Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (8)

СЕДМА ГЛАВА

„Не ме занимавай с нищо. Оправяй се сама“, бе казал Елис и Грейс пое тази, отговорност без колебание.

Нещо в Елис я впечатляваше. Тя знаеше, че той не е обикновен човек, въпреки подлото му, хитро лице и окъсаните дрехи. Жестокостта му го издигаше над сивата маса и според Грейс това го причисляваше към управляващата класа, към която тя винаги бе изпитвала страхопочитание и уважение. Внезапното му рухване, страхът му от болката и сегашната му безпомощност бяха събудили нейното състрадание и тя чувстваше, че не може да го изостави. Казваше си, че му е задължена — той й бе помогнал, сега тя трябваше да му помогне. Знаеше, че ако беше на негово място, той нямаше да прояви никаква милост, но това нямаше никакво значение. Тя не би могла да очаква друго отношение. Думите й, че никой не се бе държал внимателно с нея, бяха самата истина. Само с едно изстрадано изречение бе разказала историята на своя минал живот.

Никой никога не бе я искал. Майка й, Люси, необуздана и невъзпитана, се омъжила на седемнадесет години за мъж с двадесет години по-възрастен от нея. Била хубавичка, без всякакъв морал и имала слабост към мъжете. Омъжила се за Джордж Кларк, мрачен, ограничен стрелочник, когато открила, че е бременна. Баща на нероденото дете можел да бъде всеки от десетината мъже, с които тя бе имала връзки. Все пак се надявала, че ще съумее да заблуди Джордж Кларк, че детето е негово, но Кларк не бил чак такъв глупак. Той осигурил дом за детето, Грейс, когато то се родило, но не пропуснал да й напомни, че е „паднала жена“. А Люси не можела да понася детето, което растяло самотно, нещастно и необичано от никого.

След десет години на Люси й втръснало от непрестанните натяквания на Кларк и избягала с някакъв преуспяващ букмейкър. Вбесеният Кларк излял злобата си върху Грейс. Тогава тя била мършаво, бледо десетгодишно момиченце и се оправяла доколкото можела с домакинската работа в малката къща, ходела в местното общинско училище и живеела в ужас от втория си баща, който я биел с камшика си всяка седмица за греховете на майка й.

На шестнадесет години Грейс започнала да работи като машинописка в една печатница, недалеч от дома си. Въпреки че, след като станала на петнадесет години, баща й престанал да я бие, тя все още се страхувала от него. Не й позволявал да излиза вечер след осем часа, да има приятел, а и тя не се сприятелила с други момичета.

На осемнадесет години печелела по две лири седмично като стенограф-машинописка на местния счетоводител, но с избухването на войната тя оставила работата си и, без да се съветва с баща си, се записала в Помощните женски военновъздушни сили като санитарка.

Колкото и да е странно, това нейно решение зарадвало Кларк, който като ревностен член на Британската гражданска армия, бил обладан от патриотични подбуди. Изведнъж започнал да се гордее с дъщеря си, и Грейс, зажадняла за малко внимание, забравила старите си страхове.

Когато си идваше в отпуск, Кларк я водеше облечена в униформа навсякъде, представяше я на приятелите си и се кълнеше, че тя избягала, за да се запише в силите.

— Крушката не пада по-далеч от дървото — обичаше да казва той, ухилен до уши. — Ето какво излезе от нея. Като малка я пердашех, а вижте я сега. Добро момиче излезе и аз се гордея с нея. Сами виждате. Какво беше майка й! Лошите наследствени черти не пречат, ако я възпиташ както трябва и точно това направих аз.

После изведнъж Кларк получи сърдечен удар и лекарят го предупреди, че следващият удар може да се окаже фатален. Кларк трудно можеше да понесе тази смъртна присъда, стана мрачен и страхлив. Изпрати до Грейс едно дълго истерично писмо, като й заповядваше да се върне у дома. Дадоха й седемдневен отпуск и когато тя си дойде, завари Кларк на легло, беше го страх дори да диша.

Грейс беше придобила умения на болногледачка и веднага се захвана да му създава удобства, да го окуражава и да се суети около него. Грижеше се за къщата, пазаруваше и с големи икономии едва успяваше да се справя с оскъдните му спестявания.

На седмия ден Кларк не искаше и да чуе тя да се върне в частта си. Отказаха й продължаване на отпуската. От санитари имаше нужда, а и Кларк не се намираше в тежко състояние. Но той не можеше да понесе мисълта, че ще остане сам, и накара Грейс да дезертира. Той така умело я скри в къщата, че когато я потърсиха, не я откриха.

Грейс беше ужасена и когато се опита да убеди Кларк да я остави да се предаде, той забрави за болестта си и отново прибягна до камшика.

Грейс не можеше нито да излиза, нито дори да се показва на прозореца, и прекара три неспокойни седмици с Кларк, който я караше да прави всичко за него и не си мръдваше пръста да си помогне сам. Страхът му от смъртта се превърна в горчивина и раздразнителност и той отново изливаше омразата към жена си върху Грейс.

Една нощ по време на въздушно нападение точно върху къщата падна бомба, която уби Кларк, а Грейс изхвърли на улицата. Тя се възстанови в болница, но остана с пробити тъпанчета, обградена с непроницаемата тишина на враждебния свят, в който беше живяла деветнадесет години.

На улицата имаше няколко нещастни случая и, съзнавайки в какво положение се намира, Грейс се направи, че е загубила паметта си и не знае коя е.

Изпратиха я в дом, в който я научиха да чете по устните, докато властите се опитваха да научат името и произхода и. Веднага щом състоянието й се подобри и се научи да се справя с четенето на устни, Грейс избяга от този дом от страх да не открият, че е дезертирала.

Гладът я принуди да краде. Арестуваха я, осъдиха я за първи път, после я освободиха условно, докато съберат сведения за нея. Тя отново избяга и гладът отново я принуди да краде. Пак я арестуваха и я изпратиха пред един уморен и раздразнителен съдия, който веднага я прати в затвора.

Освободиха я след изтичане на присъдата и тя се регистрира в Лигата на приятелите на глухонемите, но не получи помощ от тях и, ако не беше Елис, сега отново щеше да е в затвора.

Не можеше да си позволи да мисли за бъдещето. Елис беше безпомощен, почти в безсъзнание. Беше поела голяма отговорност. Трябваше да намери къде да се скрият, място, където полицията нямаше да ги открие, когато тръгне да ги търси.

Наведе се над Елис, докосна лицето му. Кожата му беше суха и гореща, той промълви нещо неспокойно и отвърна глава.

Тя внимателно пребърка джобовете му, като се надяваше да открие кой е той. Разбра от картата му за самоличност, че се казва Дейвид Елис и че живее на Ръсъл Корт Мийс. Освен картата нямаше други документи, само девет шилинга и шест пенса в джобовете на панталона му.

Докато опипваше дрехите му, разбра, че бяха мокри — дори изцапаната му риза беше влажна. Тя се изправи и погледна намръщено към игрището, докато мислеше. Трябваше да свали мокрите неща от него, иначе щеше да хване пневмония. Усети, че и собствената й пола и палто са влажни и тя се ужаси при мисълта, че и тя може да се разболее.

Трябваше да се върне до клуба и да намери сухи дрехи и за двамата. Едвам успя да изтегли носилката по-навътре в гората и завърза кърпичката си на едно близко дърво, за да отбележи мястото, в случай че стане нещо непредвидено и тя трябва да го открие бързо.

Докосна ръката му.

— Отивам до клуба. Няма да се бавя — но той явно не разбра какво му каза.

— По-скоро ще умра, отколкото да се оставя да ме хванат — смотолеви той. — Няма да викаш доктор.

— Няма да умреш — повтори тя, като й се искаше да бъде толкова уверена, колкото се опитваше да изглежда.

Извади часовника му от портфейла и видя, че е осем без петнадесет. Трябваше да побърза, въпреки че беше сигурна, че никой нямаше да се появи на игрището преди девет часа.

Голфът е игра за богатите, разсъждаваше тя, а богатите не стават толкова рано, за да играят. Въпреки това прекоси бързо игрището, като се оглеждаше внимателно за всякакви признаци на живот, но не видя никого и пристигна в клуба задъхана, но спокойна. Мина през входната врата, която беше оставила незаключена, и отиде до женската съблекалня в другия район на коридора. Внимателно отвори вратата и погледна вътре. Стаята беше малка и тъмна. По стените имаше дървени шкафчета, а в средата й един ред умивалници. Тя влезе и затвори вратата.

Погледна се в дългото огледало над умивалниците и се разочарова. Беше мръсна и размъкната, със заплетена и увиснала над бялото й лице коса. Съблече палтото и блузата си и пусна една чешма.

Водата беше студена, но действаше освежаващо и Грейс се почувствува по-добре, след като изтърка до почервеняване кожата си с кърпата, която намери окачена зад вратата. Извади гребен от чантата си и се среса, като се скубеше нетърпеливо.

Доста набързо оправи външния си вид, но нямаше време за губене. Жадуваше за чаша чай и, след като нагласи косата си, изтича до кухнята и сложи чайника с вода.

Върна се в дамската съблекалня с дълга отвертка, която намери в кухнята. Отвори със сила едно гардеробче, но не намери нищо освен чанта със стикове и отвори друго. Преди да открие това, което й трябваше, счупи десетина шкафчета, а времето минаваше.

Тя трескаво свали мократа си пола и си сложи светлата пола от туид, която откри в едно от гардеробчетата. Останалите дрехи, които облече, бяха вълнен пуловер, непромокаем жакет и тъмносиня барета. След като се повъртя още малко, тя намери чифт обувки с подновени подметки, които й станаха, и накрая застана пред огледалото, за да види крайния резултат.

Да, сега изглеждаше по-добре, почти привлекателна. Усмихна се, възбудена от новите дрехи и променения си външен вид. Нави на руло старите си дрехи и отиде с тях до кухнята, където водата в чайника вече вреше.

Тя направи чай, отряза си няколко филии хляб и ги намаза с масло и, докато ядеше, събра останалата в хладилника храна.

Чаят я ободри и тя почувствува, че не бяха изпаднали в толкова отчайващо положение, както си мислеше отначало. Може би полицията нямаше да дойде, пък ако дойдеше, може би нямаше да се сети да ги търси на игрището.

Сега трябваше да вземе някакви дрехи за Елис и, като излезе от кухнята, отиде до мъжката съблекалня.

Стаята беше много по-голяма от тази на жените. Шкафчетата заемаха почти цялото пространство и Грейс отново се нахвърли с отверката си върху тесните дървени врати.

Имаше късмет, че откри пуловер и чифт фланелени панталони още в първото шкафче и кожен жакет в следващото. В третото намери чифт обувки, които според нея щяха да станат на Елис, и два чифта къси чорапи.

Събра всичко на един вързоп, искаше й се да намери и палто. Спря се за да огледа стаята; изведнъж сърцето й се сви, спря за един ужасяващ миг и после така силно затупка, че тя едвам можеше да си поеме дъх.

На другия край на стаята, на дървен стол с облегалка, седеше млад мъж в яркожълт пуловер, безупречни фланелени панталони и бледожълта риза. Сламената му коса беше гъста, добре пригладена и блестеше като мед. Пълното му, но определено красиво лице, имаше тъмен загар. В дългите си дебели пръсти държеше желязна пръчка за голф и наблюдаваше Грейс с най-изумителните зелени очи, които тя беше виждала.