Енрике Лин
Спомени от женитбата

Търсихме си сутерен, където да живеем,

място, дето няма да сме гости. И изгубеният рай

се откройваше пред нас: един от тези мънички етажи,

давани под наем на цена разумна,

но до шест часа на сутринта.

                                „Вчера го нае едно семейство младо.“

Докато се лутахме из тъмнината напосоки.

За човека е човекът вълк, вълчица бе стопанката на пансиона

със наядени зъби, под мишницата мокра, може би вдовица.

Ала там, където вестникът ни кани да живеем,

                                се издига пропаст с три високи стъпала:

едно огнище на съпружеска поквара.

Докато се лутахме из тъмнината, поотдалечавани

                                един от друг със всяка стъпка,

младото семейство беше там, свило гняздо на една основа здрава,

с благосклонността на портиерката, така намръщена със чужди,

но загрижена да му внуши признателност синовна.

„Нямаме свободна стая. Сигурно прислужникът на асансьора

                                е получил нещо.“

„Двойка идеална“. Точно начаса. В удобната минута.

И от тях, невидимите, ний успяхме да усетим само

                                бъдещото си присъствие в тази празна стая:

наш’те сенки, заловени за ръка сред първите проблясъци

                                на слънцето върху паркета,

вир от бяла брачна светлина.

„Мога стаята да ви покажа,

но дойдохте късно.“

Всякъде все тази дума „късно“.

Закъснявахме за всичко.

Вечно.