Ед Макбейн
Ченге (12)

12

До господин Карл Уолър

Маршал Авеню № 1121

Изола

 

Господин Уолър,

Ако се отнесете към това писмо като към шега, ще умрете.

Следват фактите. Прочетете ги внимателно. Те могат да спасят живота Ви.

1. Главният инспектор по градоустройството Каупър не обърна внимание на предупрежденията и умря.

2. Заместник-кметът Сканлън също пренебрегна предупрежденията а умря.

3. Дж. М. В. е следващият. Той ще умре в петък вечерта

Какво общо имате Вие?

1. Това е предупреждение към Вас. То е единствено. Друго няма да има. Запомнете го!

2. Изтеглете пет хиляди (небелязани) банкноти от сметката си.

3. Следващата седмица ще ви се обадим по телефона, за да ви уведомим къде и как ще ни предадете парите.

4. Ако не изпълните тези условия, ще бъдете убит без предупреждение.

Не хранете напразни надежди!

Полицията беше предупредена и въпреки това не можа да спаси живота на Каупър и Сканлън. Няма да може да спаси и Дж. М. В. Можете да прецените какви са шансовете Ви, ако не осигурите споменатата сума, нали? Ще действаме без предупреждение!

Изтеглете парите. Ще ви се обадим. Скоро.

Подобни писма бяха изпратени на сто адреса в четвъртък. Глухия цъфтеше. Свирукаше си в апартамента, където обмисляше плана за пореден път. Изпитваше удоволствие от мисълта, че сто богаташи ще полудеят от шубе.

До пет вечерта щяха да са получили писмата и да са взели първоначалното решение. Някои щяха да му хвърлят любопитен поглед и да го пуснат на топка в кошчето. Други, паникьорите, щяха да позвънят в полицията или щяха да отидат до районния участък с писмото в ръка, за да настояват за закрила. Тази част от, плана беше много изпипана, мислеше си Глухия. Кметът беше предупреден, но недиректно! Той щеше да научи за надвисналата над живота му заплаха от паникьосаните граждани, уведомили полицията.

А утре вечер предупреденият кмет щеше всякак да умре.

Преди шест месеца, когато започна подготовката на плана, Глухия разбра някои много интересни неща. Разбра например, че всеки, който иска да научи откъде минава подземния градски водопровод, трябва само да поиска плана в стая 1720 на Градския съвет. С плана на канализацията гражданите можеха да се запознаят в друга стая на същата сграда. Глухия, уви, не го интересуваха нито тръби, нито канали. Той се интересуваше от електрическите инсталации. Не беше трудно да научи, че за съжаление, до схемата на подземните електрически кабели не бе лесно да се добереш. Картите се пазеха в Картографското бюро на градската електрокомпания, където сред другите чертожници работеше и Ахмад.

Първата карта, която Ахмад показа на Глухия, бе на част от района Изола. Глухия се интересуваше от квартала, наречен Комплекс Меридиан. Къщата на кмета беше на ъгъла на Саут Меридиан и Вандерхоф. Подстанцията, обслужваща комплекса, се наричаше Саут Меридиан № 3. В подстанцията имаше високоволтажни кабели (Ахмад ги наричаше „захранващи“), които идваха от друга станция в градската електро-система. За да потъне къщата на кмета в тъмнина, в деня на убийството тези кабели трябваше да бъдат прекъснати.

Ахмад донесе още една карта — „Връзки“. На нея ясно, и подробно бяха отбелязани захранвачите към всяка подстанция. Подстанцията на първата карта се наричаше Саут Меридиан № 3. Глухия съпостави първата и втората карта и намери захранвача на подстанцията — 65САЗ. Това наложи измъкването и на трета карта 65САЗ с подзаглавие Подстанция Саут Меридиан. Тя представляваше дълга диаграма на пътя на захранвача под градските улици с означения на местата, където имаше достъп до кабелите. 65САЗ минаваше през тринайсет такива места по криволичещия надземен път до подстанцията. Глухия се спря на едно от тринайсетте — на половин миля от дома на кмета и записа означението му: М 3860—120 Ул. Ц.

Последната и най-важна карта бе с точното означение на местонахождението на капака, под който се намираха кабелите. М3860 беше на Факсън Драйв, на 120 фута южно от тротоара, в центъра на улицата — оттам и съкращението Ул. Ц. Високоволтажните кабели минаваха на пет фута под тежкия капак.

Утре вечер Ахмад, Бък и Глухия щяха да вдигнат капака и една от бомбите на Бък щеше да се погрижи за кабелчетата.

И после…

Ах, после…

После предстоеше най-хубавото и Глухия се усмихваше всеки път, когато си представяше тази част от плана.

Представяше си къщата на кмета на другия ден, в десет вечерта, заобиколена от полицаи и детективи, заети със специалната задача да осигурят охрана на достопочтения Дж. М. В. Значи той спира черната кола точно пред тъмната сграда. Фенерчето на дежурния полицай осветява предните врати, а на тях проблясват светочувствителни златисти надписи, залепени от-Ахмад. — Градска електрокомпания (осем цента за буква, всичко — долар и двадесет и шест цента). Вратите на колата се отварят. Трима мъже излизат. Двама са с работни гащеризони (по 6.95 всеки). Третият е с униформа на полицейски сержант, взета от „Театрални костюми под наем“ (75 долара депозит плюс десет долара на ден) и в добавка жълта лента на ръкава с надпис „Спешен полицейски отряд“ за 1.25 долара.

— Кой сте вие? — пита полицаят. Фенерчето му осветява триото. Бък, който е в сержантската униформа, пристъпя напред.

— Сержант Пиърс от спешната служба. Техниците ще проверят на какво се дължи прекъсването на тока.

— Окей, сержант.

— Всичко спокойно ли е? — пита Бък.

— Засега да, сержант.

— Прегледайте чантите на техниците. После не искам неприятности.

— Добра идея — казва полицаят и насочва фенерчето към отворената чанта на Ахмад. Вътре има четири отверки, френски ключ. Чук, ножче за оголване на жици, изолирбанд, линия, скоба, нивелир, плоски клещи, фазомер, ножовка, злодейка, бушони… — Затвори си чантата — кима полицаят и се обръща към Глухия: — А ти какво носиш?

— Волтметър.

— Може ли да го видя?

— Разбира се.

Волтметърът представлява черна кожена кутия дълга около дванайсет инча, широка — осем, и дълбока — пет. Глухия отваря капака. Виждат се два циферблата, на единия пише „Волтметър“, на другия „Амперметър“. Под циферблатите има три копчета. Фабрични надписи сочат предназначението им. Отляво вертикално са разположени няколко гнезда за 600 В, 300 В, 150… Отдясно са разположени подобни гнезда: 60 Амп, 30 Амп, 15 Амп… Полицаят оглежда още малко лампичките и надписите и казва:

— Добре, затваряй.

Глухия затваря капака.

— Можем да влизаме, нали?

— Да, сержант — отговаря дежурният полицай и триото се отправя към вратата. На пътя им се изпречва детектив.

— Сержант Пиърс от спешната служба — казва Бък. — Водя двама техници да оправят аварията.

— Добре.

— Ще бъда с тях, но друга отговорност не поемам — заявява Бък.

— Какво искате да кажете?

— Искам да кажа, че ако кметът се спъне и си счупи глезена в тъмницата, не искам после шефът да ми трие сол на главата.

— Не се безпокойте за кмета — усмихва се детективът.

— Хайде, момчета — казва Бък, — откъде ще започнете?

Влизат. Сградата има собствено осветление, но то е слабо и навсякъде цари полумрак. Сякаш се движат не хора, а призраци. Тримата тръгват от приземния етаж, уж проверяват електрическите вериги. Минават през всички стаи, но не се натъкват на кмета. В спалнята Глухия търси усилено повредата под леглото Когато излиза от стаята, той не носи нищо. Кутията е останала под леглото.

Вътрешността на кутията под всички надписи, копчета и гнезда крие една от бомбите на Бък, която ще избухне в два след полунощ.

Тогава кметът ще умре.

Обречените ще научат новината в събота сутрин. Ще отворят вестниците, ще прочетат заглавията и ще разберат, че предупреждението е сериозно. Те ще вземат писмото и ще го прочетат отново, този път потресени от заплахата. Ако смърт грози живота ти, всъщност какво са пет хиляди долара? Всеки от стоте лица в списъка печелеше поне по двеста хиляди годишно. Жертвите бяха много внимателно подбрани — между четиристотин и двайсет „кандидати“. Стоте избраници бяха от ония богаташи, които с лека ръка профукват пет хиляди в Лас Вегас, инвестират в съмнителни сделки и предстоящи премиери на Бродуей и всякак биха пожертвали пет хиляди, за да живеят.

Ще платят, няма начин да не платят, мислеше си Глухия.

Е, сигурно не всички. Но достатъчно. Може би щеше да се наложи да организират още някое и друго убийство, може би няколко тузарчета щяха да бъдат елиминирани, и така щяха да уверят останалите, че не се шегуват, та бързо-бързо да си платят за живота.

След утрешното убийство ще разберат, че не се шегуваме и ще дадат парите, къде ще ходят.

Глухия се усмихна.

Предстоеше интересен уикенд.

 

— Това е положението — обърна се лейтенант Бърно към Карела. — Следващият е кметът.

— Няма да успее — заяви Хос.

— Трябва да не успее! — рече Бърнс. — Защото успее ли, има да събира пари като гъби след дъжд. Колко ли писма е разпратил?

— Можем да пресметнем — каза Карела. — Първо предупреди Каупър и поиска пет хиляди. После — заместник-кмета, този път сумата беше петдесет хиляди. Сега заяви, че ще убие кмета в петък вечерта. Както покачва цената, този път тя ще възлезе на десет пъти по петдесет хиляди, което прави…

— Остави — прекъсна го Бърнс.

— Можем да пресметнем.

— Какво има да смятаме, след като се е заканил да убие кмета!

— Не знам — отвърна Карела, но си мисля, че ако пресметнем парите, може да се натъкнем на някое слабо местенце в плановете на тоя тип.

Бърнс го гледаше втренчено.

— Защото тоя човек не цели само убийството на кмета.

— На мен и това ми стига.

— На теб — да, но не и на Глухия. Той се гордее с изобретателността си. — Карела погледна писмото на бюрото. — Кой е тоя Карл Уолър?

— Фабрикант на конфекция. Живее в района на седемнайсети участък. Донесе писмото сутринта. Капитан Бънди смята, че трябва и ние да го видим. Нали се занимавахме с предишните убийства.

— Отново в негов стил — обади се Хос. — Той предупреди и за предишните убийства.

— Да, но тук нещо липсва — каза Карела.

— Какво?

— Липсва личният момент. Всичко започва от осемдесет и седми участък като вендета за оня случай преди години, когато слагаше бомби в целия град, за да отвлече вниманието от банковия обир. Питам — защо сега реши да остави на мира осемдесети и седми участък? Ако убие кмета, глупаци излизат именно полицаите, които са отговаряли за охраната. И ето че ние се оказваме освободени от тази опастност, ние сме свободни! Ето това не мога да разбера, с нищо не мога да си го обясня!

— Няма нищо неясно — заяви Бърнс. — Ако може да убие кмета, след като е предупредил за това, шансовете да го стори без предупреждение са много по-големи. В писмото повтаря няколко пъти — без предупреждение!

— И все пак… — уклончиво рече Карела.

— Няма все пак — прекъсна го Бърнс. — Ясно е като две и две четири. Този човек е самият Сатана!

Хос и Карела замалко да прихнат. Беше необичайно полицай да нарича някого Сатана — пък бил той и извратен тип със слабост към малки деца или масов убиец. Такава дума може да употреби някой съдия или политик. Изобщо красноречивият речник не бе присъщ за Бърнс. Ала изражението му беше такова, че смехът на двамата мъже тутакси секна. Лейтенантът беше в пълна безизходица, изглеждаше състарен и много угрижен. Той въздъхна дълбоко и попита:

— Как ще го спрем, момчета?

Гласът му беше като на отчаян колежанин първокурсник, на който му предстои мач с по-големите.

— С божия помощ — отговори Карела.

 

Макар Джеймс Мартин Вейл ревностно да изповядваше епископалната вяра, той реши, че този следобед може да свърши много по-полезни неща, отколкото да се моли.

Той свика специално заседание в кабинета си в Градския съвет (Бърнс не беше поканен), на което решиха да вземат всички мерки срещу Глухия (както го наричаха в осемдесет и седми участък), за да му попречат да изпълни заплахата си. Дж. М. В. беше чаровен и остроумен, и успя да убеди присъстващите, че сигурността на гражданите е много по-важна от неговата собствена сигурност.

— Трябва да се постараем да спасим моя живот най-вече, за да попречим на този човек да граби спечелените с пот пари на хората в града ни. Ако му позволим да посегне на живота ми, той ще ги изнудва до безкрай. Затова именно се нуждая от охрана.

— Уважаеми господин кмете — взе думата областният прокурор, — предлагам охраната да продължи и след петък вечерта. Защото не бива да му даваме възможност да посегне на живота ви.

— Прав сте — кимна кметът.

— Господин кмете — обади се градският военен комендант, — предлагам да отложите появите си пред публика поне до април.

— Не е много разумно да се скрия съвсем от света — каза Дж. М. В., имайки предвид, че годината е изборна.

— Ограничете ги тогава — съгласи се комендантът, който също си спомни, че изборите наближават и че името му е в една бюлетина с името на почитаемия господин кмет.

— Ти, Слим, какво мислиш? — обърна се Дж. М. В. към главния полицейски инспектор.

Той беше доста висок и над сто килограма, и бавно се размърда в стола срещу бюрото на кмета.

— От ченгета няма да можете да се почешете — заяви той, с което, макар и не особено изискано изявление, каза най-важното.

— Колкото хора искате, имате ги от мен — рече областният прокурор и в този миг си спомни, че двама от най-добрите му детективи бяха хвръкнали съвсем скоро във въздуха и заминали за Полицейското небесно царство.

— Бих ви препоръчал веднага след заседанието да минете на пълен преглед — обади се медицинският съветник в екипа на кмета.

— Защо?

— За всеки случай. Знаете има отрови, които?

— Е, това вече е малко вероятно — възрази Дж. М. В.

— Акумулирането на малки дози отрова за дълъг период от време може да доведе до смърт — отговори съветникът. — Имаме работа с човек, чиито планове са дългосрочни…

— Добре, ще мина на преглед — съгласи се Дж. М. В. — Тъкмо може да излекувате и настинката ми — чаровно се усмихна той.

— Не е лошо да се направи оглед и на превозните средства — каза председателят на градския съвет. — Защото онази бомба беше?

— Ще направим веднага оглед — прекъсна го областният прокурор.

— Господин кмете — дойде ред и на прессекретарят, — налага се да спрем всички съобщения за посещенията и речите ви, докато не премине опасността.

— Да, добре, аз и без това нямам намерение да се отдалечавам твърде много от къщи, нали Стан? — обърна се кметът към прокурора.

— Съветвам ви поне един месец да се задържате по-вече вкъщи.

— Е, то и тук може да има бомба, нали така? — малко нетактично подхвърли полицейският инспектор и всички млъкнаха. Часовникът на стената изнервящо тиктакаше.

— Ами тогава трябва да се претърсва не само дома ми, а н тази сграда — отново чаровно се усмихна кметът. — Трябва да се вземат всички необходими мерки.

— Да, сър — кимна прокурорът.

— Този глух човек най-после трябва да бъде открит.

— Да, сър, правим всичко възможно.

— И какво по-точно? — последва въпрос, придружен с чаровна усмивка.

— Дебнем го да сгреши някъде — отговори инспекторът.

— А ако не сгреши?

— Не може да не сгреши.

— И все пак, ако не сгреши?

— Няма начин.

— Имате ли някакви следи? — заинтересува се Дж. М. В.

— В работата на полицая често и най-несъвпадащите факти се навръзват — каза инспекторът и се намръщи, защото почувства, че не се изрази особено ясно. — Попадаме па различни инциденти в процеса на работа. Например след пет-шест месеца арестуваме лицето X за грабеж, разпитваме го н откриваме, че преди няколко месеца е извършило убийство.

— Да се надяваме, че няма да се наложи да чакаме пет-шест месеца, докато нашият човек бъде заловен за поредното престъпление — чаровно подхвърли кметът.

— Не искам да бъда песимист, уважаеми господин кмете, аз само се опитвах да кажа, че в нашата работа се преливат минало, настояще н бъдеще. Имам всички основания да вярвам, че този човек ще бъде задържан в кратки срокове.

— Дай боже преди да ме убие — чаровно отбеляза Дж. М. В. — Ако няма други въпроси за решаване, всеки може да поеме задачите си по охраната. Хърб, изпрати доктора, готов съм за медицински преглед.

— Ще се свържа с групата по обезвредяване на бомби — надигна се полицейският инспектор.

— Да, това е може би най-важното. — Кметът стана. — Господа, благодаря ви за ценните предложения. Вярвам, че всичко ще бъде както трябва.

— Хората ми ще бъдат тук след няколко минути — обеща прокурорът.

— Благодаря, Стан — кимна кметът.

Мъжете се отправиха към вратата, като още веднъж увериха кмета, че ще му бъде осигурена съвършена охрана. Чаровно усмихнат, той благодари на всеки един поотделно, изпрати ги и седна на големия тапициран стол зад бюрото с поглед, вперен в тиктакащия стенен часовник.

Навън започна да вали сняг.

 

Отначало снегът само прехвърчаше.

Падаше от небето бавно и някак несигурно и застилаше улиците и тротоарите с тънка пухкава покривка. В осем вечерта, когато изписаха патрулиращия полицай Дженеро от болницата, снеговалежът се беше засилил, но все още не представляваше пречка за движението, особено, ако като бащата на Дженеро, всички шофьори бяха със специални зимни гуми. Пътуваха доста шумно, но без произшествия. Майката на Дженеро не спря да увещава сина си да разговаря с капитана, а бащата непрестанно й крещеше да млъкне. Дженеро се чувстваше здрав и силен, и гореше от нетърпение да се върне на работа. Утре беше първото му дежурство. Имайки предвид здравословното му състояние, капитан Фрик беше наредил следващата седмица да не патрулира по улиците, а да дежури в една от обикалящите коли. Дженеро смяташе това за един вид повишение.

Снегът продължаваше да вали.