Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (7)

ШЕСТА ГЛАВА

Около пет часа сутринта дъждът спря и замъгленото слънце изгря от изток. Въздухът беше свеж, а появилият се лек бриз разкъсваше на места мъглата, откъдето се подаваха късчета синьо небе.

Елис се размърда неспокойно и придърпа одеялото кьм брадата си. Обезпокоен от слънчевата светлина, проникваща през чадърения покрив, той отвори очи. В първия момент не можа да осъзнае къде е и какво прави в тази дупка в земята. Докосна крака си и изтръпна. Чувстваше необичайна лекота в главата си, а устата му беше пресъхнала. Изведнъж в съзнанието му нахлуха събитията от миналата нощ и той се опита да седне, усещайки ускорените удари на сърцето си. Когато видя спящата Грейс, свита на кълбо до краката му, той си отдъхна успокоен. Значи тя все още беше с него, помисли си той с облекчение и започна да я разглежда като жена, чиято съдба щеше да бъде свързана с неговата, а не като някакво досадно същество, което трябва да използваш и да се отървеш от него колкото се може по-скоро. С изненада откри, че тя притежава и няколко положителни черти. Не беше толкова обикновена, колкото му се стори отначало. Също така, съзнаваше, че я вижда в най-окаяния й вид. Никой не би изглеждал добре, ако е гладен и мръсен. Тя беше без грим, с разчорлена коса и ужасни дрехи, но сега, след като си направи труда да я разгледа по-внимателно, той забеляза, че има правилен нос и брадичка, меки сочни устни. Разбира се, тя беше една нула — без всякакво възпитание, но самият той беше същият. Знаеше си. Пасваха си чудесно. Той беше изменник, син на помилван убиец. Тя беше крадла, доскоро лежала в затвора. Чудна двойка, помисли си той с горчивина, а погледът му се плъзна от лицето към тялото й. Усети лека тръпка на възбуда. Можеше да излезе нещо от нея, помисли си той. Ако тя имаше пари, ако някой се заемеше с нея, можеше да я промени. Както и да е, тя се оказа неочаквано полезна. Беше наместила крака му и то както трябва. Той бе уверен в това. Беше му създала удобства и по което и време да се събудеше през дългата нощ, тя бегае край него, за да го успокои.

Той се раздвижи неспокойно. Безсмислено беше да лежи и да мисли за нея. Тя беше тук, за да я използва. Трябваше да си състави план. Извади часовника си. Беше пет и двадесет.

Той се протегна и я докосна. Тя се събуди веднага. Ококори се и повдигна глава от куфара, който й служеше за възглавница. Не гледаше глупаво и безизразно като повечето хора, внезапно събудили се от сън. Повдигна се рязко, потръпна.

— Хайде — каза й той грубо. — Трябва да се измъкнем от тук. Почти пет и половина е.

Тя разтри очи с длани, протегна се и се изправи бързо.

— Боли ли те крака? — попита тя, като повдигна чадърите и ги затвори.

Слънчевата светлина обля трапа. Тя подейства приятно и топло на студената му кожа.

— Добре е — каза той и прокара ръка през лицето си.

Безпокоеше го лекотата, която усещаше в главата си. Помисли си, че е така, понеже не беше ял. Въпреки че не му се ядеше, той добави:

— Гладен съм. Тя кимна.

— Ще направя каквото мога. Аз също съм гладна. — Тя хвърли поглед през игрището към клуба за голф. — Може би там ще намеря храна — добави тя под носа си. После вдигна одеялото, с което се беше увила, изтърси го, сгъна го и го сложи на земята. — Ще имаме нужда от него. Ще имаме нужда и от други неща.

— Трябва да се махнем оттук — припомни й Елис — Помогни ми да се измъкна. Не мога да остана тук целия ден.

Но тя не го гледаше, така че не разбра, че й говори нещо. Във внезапен пристъп на ярост той се опита да я ритне, но не можа да я стигне.

— Няма да се бавя — каза тя и се изкатери навън.

— Върни се — извика той, ужасен от безцеремонния начин, по който тя го бе напуснала.

Той се опита да се надигне, но тя бързо се отдалечи, погълната изцяло от предстоящите задачи, за да се безпокои за него.

За миг се разбесня, изля поток от ругатни след нея и към крака, но после осъзна колко безсмислено беше да се ядосва. Изцяло зависеше от нея. Тя осъзнаваше опасността, която ги застрашавате и изглеждаше уверена. Трябваше да я остави да се оправя сама.

Лежеше, загледан нагоре в белите облаци, който се влачеха мудно. Преди беше свикнал да се грижи сам за себе си и сега му изглеждаше странно, че оставя това на някой друг. Но му беше и приятно, тъй като се чувствуваше натежал и муден, останал без сили, а притъпената болка в крака му не утихва-ше. Ако тя объркаше нещо, помисли си той в просъница, той щеше да поеме нещата в свои ръце, но първо искаше да я остави да види какво ще направи сама. Задряма. Болката бе разстроила ума му, бе обездвижила тялото му. Целият бе пламнал, усещаше езика си надебелял. Явно вдигаше температура. Това можеше да се очаква. Дрехите му все още бяха влажни и въпреки мушамата и чадърите, пясъкът в трапа беше подгизнал.

Часовникът отмерваше изтичането на минутите, но Елис не съзнаваше това. Странна бе тази негова увереност, че момичето ще го спаси или може би това се дължеше на помрачения му от болестта разум? Сега не му беше времето да се замисля за това. Искаше му се единствено да лежи спокойно, унесен в дрямка, да си представя, че е на сигурно място и да не мисли за усилията, които скоро трябваше да положи, за да се измъкне от трапа.

Горещото слънце, шумоленето на лекия вятър в храсталака, го приспиваха. Той спа неспокойно, стряскаше се, заспиваше отново. Изведнъж се ококори обезпокоен, осъзнавайки, че вече дълго време е сам. Погледна загрижено часовника си. Беше шест и пет. „Къде се губеше тя, почуди се той. Дали не се беше уплашила и не го бе изоставила? Дали някой не я беше хванал в клуба?“ Той направи неимоверно усилие и се изправи, подпирайки се на здравия си крак, а в бинтования болката пулсираше в израз на протест. Като стисна здраво зъби, той се долепи до стената на трапа и плъзна поглед по равното игрище.

В далечината виждаше клуба и както се бе подпрял там, измъчен от болка и безпокойство, видя приближаващото се по пътеката момиче и си пое въздух с облекчение.

Е, той вече се беше изправил.

Щеше да издържи, докато тя дойде. Чувстваше, че ако веднъж легне, никога няма да се изправи отново. Кракът го болеше, притъпена, но упорита болка пронизваше тялото му. Усещаше пулсирането на кръвта във вените си, чувствуваше се отмалял. Но той нямаше да се предаде. Простря ръце върху земята пред трапа, сграбчи мократа ниска трева и зачака навъсено.

Когато видя подаващите се над трапа глава и рамене, тя се затича, залитайки. Носеше куфар, а той видя само увитото около китката му въже и му се стори, че тя тегли нещо след себе си.

— Не трябваше — каза тя задъхано, когато се приближи. — Не трябваше да ставаш.

— Помогни ми да се измъкна — отвърна той раздразнено. — Вече не издържам. Подай ръка.

Тя се наведе, хвана го за китката и започна да го тегли. Той с усилие се измъкна от трапа, пареща болка прониза тялото му. Проклинайки всичко, цял плувнал в пот и прехапал устни извика и се просна на тревата, едва поемайки си дъх. Пред очите му причерня и той отново почувствува, че губи съзнание. Опита да се размърда, докато тя го издърпа целия върху тревата, но силите не му стигнаха. Болката в крака беше силна и той изруга отново. После потъна в нещо меко и се отпусна, без да го е грижа какво става с него.

Окуражаваща, хладна ръка повдигна главата му.

— Всичко е наред — чу я да казва. — Изпий това. Ще те облекчи. Чай!

Той отвори очи и я загледа. Лицето й бе близо до неговото. Очите й бяха широко отворени, гледаше го напрегнато и загрижено. Бе приближила чашата с чай до устните му. Чаят беше сладък и силен. Той кимна одобрително, отпи отново. Течността освежи вкуса в устата му, даде му нови сили. Изпи чашата до дъно, отдъхна с облекчение и се отпусна на земята.

— Не беше лошо — каза.

Мракът се разпръсна и той отново почувства успокоителното въздействие на топлите слънчеви лъчи. Едва сега разбра, че лежи върху носилка и че под главата му има навито одеяло.

— Донесла съм храна — каза тя, — но по-добре първо да се скрием в гората. Мисля, че ще мога да изтегля носилката. Донесла съм въже.

Чудесна идея, помисли си той. Оказа се, че това момиче има ум в главата си. Ако той се беше опитал да пропълзи до гората, можеше да се осакати за цял живот. Въобще не се замисли колко трудно щеше да й бъде да го изтегли до гората, която беше почти на половин километър от тях. Това беше неин проблем и той продължи да лежи спокойно и да я наблюдава, докато тя слагаше куфара и одеялото в долната част от носилката.

Най-накрая тя се приготви, нави въжето около китката си, обърна се и се опита да тръгне. Носилката не се помръдна. Момичето преви гръб, заби крака в меката земя. Напрегна всичките си сили, дишаше тежко, но не успя да направи нито една крачка напред.

Той я наблюдаваше с тръпка на лека възбуда. Да имаше един камшик сега. С едно изплющяване щеше да я накара да тръгне, помисли си той яростно и й изкрещя да тръгва.

Тя правеше отчаяни усилия. Той виждаше издутите вени на ръцете й, чуваше тежкото й дишане. Тя успя да повдигне единия край на носилката, но не я помръдна. За около минута напрегна всичките си сили, дърпайки въжето, после се подхлъзна и се просна по лице върху тревата. Той видя за миг белите й бедра, после се надигна с трепереща уста и трескав поглед.

— Хайде тръгвай — извика той, като махаше с ръце.

Без да разбира, че той й говори, тя се изправи с мъка на крака и отново сграбчи въжето. Обърна се към него и го погледна с див и отчаян поглед. Заби пета в земята и затегли отново. Носилката се плъзна отново по земята, после отново спря. Момичето отстъпи назад и пак дръпна. Носилката отново се помести и рязко спря.

— Дръпни по-силно — промърмори Елис. — Напрегни всичките си сили.

Лицето й беше напрегнато, гърдите й хриптяха. Тя с усилие повлече носилката по неравната земя и стигна до игрището за голф. Там вече беше по-лесно и момичето се обърна, като прехвърли въжето през рамо, наведе се и затегли носилката към гората.

Все още целта й изглеждаше нереална. Със сетни сили правеше отчаяни опити да не спира, твърдо решена да стигне до гората. Започна да се олюлява и Елис я изруга, но тя беше забравила за него. Цялото й внимание беше насочено към носилката и отслабващите й сили.

Той погледна назад. Бяха изминали известно разстояние. Трапът вече не се виждаше. Покривът на клуба се губеше зад полегатия склон на игрището и в момента, в който погледна назад, той вече беше напълно изчезнал.

Внезапно Грейс се строполи на земята. Дишаше тежко, беше пребледняла, с лъснато от пот лице. Силите й бяха изчерпани. Дори Елис го разбра и, като вдигна рамене, с досада зачака да се съвземе.

След малко тя седна и прокара пръсти през заплетената си коса.

— Трябва да си почина — каза тя, като се опитваше да диша по-спокойно. — Още е рано. Не мога да тръгна преди да отпочина.

Въпреки умората си, тя му се усмихна. Усмивката я разхубавяваше и Елис се подразни от тази промяна. Искаше му се да мисли за нея като за някакво нищожество, да се подиграва на нейната обикновеност.

— Тежичък си — каза тя като на шега.

— Ти си мекушава, — отвърна той рязко. — И страхлива. — Но тя пропусна и тази злобна забележка, тъй като в това време отваряше куфара и не го гледаше.

Извади нещо увито в салфетка и седна до него.

— Сигурно си гладен — каза тя, като разгърна салфетката и му подаде един сандвич. — Хлябът е малко твърд, но може да се яде.

Без да поглежда дали има нещо за нея, Елис грабна сандвича от ръката й и го захапа с малките си остри зъби.

Но хлябът остана сух в устата му, задави го, а стомахът му се сви. Той хвърли сандвича на земята, опита се да преглътне залъка, после извърна глава и го изплю. Легна, разочарован и разтревожен. Сега беше сигурен, че е болен, и обезпокоен погледна Грейс да види дали тя разбираше това.

Тя го наблюдаваше загрижено.

— Няма нищо — каза той ядосано. — Имам треска. Не трябваше да ям. — И сякаш през нея насочи погледа си към гората, като се чудеше дали Грейс възнамерява да го изостави.

— Ще се оправиш — каза тя колебливо. — Не можеше да избегнеш треската, но не е нищо сериозно.

Толкова и разбираш, помисли си Елис с горчивина. Стана му горещо, кръвта пулсираше в главата му.

— Сандвичът беше с шунка, нали? — попита той просто за да каже нещо. Не искаше тя да разбере, че беше толкова отмалял. — От години не съм ял шунка.

— Имаше консерва в хладилника, — обясни тя. — Добре си живеят тук. Ще открият, че я няма.

Той кимна, трескавият му поглед се смрачи. Веднага щом открият, че някой е разбил клуба, ще извикат полиция. Полицията ще ги търси и няма да е трудно да ги открие. Отново погледна към гората. Като че ли това беше единственото безопасно място на света.

— Ще тръгнат по следите ни — каза той с безпокойство.

Тя ядеше сандвич и се беше загледала в отдалечените хълмове отвъд игрището. Елис се подразни от необичайно спокойното изражение на лицето й.

Рязко я тупна по рамото.

— Ще тръгнат по следите ни — повтори той, след като тя го погледна.

— Има време — отвърна тя. — Нека да си почина малко и ще тръгнем, те няма да дойдат преди девет часа. Имаме повече от два часа.

— Лесно ти е на тебе да говориш — изведнъж избухна той. — Ти не си осакатена. Затова казваш, че има време. Ако те дойдат, ти можеш да избягаш, но не и аз. Аз съм неподвижен!

— Не се тревожи — каза тя с тих и успокояващ глас. — Ще намерим къде да се скрием в гората. Няма да избягам.

Именно това искаше да чуе той. Искаше му се да попита защо няма да избяга, но реши, че няма да е разумно. Тя можеше да се замисли защо ли да остава с него и да осъзнае, че няма смисъл, че може да го остави и да изчезне. Ако тя сама не беше разбрала това, защо да й помага.

— Няма да те изоставя — каза тя изведнъж, отговаряйки на немия му въпрос. Погледна го право в лицето.

— Ти ми помогна… нахрани ме. Най-малкото, което мога да направя за теб, е да ти помогна сега, въпреки че ти не се държа много добре с мен.

Тя прехапа устни, изчерви се.

— Аз съм свикнала да се отнасят така към мен — каза тя без горчивина в гласа си. — Никой не е бил внимателен към мен. Звучи невероятно, но ти се държа с мен по-добре от който и да било друг.

Той си спомни за смачкания сладкиш, с който я бе замерил. Представи си я как седи на пода и как яде размазаната върху плика мармаладена пита. „Ти ми помогна. Ти се държа по — добре мен от който и да било друг.“ Е, щом е толкова глупава да търпи такова отношение, той няма да го промени.

— Хайде тръгвай — каза той грубо. — Стига си ми дрънкала глупости. Достатъчно почива. Тръгвай!

Тя вдигна въжето покорно, обърна се и отново започна да тегли носилката по тревата. Имаше лек наклон и носилката се влачеше по-лесно, но въпреки това Грейс трябваше да полага големи усилия.

Но тя не спираше, само понякога се олюляваше, подхлъзваше, задъхваше. Но напредваше. Все повече се приближаваха към гората и най-накрая стигнаха до сянката на първите дървета. Грейс се свлече на земята, главата й клюмна, а дробовете й щяха да се пръснат от напрежение. Той не каза нищо, защото виждаше, че тя беше напълно изтощена. Само погледна подозрително към гората и зачака нетърпеливо.

Чувстваше стомаха си натежал, а главата олекнала, и това го безпокоеше. Беше му горещо, кожата му беше суха, а от време на време го побиваха тръпки. Представяше си как с дни стои на открито, как положението му се влошава и накрая момичето, губейки търпение, отива да търси помощ.

С треперещи пръсти той извади пакет „Плейърс“ и запали цигара. Когато глътна дима, дърветата и небето се сляха и завъртяха пред очите му. Продължи да пуши, без да обръща внимание на това как се чувства, докато не усети, че му се повдига и се видя принуден да хвърли цигарата и да легне, борейки се със слабия си стомах.

Грейс се беше изправила. Тя влезе в гората, но той се чувстваше зле, за да се чуди къде отиваше тя. Затвори очи и зачака.

Стори му се, че дълго я няма и когато тя се върна, трябваше леко да го разтърси, за да отвори очите си.

Чу я да казва нещо, но не можа да разбере какво.

— Болен съм — промълви той. — Имам треска. Не ме занимавай с нищо. Оправяй се сама.

Усети хладната, сигурна ръка върху челото си.

— Ако доведеш лекар, свършено е с нас — продължи да бълнува той. — Разбираш ли? Сама трябва да се оправиш. По-скоро бих умрял, отколкото да се оставя да ме хванат.

— Няма да умреш — каза тя. Гласът й сякаш идваше от някакъв дълъг тунел, в който тя се намираше на единия край, а той — на другия. — Няма да те оставя да умреш.

Изнемощял, Елис се усмихна подигравателно и затвори очи.