Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (9)

ОСМА ГЛАВА

Грейс стоеше закована на мястото си, втренчена глупаво в младия човек, изплашена като заек.

— Не мисля, че секретарят би одобрил влизането на жени в тази стая, — каза младият мъж и се усмихна. Усмивката му беше приятна и очарователна, но Грейс беше твърде уплашена, за да я оцени. — И съм сигурен, че ще получи пристъп като види щетите, които нанесе.

Тя нямаше какво да каже.

— Съжалявам, че така те изплаших — продължи младият човек.

Той вдигна стика си за голф, погледна лъскавата стоманена глава, бавно го завъртя между пръстите си.

— Ти също ме стресна.

Той бързо я погледна.

— Не си спомням да съм те виждал тук преди. Нов член ли си?

Тя мислеше единствено за Елис. Беше се хванала в капан, но Елис не трябваше да страда заради, нейната глупост. Какво щеше да стане с него, когато нея я отведат. „По-скоро ще умра, отколкото да се оставя да ме хванат“, бе казал той и тя знаеше, че говореше сериозно. Но тя не можеше да се остави да я отведат при мисълта, че той беше на открито в гората, болен, почти изгубил съзнание, сам.

В клуба нямаше никой друг освен този човек. Ако можеше с хитрост да го убеди да я пусне, всичко щеше да е наред, поне засега, но как да постъпи? Той изглеждаше безобиден, озадачен, може би любопитен, но безобиден. Безсмислено беше да се опитва да бяга. Той сигурно можеше да бяга много по-бързо и освен това беше як. През главата й мина дори отчаяната мисъл да го удари по главата, но знаеше, че е глупаво да опитва подобно нещо с такъв човек.

— Не — каза тя, — не съм член.

— Така си и мислех — каза младият човек. — Май че си взела панталоните на Уитуърд. От всичките членове на този мрачен клуб, Уитуърд ще вдигне най-голяма врява. Разбира се, ти няма откъде да знаеш това, но наистина не трябва да ги взимаш. После ще ни надуе главите. Няма ли да е по-добре да ги върнеш?

— Трябват ми — погледът й стана навъсен и упорит.

— Също и на бедния Уитуърд — отвърна младият човек с усмивка. — Без панталоните си той ще загуби всякакъв морал.

Той я огледа замислено.

— Май че си с полата на Криси Тейлър. Мило момиченце, нямаш ли малко такт? Криси ще побеснее. Тя е от типа хора, които сипят големи заплахи.

Той остави стика и се изправи.

— Става доста интересно. Сигурно няма и да се представиш?

Грейс отстъпи крачка назад, но не продума.

— Не бих искал да се страхуваш от мен, — продължи младият мъж. — Няма за какво да се страхуваш. Няма да ти навредя. Предполагам, че си изпаднала в беда. Но знаеш ли, много е глупаво да задигаш чужди дрехи. На хората няма да им е приятно, а освен това и полицията… — Той се усмихна окуражително. — Самият аз не обичам полицаите, но ще ги извикат, ако направиш някоя глупост.

Той се беше изправил и изглеждаше много висок (Грейс реши, че е над един осемдесет и пет), но не пристъпваше към нея, за да не я изплаши. Погледна кожения жакет, панталоните, пуловера и обувките, които Грейс държеше в ръка.

— Има ли някой с теб — попита той уж между другото, но зелените му очи сега бяха напрегнати.

Наведе се, за да вземе отново стика. Тя замълча.

Настъпи дълга пауза, през която той явно мислеше как да постъпи. Грейс го наблюдаваше, готова да побегне, ако се приближи до нея, сърцето й биеше силно, ужас сковаваше мисълта й.

— Явно има, — каза той накрая, отговаряйки си сам. — Къде е той?

— Няма никой, — отрече Грейс упорито. — Искам да ги продам.

— Тогава бъди добро момиче и ги върни. Ще ти дам малко пари, ако си толкова закъсала. Сега бъди разумна и ги върни.

Тя го гледаше втренчено и не можеше да повярва, че правилно бе разчела думите по устните му.

— Хайде, върни ги, — настояваше той. — Не можеш да си представиш каква суматоха ще настане, ако не го направиш. Ще ти дам пари. Няма смисъл да се забъркваш с полицията.

Искаше й се да върне дрехите, но като си спомни за мокрото сако на Елис, реши, че трябва да ги задържи. Той трябваше да се преоблече или щеше да хване пневмония.

— Остави ме на мира — отвърна тя яростно. — Няма да навредя на никого. Защо не си гледаш работата?

Младият мъж се намръщи, сви устни. Почервеня и се смути.

— Може би си права. Всъщност, какво ме интересува какво правиш. Не съм от типа на загрижените общественици. Не ме е грижа какво става с чуждите вещи, дори с моите, но за твое добро те съветвам да върнеш всичко.

Той я погледна, после изведнъж вдигна рамене.

— Е, прави каквото искаш. Няма да се меся. Но не подценявай полицията. Накрая ще те хванат, бъди сигурна.

Извади връзка ключове от джоба на панталоните си, отвори с един от тях съседното шкафче, извади от там чанта със стикове.

— Е, аз изчезвам — продължи той. — На твое място бих оставил всичко и също бих изчезнал.

Той метна чантата през рамо и се приближи към нея. Грейс отстъпи, но той се отправи към вратата.

— Секретарят идва в девет часа — каза той, когато отваряше вратата. — По това време няма да съм тук. Ако ме попитат нещо, ще кажа, че нищо не знам. Разбра ли?

Той я погледна и се усмихна.

— Довиждане.

Излезе от съблекалнята и затвори вратата след себе си.

Грейс остана неподвижна, невярваща, че той си бе отишъл. Беше ужасно объркана и не чуваше отдалечаващите се стъпки. Почака, стиснала вързопа с дрехите, а ударите на сърцето й бавно се успокояваха.

Тя отново го видя през прозореца. Той крачеше към първата площадка, с едната ръка в джоба, леко отегчен и равнодушен.

Видя го как избра една топка, постави я на купчинката и извади един дървен стик от чантата.

Пристъпи към топката, докосна със стика пръстта зад нея и замахна. Изпълни удара си без усилие, главата на стика удари топката под прав ъгъл. Топката излетя, леко кривна наляво, после изправи траекторията си. Грейс наблюдаваше малката бяла сфера, ярко открояващата се на фона на синьото небе. Тя летя дълго, после се снижи рязко и падна на земята, потъркаля се малко, преди да спре на няколко метра от площадката около дупката.

Младият мъж пусна етика в чантата и тръгна след топката. Не погледна назад към клуба, а тръгна в обратна посока — към гората, където тя бе оставила Елис. Тя не помръдна преди той да стигне до топката и да я вкара с отсечен удар.

След като той се спусна надолу към втората купчинка, Грейс излетя от стаята, грабна храната, която беше оставила върху кухненската маса и изтича към вратата.

След малко тя вече тичаше през игрището към гората. След двадесетина метра видя бялата кърпичка, която беше завързала за дървото. Почуди се дали младият мъж я беше забелязъл (предположи, че я е видял) и дали се е досетил какво означава.

Бе толкова изплашена и разтревожена, че бе провалила шанса им за бягство, че странното поведение на младия мъж не я озадачи. Сега за нея беше важно, че временно се бяха измъкнали, че се бе отървала толкова лесно от едно почти безизходно положение.

Тя стигна до гората, захвърли багажа на земята и изтича към Елис.

Той я погледна безизразно.

— Всичко е наред — каза тя задъхано. — Донесох ти дрехи. Как се чувстваш?

Устните му изричаха думи, които тя не можеше да разчете. Говореше й на немски, умът му беше разстроен. Тя озадачено гледаше движещите се устни.

— Нищо не разбирам — каза тя, като коленичи край него. — Какво се опитваш да кажеш?

Той се намръщи, затвори очи и остана да лежи неподвижно и отпуснато.

Тя съзнаваше, че времето минава. Погледна часовника му — беше почти осем и половина. Трябваше да побърза. Ако не намери къде да се скрият до половин час, щяха да ги хванат.

Бързо се изправи на крака, развърза кърпичката и като хвърли отново разтревожен поглед към Елис, влезе в гората. Дърветата растяха нагъсто, къпини, папрати и храсталаци осигуряваха добро прикритие. Шубракът беше толкова гъст, че тя трябваше да върви по добре утъпканите пътеки навътре в гората.

След няколко минути стигна до едно сечище. Там се спря и се огледа. Един до друг лежаха стволовете на две големи дървета, със загнили корени и изсъхнали клони. Това беше удобно място за скривалище и тя се затича към дърветата, развълнувана и задъхана.

Между двете дървета имаше около един метър разстояние, а пространството беше вече покрито от заплетени клони. Тя коленичи и надникна в тесния тунел, образуван от стволовете и покрит от шубрака. Беше почти като в стая и след като се поколеба, тя започна да се провира навътре. Беше мръсно, докато пълзеше, по гърба й се посипаха сухи листа и счупени вейки, но поне беше сухо. С голи ръце тя започна да разширява тунела, събираше сухите листа, отчупнаше изгнилите клони. Знаеше, че за времето, което й оста-паше, нямаше да намери по-добро скривалище. После можеше да измисли нещо друго, но засега това беше добро.

Изпълзя отново на слънчевата светлина, изправи се и се изтупа. Пак се беше изцапала, но жакетът и полата не бяха като старите и евтини дрехи и тя успя да изтупа по-голямата част от праха.

Върна се при Елис и затегни носилката по тясната пътека, която водеше към сечището.

Положи неимоверни усилия, но не спря. Понякога падаше, но отново ставаше и не искаше да се предаде. Най-сетне, без сама да знае как, стигна до сечището. Просна се на земята и изплака с облекчение. Мускулите на ръцете и краката я боляха, ставите й сякаш бяха извадени. Събра сетни сили и успя да довлече носилката до тунела преди отново да се свлече на земята.

Нямаше представа колко време бе лежала в мрака край Елис.

Най-накрая се надигна, седна и запали електрическото фенерче.

В осветеното пространство видя листа, мъх и папрат, вплетени така гъсто, че образуваха плътен покрив над главата им, видя грубите стволове и Елис, който лежеше отпуснат и неподвижен, с лъснало от пот лице и трескаво бленуваше, без да знае какво става.

Тя го настани доколкото можеше удобно, даде му студен чай и отново изпълзя на открито. Знаеше, че ако полицията дойде и види падналите дървени стволове, щеше да потърси и под тях. Нейната задача беше да ги държи надалеч от това място и без колебание тя се върна по пътеката към игрището.

Някакъв далечен часовник удари девет и половина, докато тя се движеше внимателно към клуба, като се придържаше към гората и внимателно се оглеждаше.

Усещаше топлите лъчи на слънцето, а върховете на обувките й се намокриха от обилната роса по тревата. Тя вървеше с лекота с подкованите си обувки.

Мина край трапа, където бяха прекарали нощта и забави ход, усещайки ударите на сърцето си и пресъхналите си устни.

Когато вече клубът се виждаше, тя спря, скри се зад един голям бряст и подозрително заоглежда сградата.

Едно колело беше подпряно на стената на клуба и двама възрастни мъже с каскети и непромокаеми жакети стояха до първата купчинка. Единият от тях размахваше ръцете си и от време на време сочеше към клуба.

Грейс се запита дали говорят за кражбата. Ниският набит мъж, който размахваше ръцете си, изглеждаше развълнуван и тя предположи, че разказваше на другия какво се бе случило.

Изведнъж сърцето й се сви при вида на полицая, който излезе от клуба и се присъедини към двамата мъже. Говореха нещо. Набитият мъж продължи да размахва ръцете си и полицаят го слушаше внимателно.

След няколко минути полицаят започна да обикаля около клуба с наведена глава, като че ли търсеше нещо по земята. Грейс го наблюдаваше изумено. Знаеше, че той търсеше отпечатъци от стъпките и се сети, че сигурно беше оставила следи.

След миг опасенията й се потвърдиха, защото полицаят коленичи и внимателно започна да изследва земята. Двамата играчи на голф се присъединиха към него и изведнъж той се изправи и посочи към гората.

Грейс затаи дъх.

Толкова скоро, помисли си тя. Ако той иде в гората, ще открие Елис и без да се замисли, тя излезе иззад дървото и застана на открито.

Полицаят и двамата играчи погледнаха право към нея. Деляха ги не повече от двеста и педесет метра, но нито един от тях не прояви интерес към нея и тя се сети, че причината беше в това, че беше в екип за голф и на игрището я взеха за играч.

Тя се обърна и започна да бяга, но така, че да могат да я виждат.

Отдалечи се от гората и затича към втората купчинка. След няколко метра погледна назад. Полицаят й махаше; може би й викаше, но, естествено, тя не можеше да го чуе. Продължи да бяга, стигна до втората купчинка и спря, за да погледне отново назад.

Полицаят идваше след нея. Бягаше бързо, с дълги уверени крачки. Двамата играчи препускаха зад него, но той вече беше набрал петдесетина метра преднина.

Грейс с ужас осъзна, че полицаят бяга бързо — много по-ьрзо от Елис, когато се беше опитал да я хване. Трябваше да напрегне всичките си сили, за да запази преднината, която вече имаше и като се сепна, втурна се сляпо по мократа трева, без да знае и да се интересува къде отива, стига само да ги отведе по-далеч от Елис.