиното нещо?

— Херо.

— Хероин?

— Да.

— Значи затова те покани — за да ти даде хероина?

— Така ми каза.

— Искаше да ти го продаде или…?

— Не, обаче…

— Да?

— Накара ме да му се моля, за да ми го даде.

— Как така?

— Показа ми го, накара ме да го опитам, за да се уверя, че е истински и каза, че ще ми го даде само ако му се помоля.

— Ясно.

— Измъчва ме… почти два часа… Непрекъснато поглеждаше към часовника си и ме караше да правя разни неща?

— Какви неща?

— Разни идиотщини. Накара ме да му пея „Бяла Коледа“ — голяма смешка, няма що, нали хероинът е бял, а той знаеше как се нуждая от него, та затова трябваше да пея „Бяла Коледа“ до побъркване — шест или седем пъти. И през цялото време току поглеждаше към часовника си.

— После?

— После ме накара да се съблека, ала не просто да се съблека, ами да направя стриптийз. Започна да ми се подиграва и да ме обижда. Трябваше да стоя гола пред него, а той говореше ли говореше колко съм била жалка, питаше ме наистина ли искам хероина, поглеждаше часовника и някъде около единайсет ме накара да танцувам, като преди това трябваше да повтарям, че искам хероина, моля те, дай ми го, искам го. Накара ме да танцувам валс, после „шаг“, знаеш ли какво е това шаг, аз за пръв път то чух.

— Знам.

— И така, правех каквото ми кажеше, бих направила всичко, което ми нареди. Накрая ме накара да коленича и да му обясня защо чак толкова ми трябва това пликче с хероин. Давал ми пет минути, в които искал да му обясня защо наркоманите изпитват непреодолимо желание да се друсат. Засече времето и аз започнах да говоря, но вече се тресях, бях цялата в тръпки и в главата ми беше само хероинът и нищо друго. — Поли затвори очи и продължи: — Разплаках се, говорех и плачех, докато най-сетне той погледна часовника си и заяви: „Край на петте минути. Ето ти гадостта и веднага се омитай!“, и ми хвърли пликчето.

— Колко беше часът?

— Вероятно единайсет и десет. Нямам часовник, отдавна го продадох, но от прозореца ми се вижда електрическия часовник на върха на сградата отсреща. В единайсет и петнайсет вече се боцках, значи трябва да е било около единайсет и десет.

— Значи през цялото време поглеждаше часовника си?

— Да. Сякаш, имаше уговорена среща.

— Защото наистина е имал среща.

— Моля?

— Имал е среща с човека, когото е застрелял от прозореца на стаята. А с теб се е забавлявал, докато свърши концерта. Симпатяга е тоя Орекио.

— Имам да добавя още нещо за него.

— Да?

— Хероинът си го биваше. — Тя погледна Хос замислено и добави: — Отдавна не се бях друсала с такова готино нещо. И топ да беше гръмнал в стаята му, пак нямаше да го чуя.

Хос прегледа телефонните указатели, но никъде не намери Морт, Мортън или Мортимър Орекио. В четири следобед се обади в Бюрото за криминални разследвания. От Бюрото позвъниха след десет минути и му съобщиха, че нямат регистрирано такова лице. Хос изпрати телекс до ФБР във Вашингтон с молба да прегледат безбройните досиета, за да проверят има ли престъпник на име Орекио — Морт, Мортимър или Мортън. Хос седеше на бюрото си в ухаещия на боя участък, когато Ричард Дженеро влезе и го попита дали трябва да ходи с Клинг в съда по делото за престъпниците, които бяха заловили заедно преди седмица. Дженеро беше обикалял улиците цял следобед, беше премръзнал и макар Хос да отговори веднага на въпроса му, остана в стаята с надеждата, че ще му предложи кафе. Погледът му се спря на името, което Хос бе написал в тефтера си, после подхвърли:

— Поредното италианче, а?

— Защо пък да е италианче?

— Щом името му завършва на „о“…

— Ами Мънро?

— Е, хайде, не се прави на много умен — засмя се Дженеро. — Странно име има този юнак.

— Какво му е странното?

— Ухо.

— Какво?

— На италиански „орекио“ значи ухо.

Морт плюс „орекио“ тогава означаваше Глухо ухо! Хос скъса листа с името, смачка го и го запрати към кошчето, но не улучи.

— Какво толкова казах? — попита Дженеро, съвсем загубил надежда, че ще получи чаша кафе.