Никанор Парра
Автопортрет

Момчета, погледнете

тоз език, разяден цял от рака:

аз съм учител във лицей невзрачен.

Изгубих си гласа уроци да предавам.

(Седмично, тъй или инак,

събират ми се четирийсет часа.)

Как ви изглежда моят лик покрусен?

Наистина видът ми буди жалост.

Какво ще кажете за този нос прогнил

от унизителната вар на тебешира.

 

Що се отнася до очите, от три метра

не разпознавам даже майка си рождена.

Какво ли става е мене? — Нищо.

Съсипах ги уроци да предавам:

светлината лоша, зноят,

луната жалка и отровна.

И всичко за какво?

За да изкарвам хляба, непростимо

корав като лика на буржоата,

с вкуса и мириса на кръв.

Защо сме се родили хора,

щом смърт на псета ни отреждат?

 

Понякога от преумора

аз виждам странни привидения,

препускания луди чувам

и злобни смехове и гаври.

Погледнете тез ръце

и тези бузи бели на мъртвец,

косите вече оредели,

нерадостните черни бръчки!

 

А някога бях като вас,

млад, пълен с идеали,

мечтаех и топях медта,

шлифовах диаманта:

държат ме днеска тук

зад таз неугледна катедра,

затъпял от дългото звънтене

на петдесетте учебни часа.