Ед Макбейн
Ченге (14)

14

Резултатът от стрелбата в ателието бе доста печален.

Ла Бреска и Калучи бяха мъртви. Рижият гигант Бък също беше мъртъв. Ахмед беше жив и дишаше, когато го натовариха в колата, но в гърдите му се мъдреха два куршума от колта на Калучи, а в корема — един от валтера на Ла Бреска. От Ахмад се лееше кръв, той трепереше и мълвеше и надали щеше да стигне жив до болницата.

Карела също потреперваше.

Стоеше до радиото в ателието, загърнат с палтото си, но зъбите му тракаха. Той попита Джон Шивача колко долара има в металната кутия, която смяташе да занесе у дома.

— Due cento tre dollari — отговори Джон.

Двеста и три долара.

 

Ахмад знаеше името на Глухия.

— Орекио — промълви той и сестрата избърса кръв-1 та, която непрекъснато бликаше от устата му. — Морт Орекио.

— Това не е истинското му име — рече Уилис. — Кажи истинското му име.

— Орекио — повтори Ахмад. — Морт Орекио. — Някой знае ли истинското му име?

— Орекио — потрети Ахмад. — Има ли друг замесен?

— Момичето — отвърна Ахмад.

— Какво момиче?

— Рошел.

— Рошел чия? Ахмед поклати глава.

— Къде можем да я намерим?

— Три… три… осем… Ха… Ха… Ха… — Това беше всичко, което можа да каже и издъхна.

Но той не издъхна, смеейки се.

Издъхна, докато се опитваше да произнесе Харбърсайд.

В джоба на Бък намериха писмо, адресирано до Харбърсайд № 338. Писмото бе до Бък, който се казваше Андрю Бъкли, и беше изпратено до поискване чрез господин Морт Орекио. Карела и Уилис влязоха в апартамента и завариха една красива брюнетка да свири по пижама „Сърце и душа“. Изчакаха я да се облече и я закараха в участъка, където я разпитваха половин час в присъствието на адвокат. Оказа се, че Рошел Нюуел познавала Глухия отскоро, само от два-три месеца. Тя също го знаеше като Морт Орекио.

— Той не се казва така — заяви Карела.

— Не, така се казва.

— Ти как се обръщаше към него?

— Морт — отговори момичето.

— А в леглото? — внезапно попита Уилис, разчитайки на спонтанен отговор.

— Сладурче — отвърна Рошел.

 

Джими не спираше да се киска.

Току-що му бяха казали, че най-добрият му приятел Бейби е мъртъв, но той не спираше да се киска.

— Знаеш в какво си се забъркал, нали? — обърна се към него Майър.

— В какво? — попита Джими през смях.

— Арестуван си за убийство.

— Дрън-дрън.

— Хич не е дрън-дрън. Приятелчето ти изпя всичко преди да умре и то в присъствието на адвокат. А в другата стая е полицаят, когото се опитахте да убиете и той веднага ви разпозна. Дрън-дрън, а?

— Точно тъй, дрън-дрън! — изкикоти се Джими.

Майър реши, че е луд.

 

Майър стигна до заключението, че и Роли Чабриър е луд.

Обади му се към полунощ.

— Малко е късничко, но преди да си тръгна, реших да ти се обадя — каза Майър.

— Рано, късно, все съм в тоя гаден кабинет и работата край няма — отвърна Чабриър. — Лесно ви е на вас.

— Кое ни е лесното?

— Ами ето и тая книга сега…

— Какво за книгата?

— Искаш ли един съвет?

— Естествено, че искам. Защо мислиш ти се обаждам посред нощ?

— Добре. Съветвам те да спреш да се занимаваш със случая.

— Страхотен съвет!

— Има ли книга на името на Стийв Карела?

— Не, но…

— На името на Бърт Клинг?

— Не.

— Или на Котън Хос? Хал Уилис? Артър Браун?

— Виж какво, Роли…

— Та ти трябва да се радваш! Дори на мое име няма книга!

— Да, обаче…

— Знаеш ли колко много хора проживяват живота си ей така, без да имат това щастие?

— Колко?

— Милиони! Радвай се, че имаш тоя късмет!

— Е, ти пък…

— Сериозно ти говоря. Цяла книга носи твоето име! Кой се радва на такава известност!

— Хайде, хайде…

— Представи си само, отсега нататък, докато свят светува, в библиотеките ще има книга с твоето име! Майър! Цяла книга със заглавие „Майър Майър“! — Гласът му прозвуча тържествено и Майър си го представя как размахва ръка от възторг. — Та ти трябва да черпиш!

— Сериозно ли говориш?

— Сериозно! — Аз ти завиждам, искрено ти завиждам!

— Боже — въздъхна Майър. — Е, благодаря ти, Роли. Много ти благодаря.

— Няма защо — каза Чабриър и затвори телефона.

Майър влезе в тоалетната н отправи поглед към огледалото.

 

Анди Паркър донесе сутрешните вестници в два след полунощ.

— Чети какви сме майстори! — хвърли ги той на бюрото на Клинг.

Клинг погледна заглавията.

— Голяма работа сме свършили! Страхотен отбор сме!

Клинг кимна, без да вдига очи от вестниците.

— Е, светът вече може да спи спокойно — продължи Паркър. — Пишат за целия план, как сме ги разпартушинили и как тия сто нещастника най-после ще си отдъхнат. И всичко това, благодарение на юнаците от осемдесет и седми участък! Вероятно Дженеро ще бъде повишен. Неговото име най-често се среща.

Клинг кимна мълчаливо.

Той всъщност мислеше за последното разкритие, свързано с Голямата мистериозна кражба в участъка. Откраднатият вентилатор бе намерен в една колбасарница в центъра. По него личаха ябълковозелени отпечатъци от пръсти.

— Я ми кажи, кой според теб… — започна той, но млъкна, защото Паркър вече дремеше, изтегнат в стола зад бюрото с вестник върху лицето.