Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (20)

ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Инспектор Джеймс бе застанал в най-отдалечения край на гарата в Тейлъм, с мрачен поглед и с ръце в джобовете. Искаше да избегне всякакъв контакт с когото и да е от другите пътници, тъй като имаше достатъчно проблеми за разрешаване.

На път за гарата Джеймс мина край дома на Роджърс и се запита дали е станал вече, но реши, че не е и удържа на изкушението да хвърли едно камъче към запердения прозорец. Знаеше, че Роджърс щеше да се оправи сам през деня — не беше лошо момче, помисли си той. Можеш да му повериш някаква работа и знаеш, че ще бъде свършена. Не вършеше нищо през пръсти. Може би беше малко упорит и прекалено много идеи се въртяха из главата му, но беше усърден и лоялен, а за един полицай беше важно да притежава тези две ценни качества.

По време на пътуването до Лондон, Джеймс бе изцяло погълнат от мислите си. Въпреки че на Роджърс беше само намекнал, че има нещо нередно в това, което става в дома на Крейн, вътре в себе си беше напълно убеден, че момичето, което се представи за Джули Брюър, е всъщност Грейс Кларк. Беше твърде практичен, за да приеме съвпадението, че може да съществуват две момичета, и двете глухи, двадесет и две годишни, с кафява коса и очи и със същата форма на носа и устата. Но в същото време допускаше възможността за едно такова случайно съвпадение и преди да предприеме някакви действия, беше решил да докаже със сигурност, че такова случайно съвпадение не съществуваше.

Дълго през тази нощ той остана буден и замислен за тайнствените отпечатъци. Пъргавият му ум започна да се досеща каква би могла да бъде причината за появата на нерегистрирани отпечатъци върху часовника.

Нямаше нещо, станало в селото, което да не беше известно на Джеймс. Въпреки че Роджърс си мислеше, че инспекторът не знае за връзката на Дафни с Крейн, инспекторът я бе надушил. Отначало не виждаше нищо лошо в това, богат, млад мъж като Крейн да развежда дъщеря му с голяма, лъскава кола. Джеймс знаеше, че Дафни превишава качествата на останалите момичета от селото и въпреки че не одобряваше съвременното й поведение и разсъждения, знаеше, че тя има глава на раменете си и няма опасност да си навлече някоя беля. Но с течение на времето, той започна да се съмнява, дали в края на краищата това беше нормално. Отваряше си очите и стигна до заключението, че връзката можеше да се окаже опасна. Той изпадна в трудна ситуация, Дафни отдавна бе тръгнала по свой собствен път — беше своенравна и упорита, готова да се противопостави при всеки опит на родителите си да я контролират. Имаха една-две неприятни кавги и г-жа Джеймс бе заела, разбира се, страната на дъщеря си. Джеймс, който искаше да има мир в дома му, бе вдигнал ръце и не се реши да говори с Дафни за Крейн. По-късно, Крейн като че ли се отдръпна и Дафни не се виждаше с него. Джеймс остана с надеждата, че връзката е прекъсната.

Но дали наистина бе така, почуди се той, докато гледаше през прозореца на купето. Лицето му беше мрачно. Ами ако Крейн се беше свързал с Дафни и я бе убедил да изтрие отпечатъците и да ги замени с нейните? Тази идея изведнъж му дойде на ум през нощта и тогава веднага я отхвърли като абсурдна. Но тя продължи да му се натрапва. Ако това се беше случило, тайнството около отпечатъците се разбулваше. Дафни можеше да се добере до часовника. Джеймс го пакетира и го остави в спалнята, докато беше по задължения сутринта и го изпрати в Истууд по следобедния влак. Да, тя много лесно можеше да смени отпечатъците върху часовника, но това беше нещо — ако го беше направила, — за което трябваше да се мълчи. Не можеше да позволи подобно нещо да се разбере в Главния участък — самият той можеше да си изпати лошо.

Известно време Джеймс остана свит в ъгъла, в очите му се четеше болка. Как можеше да се случи такова нещо! Собствената му дъщеря! Малка глупачка. Е, това оправяше нещата — ако го беше направила, щеше да я научи той нея. Носеше със себе си снимката от отпечатъците върху часовника и една малка хромова кутия, която Дафни държеше на тоалетната си масичка. Щеше да я занесе до Ярд и да накара експерт по отпечатъците да сравни снимката с отпечатъците по кутията. Ако съвпадаха, подозренията му щяха да се оправдаят. После щеше да отиде до Хейс Мюс и да провери тази Джули Брюър. Може би беше ходила при Крейн и бе забравила картата си за самоличност в къщата, а Крейн я бе дал на Грейс Кларк.

До вечерта ще има всички необходими факти, за да я арестува. Ами този Дейвид Елис, за когото се предполага, че е Едвин Кушман? Къде е той? Беше ли оставил Грейс Кларк? Може би тя го беше изпратила на някой влак за севера, а сама бе тръгнала за Тейлъм? Или пътуването до Кингс Крос е било заблуда и двамата са пристигнали тук? Ако е така, къде е Елис?

Джеймс се замисли. Въртеше се нещо в ума му, което го озадачаваше. Защо носилката за първа помощ бе изчезнала от клуба? Отначало си мислеше, че с нея е било удобно да се пренесат откраднатите неща, но носилка се носи от двама човека. За това ли беше използувана тя или някой от двамата беше наранен? Може би това е Кушман? Момичето го беше довлякло с носилката и подслонило в гората, а после бе отвело Роджърс в обратна посока, където се бе срещнала с Крейн. Той, по една или друга причина, решил да я приюти? Джеймс се почеса по брадичката. „Не трябва да отивам чак толкова далеч — помисли си той, — но теорията е интересна.“

Когато пристигна на Педингтън, той отиде директно В Скотланд Ярд и се отправи по дългите коридори към отдела по отпечатъците. Там откри стария си приятел, Тед Едуардс. Бяха постъпили в полицията по едно и също време, а бяха служили и заедно в един и същи полк по време на войната 1914–1918.

Едуардс беше огромен, пълен, добродушен мъж, с червеникава коса и светло лице на лунички. Когато видя Джеймс, се усмихна.

— О, красавецо — каза той стихия си, хриптящ глас. — Не очаквах да видя смачканата ти физиономия в една прекрасна сутрин като тази. Какво те води насам? Работа?

Джеймс, който не беше в особено весело настроение, кимна с кисел вид.

— Лична работа — каза той. — Искам да погледнеш тези отпечатъци и да ми кажеш дали са еднакви. Раздвижи се малко Тед, нямам време.

Жълтеникаво — червените вежди се вдигнаха и Едуардс погледна с изненада.

— И смени тъпата си физиономия — озъби се Джеймс, като постави хромовата кутия на бюрото на Едуардс. — Прави те по-тъп отколкото си.

Едуардс се ухили.

— Май си станал накриво тая сутрин? — каза той, като взе кутията и я намаза с прах за отпечатъци. — Все едно, винаги си бил такъв.

Джеймс извади лулата си, напълни я и закрачи нервно из стаята. Присъдата на Едуардс щеше да бъде от огромно значение. Не само щеше да изостри отношенията вкъщи, но можеше да доведе и до арестуването на Едуин Кушман.

Настъпи моментално мълчание, после Едуардс каза:

— Същите са.

Джеймс попита:

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен — отвърна Едуардс с широка усмивка. — Някога да съм бъркал?

— Не — каза тихо Джеймс, взе кутията и снимката и ги сложи в джоба си. — Е, благодаря ти, Тед.

— Какво има? — попита Едуардс и изведнъж кръглото му лице стана сериозно. — Нещо не е наред ли, Джо?

— Нищо непоправимо — отвърна Джеймс. — Е, аз трябва да тръгвам. Благодаря ти за помощта, Тед.

Едуардс изсумтя нещо и изпрати с поглед инспектора до вратата — стройната осанка беше малко отпусната, нямаше и и живата походка.

„Остаря вече, помисли си той. Жалко. Биваше си го на младини. Е, всички трябва да се примирим с това.“

Коридорът се стори много дълъг на Джеймс. Значи Дафни беше пипала часовника, както и предполагаше. Малка глупачка! Как е могла да направи подобно нещо. Е, никой не трябва да разбере. Необходимо е всичко да се потули. Трябва отново да вземе отпечатъците на Грейс и този път грешка няма да има. Тя явно е Грейс Кларк. Но дори и сега, той беше предпазлив. По-добре щеше да бъде, ако вземе отново отпечатъците й, а после предприеме някакви действия. Но трябва и да внимава. Май че Крейн изцяло е замесен в тази история. А може и той да е опасен. Беше доволен, че предупреди Роджърс да не приближава къщата. А на него това му беше хубавото, че се подчинява на заповеди. Разбира се, своенравен е и енергичен и ако Джеймс не му беше наредил да стои настрана, можеше да си науми да й хвърли един поглед. Но сега не трябваше да ги плашат — във всеки случай все още не. Не, Роджърс щеше да се подчини на заповедта и Джеймс щеше да има време да обмисли плана си. Следващият път всичко трябваше да стане без грешка. Щеше да измисли уловка и да хване и Крейн, и Грейс Кларк, а ако и Кушман се уловеше в капана, толкова по-добре.

Биг Бен отмерваше единадесет часа, когато Джеймс излезе от Скотланд Ярд. Кимна на дежурния полицай, който вяло му отвърна. Тези младоци, помисли си печално Джеймс, не са като от едно време. Вече нищо не е както преди. Трябва да бъдем в крак с времето.

Спря едно минаващо такси и се качи.

— 47 Хейс Мюс, до Бъркли Скуеър — каза той.

— Разбрано шефе — отвърна шофьорът и подкара бързо колата по Имбенкмънт, после нагоре по Уайтхол към Трафалгар Скуеър.