Метаданни
Данни
- Серия
- 87-ми участък (22)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Fuzz, 1968 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Красимира Абаджиева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- hammster(2007)
Издание:
An 87th Precinct Mystery
Pan Books London and Sydney
© 1968 by Hui Corporation
Издателство „Свят“, София, 1993
Печат ДФ „Полиграфически комбинат“
ISBN 954-415—032—3
История
- —Добавяне
Посвещавам тази книга на моя тъст Хари Мелник, вдъхновител на идеята за нейното написване и до известна степен виновник за създаването й.
Градът в този роман е измислен. Хората и местата също. Само полицейските методи са съобразени с установената професионална практика.
1
Ама че седмица!
Четиринайсет обира, три изнасилвания, намушкване с нож на Кълвър Авеню, трийсет и шест нападения с взлом и отгоре на всичко — боядисват участъка!
Не че не се нуждаеше от боядисване.
Детективът Майър Майър пръв бе заявил, че този участък плаче за боядисване. Колко идиотско, да го боядисват тъкмо сега, в началото на март, когато навън е пълна гадория — студ, мрак и мраз, дори когато затваряш прозорците, защото радиаторите са по-скоро хладни, отколкото топли, а носът ти щипе ли щипе от силната миризма на терпентин. Да не говорим за двамата бояджии, които се мотаят насам-натам — имат късмет, че това не им е Сикстинската капела, та да видят тогава.
— Извинете, може ли да преместите това нещо? — рече единият бояджия.
— Кое нещо? — попита Майър.
— Ей онова там.
— Онова там е Черната кантонерка — едва не избухна Майър. — В нея има информация за известните в района престъпници и размирници, и е безценна за отрудените детективи в този участък!
— Брей! — възкликна бояджията.
— Ще я премести или няма да я премести? — попита колегата му.
— Преместете я вие! — заяви Майър. — Вие сте бояджии, вие трябва да я преместите.
— Ние не местим — обади се първият бояджия.
— Ние само боядисваме — допълни другият.
— Аз също не местя — каза Майър. — Аз съм детектив и толкова.
— Ако не я преместите, ще я боядисаме в зелено и нея.
— Защо не я покриете? — предложи Майър.
— Покрихме бюрата и нямаме повече найлони.
— Ох, как обичам водевилите! — въздъхна Майър.
— Какво?
— Какво, какво, прави се на интересен. Детектив.
— Казвам ви — подхвана Майър, — че няма да преместя кантонерката. Няма! И изобщо нищичко няма да пипна. Разгонихте фамилията на целия участък. Сигурно ще ни трябва цяла седмица, за да си подредим отново нещата.
— Стараем се колкото можем.
— Да не би да сме ви молили да дойдем, а? Като че ли няма нищо по-интересно, ами ще се цапотим тук! Сигурно си мислите, че тази работа е много интересна! Тази работа е адски досадна!
— Тъй ли! — подхвърли Майър.
— Тъй. Досадна е.
— Всичко в ябълково яркозелено — пълна гадост. Таванът — ябълковозелен, стените — ябълковозеления стълбите — ябълковозелени — страхотно, нали!
— Виж миналата седмица на пазара на Каунсъл Стрийт беше приятно.
— Най-приятната работа, която някога сме върши-ли. Всяка сергия — в различен пастелен цвят, сещаш ли се? Различен пастелен цвят — ето па това му викам аз приятна работа.
— А това тук е лайняна работа.
— Досадна и лайняна.
— И все пак няма да помръдна кантонерката — заяви Майър. Телефонът иззвъня и той вдигна слушалката — Осемдесет и седми участък, детектив Майър.
— Майър Майър лично?
— Кой се обажда?
— Кажете ми, с Майър Майър ли разговарям?
— Да, лично с него.
— Божичко, ще припадна!
— Но кой…
— Обажда се Сам Гросман.
— Здрасти, Сам. Какво има?
— Колко се вълнувам, че разговарям с такава известна личност!
— Хайде бе!
— Честно.
— Добре, добре, кажи какво има.
— Нима не знаеш?
— Не, не знам. Какво да знам?
— Скоро ще разбереш.
— Ох, как мразя загадъчните разговори. Казвай за какво се обаждаш, че и без това…
— Ами…
— Само ти ми липсваш днес — въздъхна Майър.
— Обаждам се във връзка със спортното мъжко сако, размер трийсет и осем, на червени и сини карета, с марка „Томс Таун и Кънтри“. Направих анализ на петното в левия ревер. Знаеш ли нещо за случая?
— Аз поръчах анализ на състава.
— Имаш ли нещо за писане?
— Давай.
— Проба за кръв — отрицателна. За сперма — отрицателна. Прилича на обикновено мазно петно. Искаш ли му състава?
— Не, няма нужда.
— Някой заподозрян в изнасилване?
— Тази седмица имаме трийсетина заподозрени в изнасилване. И двама бояджии.
— Моля?
— Нищо, нищо. Това ли е всичко?
— Да. За мен бе истинско удоволствие да разговарям с вас, Майър Майър. Не можете да си представите колко съм развълнуван!
— А бе защо не… — подхвана Майър, но Гросман затвори телефона.
Вперил поглед в слушалката, Майър я подържа още миг, и я постави на вилката. Черната пластмаса на телефона бе опръскана с ябълковозелена боя.
— Мърлячи такива! — процеди той през зъби.
— Моля? — обърна се към него единият от бояджиите.
— Нищо.
— Като че ли казахте нещо…
— Вие всъщност от кой отдел сте? — обърна се Майър към бояджиите.
— От обществения сектор.
— Поддръжка и ремонт.
— Е защо тогава не боядисахте това шибано място през лятото, ами клепате сега, когато не можем да отворим прозорците?
— Какво ти пречат затворените прозорци?
— Вони, ето какво!
— То си вонеше и преди да започнем да боядисваме.
Бояджията може и да беше прав. Майър помириса въздуха. После се обърна с гръб към мъжете и се опита да открие шкафа за сведенията от миналата седмица. Сякаш беше потънал вдън земя. Ако имаше нещо, което да не може да понася, а тези неща не бяха едно и две, това бе хаосът. Участъкът бе в пълен и безнадежден хаос. Навсякъде стълби-, найлони, вестници, затворени тенекиени кутии с боя, отворени кутии с боя, мръсни четки, чисти четки, кутии с терпентин, кутии с разредител, пръчки за разбъркване, цветни проби (до една в зашеметяващи нюанси на ябълковозелено) валяци, мечета, широк скоч за облепване, гащеризони, наклепани с боя, парцали — и всички те разхвърляни, подпрени, провиснали небрежно и разпилени по бюрата, шкафовете, пода, до стените и прозорците, изобщо върху всичко и навсякъде. Вчера за малко да хвърлят найлон и над застиналата фигура на детектива Анди Паркър, който, както обикновено, дремеше на въртящия се стол до бюрото, вдигнал крака върху отвореното чекмедже. Майър стоеше сред целия този безпорядък като истинска статуя на търпението. Широкоплещест, як мъж, с тъмносини очи и плешиво теме, напръскано (той естествено не знаеше) с ябълковозелена боя. Кръглото му лице имаше измъчено изражение, раменете му бяха отпуснати в отчаяние, а видът му бе объркан и безпомощен. Дявол да го вземе. Нищо не беше на мястото си! Хаос, пълен хаос! Телефонът отново иззвъня.
Майър пъхна ръка под найлона над близкото бюро, опипвайки за телефона. Когато измъкна ръката си, на ръкава на сакото му се мъдреше голямо ябълковозелено петно. Втурна се към другия край на стаята, където беше неговото бюро. Вдигна телефонната слушалка, ругаейки.
— Осемдесет и седми участък, детектив Майър.
— Ако утре до обяд не получа пет хиляди долара, главният инспектор по градоустройството Каупър ще бъде застрелян вечерта! — каза мъжки глас. — И това е началото.
— Какво? — възкликна Майър. Но отсреща вече нямаше никой.
Погледна часовника си. Беше четири и петнайсет.
Детективът Стийв Карела влезе в участъка в четири и трийсет и лейтенант Бърнс го извика в кабинета си. Той седеше на бюрото, пуфкаше пура с вид на началник, какъвто и беше, в раиран сив костюм, малко по-тъмен от нископодстриганата прошарена коса. Връзката му беше копринена, в черно и златисто, ризата — бяла, с малко зелено петънце на единия маншет. На дясната ръка носеше колежански пръстен с кафеникав камък, а на лявата — халка. Попита Карела иска ли кафе, Карела кимна, и Бърнс звънна на Мисколо в канцеларията, за да поръча още една чаша кафе. После помоли Майър да разкаже на Карела за телефонния разговор. Майър предаде разговора за около десет секунди.
— Това ли е всичко?
— Да.
— Хм…
— Какво ще кажеш, Стийв? — попита Бърнс.
Карела седеше па ръба на поолющеното бюро на Бърнс — висок слаб мъж, преоблечен като уличен скитник. Стъмнеше ли се, той тръгваше, вонящ на вино из улиците, полягваше в някой вход или на някоя алейка, и чакаше ония разбойници да дойдат и да го запалят. Преди две седмици някакви „весели“ младежи бяха драснали кибрита па един безделник, а миналата седмица друг нещастник се беше превърнал в горяща факла — този път с фатален край. И така, пияният Карела прекарваше нощите си по улиците, в очакване на престъпниците. Не се беше бръснал от три дни. Наболата му кафеникава като косата брада, растеше тук-там на малки туфи, което придаваше на лицето му вид на набързо нахвърлян от непрофесионален художник портрет. Очите му бяха кафяви (а според него и проницателни), но на фона на неугледната брада и мръсотията по челото и страните, изглеждаха стари и уморени. На носа му се мъдреше зарастваща рана — колодият и боята имитираха съсирена кръв и гноен абсцес. Имаше вид дори на въшлясал.
Бърнс го гледаше и имаше чувството, че тук-там започва да го сърби. И другите в стаята изпитваха подобно чувство. Карела се издуха преди да отговори. Кърпата, която извади от задния джоб на мръсните си панталони, беше като че ли току-що извадена от помийна яма. Духа се дълго и шумно (май прекалено се вживява в образа, помисли си Майър), натъпка кърпата в джоба и каза:
— Искаше ли да говори с някого?
— Не, щом вдигнах слушалката и веднага започна да приказва.
— Може да е някой луд.
— Може.
— Но защо се обажда на нас? — попита Бърнс.
Интересен въпрос. Ако не беше луд, и ако наистина смяташе да застреля инспектора в случай, че не получи пет хиляди долара до обяд, то защо ще се обажда в осемдесет и седми участък? В този град имаше толкова много други участъци и по всяка вероятност никой от тях не беше в ремонт през тази първа седмица на март! Всички участъци разполагаха със смели, работливи детективи, които с нищо не отстъпваха на тези юначаги, събрали се да пийнат по едно кафе и да убият час-два в късния следобед. Каупър им беше толкова непознат, колкото и на всички други представители на закона… Защо тогава се бе обадил в техния участък?
Интересен въпрос. Който, като повечето интересни въпроси, не получи бърз отговор. Мисколо влезе с кафето, попита Карела кога възнамерява да се окъпе, и се върна в канцеларията. Карела взе чашата с мръсните си пръсти и я вдигна към разранените си напукани устни. Отпи и каза:
— Да сме имали взимане-даване с Каупър?
— В какъв смисъл?
— Ами да сме се ангажирали за нещо с него?
— Не си спомням — отвърна Бърнс. — Сещам се само за оная полицейска сбирка, на която присъстваха всички ченгета в града.
— Сигурно е някой луд — заяви Карела.
— Сигурно — съгласи се отново Майър.
— Да не е било някое дете? — попита Карела.
— Не, гласът беше мъжки.
— Каза ли кога ще се обади пак?
— Не. Само добави, че това е началото.
— А каза ли кога или къде трябва да занесем парите?
— Не.
— А откъде да ги вземем, каза ли?
— Не.
— Вероятно се надява да ги съберем — заяви Карела.
— Колко му е, за една година печеля дори с петстотин и петдесет долара повече — рече Майър.
— Е да, ама той сигурно е разбрал колко щедри са ченгетата от осемдесет и седми участък.
— Сигурно е луд — заяви Майър. — Ала едно нещо ме тревожи.
— И кое е то?
— Думичката „застрелян“. Тя ме безпокои, Стийв. И никак не ми харесва.
— Е да — съгласи се Карела. — Да почакаме да се обади пак, а? Кой е на смяна?
— Клинг и Хос ще бъдат тук в пет.
— А патрулната двойка? — попита Бърнс.
— Уилис и Браун. Те се сменят на място.
— Случаят какъв е?
— Кражбите на коли. Обикалят по Кълвър и Второ Авеню.
— Какво мислиш, Майър, някой луд ли е, или не?
— Знам ли. Ще изчакаме и ще видим.
— Да предупредим ли Каупър?
— Няма смисъл — каза Карела. — За какво ще вдигаме паника — може да е блъф.
— Добре — съгласи се Бърнс. — Той погледна часовника си, стана, отиде до закачалката в ъгъла и облече палтото си. — Обещах на Хариет, че ще я закарам на пазар. Тази вечер магазините са отворени до по-късно. Ще се прибера към девет, ако ви трябвам за нещо — звъннете. Кой поема дежурството?
— Клинг.
— Кажи му, че ще се прибера към девет.
— Добре.
— И все пак, надявам се да е някой луд — подхвърли Бърнс на излизане.
Карела седеше на ръба на бюрото и пиеше кафе. Имаше доста уморен вид.
— Хубаво ли е да си известен? — рбърна се той към Майър.
— Моля?
Карела го погледна и рече:
— О, може би още не знаеш…
— Какво да знам?
— Ами за книгата.
— Каква книга?
— Излязла е една книга…
— Е?
— Със заглавие „Майър Майър“.
— Какво?!
— Да. „Майър Майър“. Има рецензия в днешния вестник.
— Какво говориш! Наистина ли се казва „Майър Майър“?!
— Рецензията е хубава.
— Но Майър Майър е моето име!
— Така де.
— Но той няма право на това!
— Тя! Авторът е жена.
— И коя е тя?
— Казва се Хелън Хъдсън.
— Но тя няма право на това!
— След дъжд качулка.
— Няма право! Аз съм „съществуващо лице“ и никой няма право да назовава героя си на името на „съществуващо лице“. — Майър се намръщи и изгледа подозрително Карела. Да не ме занасяш, ей?
— Не те занасям, честна дума.
— И какъв е героят? Ченге ли е?
— Не, май че е преподавател.
— Преподавател! Боже мой!
— В университета.
— Но тя няма право! — отново каза Майър. — Плешив ли е?
— Не знам. Бил нисък и дебел — според рецензията.
— Нисък и дебел! Как така ще кръщава някой нисък и дебел с моето име! Ще я съдя!
— Съди я.
— Мислиш, че няма ли? Кое е издателството?
— „Дътън“.
— Ще видят те. — Майър извади тефтерче от джоба на сакото си. Записа името, гневно затвори тефтера, изпусна го на пода, докато се опитваше да го сложи в джоба си, изруга, наведе се да го вземе, после погледна Карела и рече обидено: — Та аз съм се появил първи на този свят!
В единайсет без десет вечерта последва второ обаждане. Телефона вдигна дежурният детектив Бърт Клинг. Преди да си тръгне тази вечер, Майър му бе съобщил за първото обаждане.
— Осемдесет и седми участък. На телефона Клинг.
— Сигурно ме мислите за луд, ама не съм — каза мъжът.
— Кой се обажда? — попита Клинг и даде знак на Хос да вдигне другия телефон.
— Ако не получа до обяд пет хиляди долара, да знаете, че ще изпълня заканата си. Каупър ще бъде застрелян утре вечерта. Това е положението. Имате ли нещо за писане?
— Но господине, защо се обаждате на нас? — попита Клинг.
— От добри чувства — отговори мъжът и Клинг почти го видя как се хили в слушалката. — Взе ли си моливче?
— Но откъде смятате, че можем да вземем пет хиляди долара?
— А, това си е ваш проблем. Моят проблем е да убия Каупър в случай, че не изпълните желанието ми. Ще записваш или няма да записваш?
— Слушам.
— Парите да не са на пачки. Няма нужда да споменавам, че банкнотите не бива да са белязани, нали?
— Господине, това е живо изнудване!
— И така да е. Не се опитвайте да ме задържите на телефона. Всякак ще се омета, преди да успеете да ме засечете!
— Знаете ли какво предвижда законът за изнудване?
Мъжът затвори.
— Копеле такова — промърмори Клинг.
— Сигурно пак ще се обади. Следващият път ще сме готови — рече Хос.
— И как ли ще го пипнем, като се обажда от автомат…
— Ще се опитаме.
— Та защо значи, ни се обаждал на нас?
— „От добри чувства“.
— Браво на него. И какво означава това?
— Кажи ми да ти кажа — заяви Хос и отново седна, на бюрото. Върху найлона бе постлал голяма салфетка. Пиеше чай в картонена чаша и ядеше сандвич със сирене. Телефонът отново иззвъня.
Хос беше едър, стокилограмов мъж, висок метър и деветдесет. Килограмите му тежаха и пречеха. Очите му бяха сини, а брадичката четвъртита, с трапчинка. Беше червенокос, с изключение на кичура над лявото слепоочие, където след удар с нож, върху заздравялата рана беше пораснала бяла коса. Носът му беше прав, не беше чупен, а устата — голяма, с широка долна устна. Както си пиеше чая и дъвчеше, той по-скоро приличаше на безстрашен богатир, осъден кой знае защо да служи на държавата. Когато се навеждаше над салфетката, под сакото му надничаше дръжката на голям, подходящ за него пистолет „Смит и Уесън“, който тежеше като тухла и можеше да направи дупка колкото хралупа. Важното беше да не се изпречваш на пътя на Хос при пълнолуние. Хос гризеше сандвича, когато телефонът иззвъня.
— Осемдесет и седми участък, Клинг.
— Наказанието за изнудване е затвор до петнайсет години. Други въпроси?
— Чуйте ме… — започна Клинг.
— Вие ме чуйте — прекъсна го мъжът. — Искам пет хиляди долара в банкноти, небелязани. В метална кутия за сандвичи. Ще оставите кутията в парка Гроувър на третата пейка в посока към Клинтън Стрийт, Това е началото.
Мъжът затвори телефона.
— Хубава игричка. На час по лъжичка, а? — обърна се Клинг към Хос.
— Аха. Да се обадим ли на Пийт?
— По-добре да изчакаме, може нещо да се изясни — въздъхна Клинг и продължи да печата отчета си.
Телефонът иззвъня отново в единайсет и двайсет. Клинг вдигна слушалката и веднага позна гласа на мъжа.
— Повтарям. Ще оставите кутията в парка Гроувър на третата пейка в посока към Клинтън Стрийт. Ако наблюдавате пейката, и ако вашият човек не е сам, кутията ще си остане на мястото и инспекторът ще бъде убит!
— Значи искаш пет хиляди долара в кутия за сандвичи на пейката в парка — каза Клинг.
— Схвана — отговори мъжът и затвори.
— Как мислиш, това ли беше всичко? — обърна се Клинг към Хос.
— Откъде да знам. — Той погледна часовника на стената. — Да изчакаме до среднощ. Ако не се обади дотогава, ще докладваме на Пийт.
— Добре — съгласи се Клинг.
Той продължи да пише отчета. Пишеше приведен над машината, по своя, шестопръстна система. Печаташе бързо, с много грешки, зачертаваше и триеше, където намери за добре, с цялата си полицейска ненавист към писмената работа. Не можеше да си обясни как може някой да иска пари в метална кутия на пейка в парка — всеки може да грабне кутията, възмутен от небрежното отношение на градската община към чистотата. Що за наглост — да искаш пет хиляди долара, за да не извършиш убийство. Той се мръщеше и пишеше, но тъй като беше най-младият детектив в участъка, лицето му все още не носеше белезите на тази нелека професия. Единствената забележима бръчка се появяваше насред гладкото му чело, и то само когато се мръщеше. Клинг беше висок метър и осемдесет, рус с приятни черти. Носеше жълт пуловер без ръкави, а кафявото му спортно сако висеше на облегалката на стола. Обикновено носеше пистолета си „Колт 38 Дитектив Спешъл“ на колана, но сега го беше оставил в кобура, в горното чекмедже на бюрото.
В следващия половин час телефонът звъня седем пъти, но нито едно от обажданията не беше на мъжа, който заплашваше да убие Каупър. Тъкмо свършваше отчета — протоколно изреждане на разпитаните във връзка с едно нападение на Ейнсли Авеню — и телефонът отново иззвъня. Пресегна се към слушалката, а Хос веднага вдигна деривата.
— Последно обаждане за тази вечер — каза мъжът. — Искам парите предиобед. Не се опитвайте да арестувате човека, който ще ги вземе, инак инспекторът ще бъде убит. Ако кутията е празна, ако съдържа хартийки, фалшиви или белязани банкноти, или ако не е на пейката предиобед, планът за убийството на инспектора ще бъде приведен в действие. Някакви въпроси?
— Ама ти да не би наистина да се надяваш да получиш пет хиляди долара на ноднос?
— На поднос не, но виж, в метална кутия от сандвичи…
Клинг отново си го представи как се хили.
— Ще трябва да докладвам на лейтенанта — каза той.
— Тъй, тъй, а той пък ще трябва да докладва на инспектора, нали?
— Как бихме могли да се свържем с вас? — понита Клинг — последен опит, чрез който се надяваше да изкопчи механично споменаване на някакъв телефон или адрес.
— Говори по-високо, трудно чувам — рече мъжът.
— Как бихме могли…
Мъжът затвори.
Тоя гаден град може да те сбърка само с големината си, но като се прибави и времето, иде ти да легнеш и да умреш. Във вторник, пети март, Котън Хос предпочиташе да е умрял. В седем часа сутринта температурата в парка Гроувър бе около нулата, а в девет часа, когато се отправи по алеята, се беше покачила само с два градуса и не мърдаше. Силен пронизващ вятър духаше от пристанището в северна посока, режеше и вилнееше по тясната алея, която водеше към пейката. Рижата коса на Котън се вееше на кичури, а палтото му бе прилепнало към краката. Носеше ръкавици, а в лявата си ръка държеше черна кутия. Третото копче на палтото му бе разкопчано, така че светкавично можеше да бръкне и да извади пистолета с дясната си ръка.
Кутията беше празна.
Предишната нощ бяха събудили лейтенант Бърнс в дванайсет без пет, за да му докладват за разговорите си с мъжа, когото започнаха да наричат Смахнатия, Лейтенантът промърмори и каза:
— Тръгвам. — После попита колко е часът, а когато му казаха, че е почти среднощ, отново замърмори и тресна телефона.
Подробностите научи в участъка. Решиха да се обадят на Каупър и да го предупредят за заплахата срещу живота му, като обсъдят по-нататъшните действия. Каупър погледна часовника на нощното си шкафче и заяви на лейтенант Бърнс, че е дванайсет и половина, и че вероятно биха могли да отложат разговора за сутринта.
Бърнс се покашля и каза:
— Но един човек заплашва, че ще ви застреля.
Каупър се покашля на свой ред.
— Защо не казахте така?
Положението беше наистина нелепо.
Каупър за пръв път чуваше такава невероятна история. Тоя човек беше напълно луд — да вярва, че ще се сдобие с пет хиляди долара, само след няколко телефонни обаждания! Бърнс се съгласи, че историята е нелепа, ала не едно и не две престъпления се извършваха от разни сбъркани хора — някои бяха безспорно луди, но кой е казал, че криминалните простъпки са запазен периметър само за нормалните?
Невероятна история.
Каупър за пръв път се сблъскваше с такава ситуация и се чудеше защо изобщо го занимават с прищевките на някакъв откачен. Най-добре щеше да е да не му обръщат внимание. Бърнс обаче възрази:
— Сър, никак не искам да се правя на ченге в телевизионен сериал и по-скоро бих ви послушал, като не му обръщам внимание, но при наличието на план за вашето убийство, съвестта не ми позволява да го пренебрегна и да не обсъдя положението с вас.
— Е, обсъдихме го и аз ви казвам — не му обръщайте никакво внимание.
— Сър, ние ще опитаме да арестуваме човека, който ще дойде да прибере кутията, и ще ви осигурим полицейска охрана за вечерта. Смятате ли да излизате?
Каупър каза, че Бърнс може да постъпи както иска с ареста на човека, но че нищо няма да го накара да си остане вкъщи, тъй като бил канен от кмета на Бетовеновата „Ероика“ в изпълнение на филхармонията, и то в новия културен център на Ремингтън Съркъл. Не искал и не се нуждаел от охрана.
— Ще видим какво ще стане с кутията и пак ще ви се обадим — рече Бърнс.
— Добре, обадете ми се, но ако може да не е в полунощ — каза Каупър и затвори.
В пет часа сутринта във вторник, още преди зазоряване, детективите Хол Уилис и Артър Браун гаврътнаха по едно силно кафе сред тишината на безлюдния участък, навлякоха специални дебели дрехи, окачиха пистолетите на коланите си и излязоха в арктическата тундра, за да огледат по-спокойно третата пейка в Гроувър Парк. Повечето алеи се виеха в посока север-юг и имаха два изхода. Детективите отначало решиха, че пътеката към Клинтън Стрийт води в друга посока. Но като разгледаха картата на парка, установиха, че тя има само един изход към Гроувър Авеню, а другият й край стигаше до концертния подиум с козирка на брега на езерото. Уилис и Браун седнаха на големия камък срещу третата пейка, скрит зад няколко голи бряста. Беше страшно студено. До появяването на Хос, който трябваше да остави кутията, оставаха няколко часа и дотогава едва ли щеше да се случи нещо, но пък след това не биха имали възможност да заемат удобна позиция. На Бърнс му хрумна гениалната идея да отидат още по тъмно, та никой да не ги забележи. Размахвайки ръце като мелници, тропа-ха с крака, притискаха длани към безчувствените си от студа лица, а вледеняващият бял скреж пълзеше заплашително в тъмния утринен час. И на двамата не им се беше случвало да зъзнат така.
В девет часа Котън Хос влезе в парка. Той също зъзнеше, макар не толкова силно. По пътя си срещна двама души. Възрастен мъж с черно палто, който крачеше бързо към павилиона на Гроувър Авеню, и момиче с кожено палто върху дълга розова нощница. Полите на нощницата се мотаеха в краката му, а около него подскачаше бял пудел с червено вълнено елече. Момичето се усмихна на Хос.
На третата пейка нямаше никой.
Хос се огледа и вдигна очи към жилищните сгради на Гроувър Авеню. Хилядите прозорци отразяваха ранното утринно, слънце. Третата пейка можеше спокойно да бъде наблюдавана с бинокъл от тези прозорци. Той остави кутията в края на пейката, после я премести в другия край, сви рамене и я придърпа в средата. Огледа се още веднъж, чувствайки се доста глупаво, и пое в обратна посока към участъка.
Бърт Клинг седеше на бюрото и разговаряше с Хол Уилис и уокито му в парка.
— Как сте? — попита Клинг.
— Замръзнаха ни задниците — отговори Уилис.
— Някакво раздвижване?
— Само лудите излизат в тоя студ! — рече Уилис.
— Горе главата, шефът щял да ви изпрати за награда в Ямайка.
— На куково лято. Чакай малко!
В стаята цареше тишина. Хос и Клинг чакаха. Най-после Уилис продължи.
— Едно дете се спря до пейката, погледна в кутията и си тръгна.
— Стойте и наблюдавайте — каза Клинг.
— И да искаме, не можем да мръднем — намеси се Браун. — Като шушулки сме.
Паркът вече не беше така безлюден.
Хората се подаваха един по един и плъзваха по тъмните улици, предизвестени за студа от радиото, телевизията и от термометрите на прозорците. Предупреждение бе и воят на вятъра в стрехите на по-старите сгради и режещият мраз, който сграбчваше боязливо подадената от открехнатия прозорец ръка, преди да последва бързото затръшване на прозореца. Хората бяха забравили суетата — мъжете бяха нахлузили наушници и дебели шалове, жените се бяха навлекли с пуловери и подплатени с кожа ботуши, а на главите си носеха вълнени шалове. Всички подтичваха по алеите на парка и не вдигаха поглед към пейката и кутията. Хората съвсем се бяха затворили в този и без това прословут с недружелюбността си град — те бързо се разминаваха, хвърляйки си по някой и друг поглед, и не смееха да отворят уста — истински кака-види. Заговореха ли, рискуваха да изгубят част от на-събралата се топлина, пък и думите не биха спрели вятъра. Остър и фучащ, той идваше от реката и се опитваше да ги събори, вдигаше и завихряше вестниците във въздуха, запращаше шапките в канала. В този мартенски ден разговорите на улицата бяха едва ли не излишен лукс.
Бояджиите бяха в словоохотливо настроение.
— Какво става — някаква клопка, а? — попита единият.
— Помага ли уокито? — заинтересува се колегата му.
— Може би обир на банка?
— Какво ви съобщяха по уокито?
— Тихо! — рече Клинг, но те не млъкваха.
Бояджиите бяха на стълбите и превръщаха всичко в ябълкова градина.
— Веднъж боядисвахме областната прокуратура.
— Тогава разпитваха оня, дето беше намушкал майка си четирийсет и седем пъти.
— Четирийсет и седем пъти!
— В корема, в главата, в гърдите, навсякъде.
— С лост за разбиване на лед.
— Здравата я беше загазил.
— Заяви пред съда, че искал да я спаси от марсианците.
— Пълен идиот.
— Четирийсет и седем пъти!
— И защо ли е смятал, че по тоя начин ще я спаси от марсианците?
— Ами марсианците сигурно не си падат по дупчените с лост за разбиване на лед — прихна бояджия-та. Колегата му също се разсмя. Двамата едва пазеха равновесие на стълбите, а боята се стичаше от четките им върху застланите на пода вестници.
Мъжът се появи в десет часа — двайсет и седем, двайсет и осем годишен, с тясно, изпито лице, със стиснати срещу мраза устни и сълзящи очи. Беше облечен с плътно закопчано тричетвърто бежово палто с вдигната яка и със зелен вълнен шал. Ръцете му бяха пъхнати във вътрешните джобове на палтото. Панталоните му бяха кафяви, от рипсено кадифе, обувките също кафяви и високи като на строителен работник. Той вървеше бързо по алеята и не се оглеждаше. Когато стигна третата пейка, вдигна кошчето и го пъхна под мишница, скри отново ръката си в джоба и бързо пое по обратния път. Тъкмо когато излизаше от парка, чу зад гърба си:
— Не мърдай, приятел!
Мъжът се обърна и видя висок широкоплещест негър, облечен почти като космонавт. Негърът държеше огромен пистолет в дясната си ръка. Чантата в лявата му ръка, изведнъж се оказа щит в златисто и синьо.
— Полицейска проверка — каза негърът. — Искаме малко да си поговорим с теб.