Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (3)

ВТОРА ГЛАВА

След непоносимата горещина на улицата, сградата му се стори хладна и мрачна, макар да бе мръсна и порутена. Наоколо цареше тишина. Нямаше асансьор и на голямата табела върху стената, на която бяха изписани имената на фирмите, помещаващи се в сградата, имаше повече празни места отколкото имена.

Елис мерна краката на момичето, което се качваше по стълбите към втория етаж. Той се изкачваше към първия етаж и преди да види момичето беше чул почукването на дървените и токчета по каменните стълби. Като се наклони над перилата и погледна нагоре, той видя за миг краката и обути в дълги памучни чорапи, подгъва на широката и сива пола и част от бяло долно бельо.

Забърза от любопитство да види как изглежда момичето. Те двамата като че ли бяха сами в тази голяма, замряла сграда и единственият звук, достигащ до Елис, беше почукването на дървените токчета.

На площадката на третия етаж той отново я зърна като завиваше по коридора. Носеше сива фланелена пола и късо синьо палто. Малката и шапка беше безформена — шапка, която човек очаква да намери в кошче за боклук. Въпреки, че съвсем бегло я видя, веднага осъзна колко е бедна. Изпита колебание като видя показателя върху стената.

Ако знакът сочеше правилната посока, Лигата на приятелите на глухонемите явно имаше кантори след завоя по коридора. Той продължи и зави по коридора, точно когато момичето изчезна зад една врата, която се намираше някъде по средата.

Когато Елис стигна до вратата, той видя избелял черен надпис върху кварцово стъкло: „Лига на приятелите на глухонемите“, а под него с по-малки букви бе написано: „Директор: X. Уиткьм“. Той натисна дръжката и влезе в една тясна стаичка с два прозореца, без пердета, в която имаше овехтяло малко машинописно бюро, няколко прашни картотеки и един толкова изтъркан килим, че човек не би забелязал скъсаните места, ако не се спънеше в тях.

Тезгях разделяше стаята на две части, а разстоянието над него бе разделено от четири дървени прегради. Те напомниха на Елис вътрешното разположение на заложна къща.

Момичето в сивата пола стоеше в една от преградите, с гръб към Елис. Той я загледа втренчено, тъй като искаше да види лицето и, но тя не се обърна и той трябваше да се задоволи с квадратните и тесни рамене, с изправения и гръб и краката, които вече бяха привлекли вниманието му. Дори с изненада установи, че се опитва да види под овехтелите и дрехи това, което бе сигурен, че е едно добре сложено тяло. Усети лека тръпка при вида на краката и, въпреки кръпките на чорапите и изтърканите подметки на обувките.

Освен Елис и момичето в стаята нямаше никой друг. Той застана в съседна на нейната преграда и зачака. Преградата скриваше момичето, но той виждаше ръцете и, опрени на изцапания с мастило тезгях.

Имаше малки здрави ръце тъмни и гладки, с дълги тънки пръсти и с нокти във форма на бадем. Той погледна ръцете си, грозни, с къси пръсти, изгризани нокти, мръсни кокалчета и направи гримаса.

Една врата на вътрешната кантора от другия край на стаята се отвори и от там излезе възрастен мъж. Сакото на черния му костюм беше с големи ревери и прекалено много копчета отпред. Явно някога е бил дебел, но сега беше изтънял и кожата, провиснала от двете страни на лицето му придаваше вид на омърлушен копой. Под гъстите вежди проницателните му черни очи се стрелкаха наляво и надясно. Игриви, подозрителни очи. Той кимна първо на момичето, после на Елис. Не беше много дружелюбен.

Веднага отиде до момичето.

— Няма нищо за Вас, — очевидно с желание да се отърве от нея колкото се може по-скоро, изрече той. — Може би следващата седмица. Няма смисъл да идвате непрекъснато. Работа не се намира но дърветата.

— Не мога да чакам до следващата седмица, — каза момичето. Гласът и беше тих, безчувствен, неизразителен. — Нямам никакви пари.

Възрастният човек, който, както Елис правилно се досети, беше г-н Уиткъм, директорът — вдигна рамене. Явно беше чувал толкова често тези думи, че те не означаваха вече нищо за него.

— Нищо не мога да направя — каза той раздразнено. — Няма никаква работа за Вас! Имам името и адреса Ви. Ако изникне нещо ще Ви известя.

— Все едно и също повтаряте — каза момичето с безизразния си глас. — Вече три седмици минаха, откакто Ви дадох четиридесетте шилинга. Трябва да направите нещо за мен. Когато взехте парите казахте, че сте сигурен, че ще уредите нещо за няколко дни.

Г-н Уиткъм промени цвета на лицето си. Той погледна крадешком Елис, после отново момичето.

— Внимавай какво говориш — отвърна и той, като снижи глас, — четиридесет шилинга? За какво става дума? Какви четиридесет шилинга?

— Казахте, че ако Ви дам четиридесет шилинга ще ми намерите работа, за която не е нужна препоръка — каза момичето с прегракнал от вълнение глас. Казахте, че това е заем, за да може да оправите нещата. Дадох Ви ги, защото нямах никакви препоръки.

— Вие си измисляте — каза смутено г-н Уиткъм. — Почакайте малко. Нека да видя какво иска този господин. Не трябва да говорите такива неща пред свидетели. Не съм взимал никакви пари от Вас.

Той отиде срещу Елис.

— Какво има? — попита той, а неспокойният му поглед изследваше лицето на Елис.

— Търся работа — изписа Елис с пръсти чрез азбуката на глухонемите.

На лицето на Уиткъм се изписа облекчение. Мислеше, че Елис може да е чул какво бе казало момичето. Пръстите му се задвижиха. С лекота те заизписваха думи, твърде бързо, за да бъдат разбрани от Елис.

— По-бавно — отвърнаха пръстите на Елис. — Аз съм начинаещ.

Г-н Уиткъм вдигна раздразнено рамене, отвори едно чекмедже под тезгяха и извади оттам формуляр. Остави го пред Елис, после отново се върна при момичето.

Докато Елис четеше формуляра, чу момичето да казва:

— Ако не можете да ми намерите работа, искам да ми върнете парите.

— Не разбирам за какво говорите — отвърна г-н Уиткъм. — Защо продължавате да говорите за пари? Не бих взел пари от Вас.

— Но Вие взехте — запротестира момичето, — и искам да ми ги върнете. Ще кажа на Вашите началници. Предложихте да ми намерите работа без препоръки…

— Престанете! — и рече г-н Уиткъм, чукайки по тезгяха с костеливите си кокалчета. — Кой ще повярва на такава история? Крадеш, нали? Току-що си излязла от затвора. Кой ще ти повярва? Изчезвай или ще повикам полиция.

— Искам обратно парите си — повтори момичето с треперещ глас. — Нямам пукната пара. Не разбираш ли? Не знам какво ще стане с мен.

— Нищо не мога да направя — каза г-н Уиткъм. — Няма смисъл да упорствуваш. Нещо може да се появи. Но ако искаш да ти помогна не трябва да казваш, че си ми заела нари. Не трябва да лъжеш. До никъде няма да стигнеш така.

— Но аз наистина ти заех нари — каза момичето, изведнъж ядосано. — Ти каза, че това е само заем, но всъщност не е. Било е подкуп.

Изведнъж г-н Уиткъм се захили. Сега се почувствува сигурен като се убеди, че Елис не би могъл да чуе казаното.

— Те няма да ти повярват, малка глупачке. Никой не би ти повярвал. Моята дума е по-тежка от твоята. Махай се! Мислиш ли, че някой иска да наеме глуха, при това бивша затворничка? Задай си този въпрос! Помисли върху него. Ще го направиш ли? Изчезвай! И ако се върнеш и продължиш да твърдиш, че съм взел пари от теб, ще извикам полицай.

Елис видя как ръцете на момичето се свиха в здрави малки юмруци. Те удариха леко тезгяха и изчезнаха.

Той се отдръпна назад, когато тя се обърна към вратата, но беше твърде късно, за да види лицето и. Наблюдаваше я докато отиде до вратата и я отвори. Раменете и клюмнаха, а овехтялата и малка шапка я обгръщаше като ореол на отчаянието.

Вратата се затвори.

Г-н Уиткъм се ухили, после отново се върна при Елис.

— Попълнихте ли формуляра? — попита той с пръсти.

Мръсник, помисли си Елис. Така постъпваха с мен преди да се науча да се грижа сам за себе си.

Беше прочел формуляра и разбрал веднага, че тук няма да получи работа. Там пишеше, че са необходими три лични препоръки преди да бъде разгледана молбата. Той се сети за момичето. Ако кажеше на този стар мошеник, че не може да осигури препоръки, той щеше да му поиска пари и после нямаше да направи нищо за него. Той беше разочарован, вбесен и се наведе над тезгяха, отправяйки гневен поглед към г-н Уиткъм.

— Чух, свиня такава — каза той. — Чух всичко.

Той удари мършавото отпуснато лице на г-н Уиткъм. Възрастният човек нададе сподавен вик, олюля се и се свлече зад тезгяха. Елис не си направи труда да види какво стана с него. Той отиде до вратата, отвори я, хвърли поглед по продължението на коридора и затича бързо надолу по стълбите.

Знаеше, че не трябваше да удря възрастния човек, но изкушението бе прекалено силно. Той помисли за момичето. Жалко, че не бе видяла случилото се. Щеше да остане доволна. Беше платила четиридесет шилинга и не бе получила нищо в замяна, освен празни обещания. Учуди се, че изпитва съжаление към нея, че тя събуждаше интереса му. Изпитваше странно чувство. От много години жените не означаваха нищо за него, но това момиче го привличаше и фактът, че тя бе експлоатирана, ги свързваше.

Когато слезе на последното стъпало, за първи път осъзна сериозността на положението, в което се намираше. Досега не бе признал пред себе си колко много разчиташе на Лигата на приятелите на глухонемите, за да си намери работа. Техните реклами го бяха подвели. Обявите гласяха, че глухонемите са търсени в много търговски сфери. Лигата поддържала връзки с всички по-значими изпълнителни директори, като осигурявала работа за квалифицирани глухи или глухонеми кандидати. А отговорен за тази служба се оказа един стар мошеник!

Елис имаше нужда от работа. Трябваше да получи работа. Парите му привършваха, а той се страхуваше да говори пред хората. Работа за глухоням би била удобна за него. А сега трябваше да започне всичко отначало.

Когато пресичаше фоайето той видя момичето в сивата пола, което вървеше бавно пред него. Тя бутна стъклената врата и излезе на улицата.

Все още проявяваше интерес към нея, затова я последва. На улицата гъмжеше от хора, беше задушно и подтискащо. Той вървеше бавно, размишляваше и се чудеше какво да прави. Дванадесет шилинга и десет пенса. Това беше всичко, което имаше. Трябваше да намери пари по някакъв начин. Помисли си за Скрегър. Скрегър би му помогнал, ако го намереше, но къде да го търси?

Той видя, че момичето в сивата пола зави по „Вилиърс Стрийт“ и тъй като не можеше да измисли нищо по-добро, а и за него тя се отличаваше в тълпата от непознати, той продължи да я следва, замислен, без да откъсва поглед от краката и. Човек рядко може да види толкова хубави крака, мислеше той. Повечето жени имаха грозни крака. Почуди се какво е това момиче. Старият мошеник я бе нарекъл глуха крадла и въпреки това не и бе крещял. Тя може би разбираше какво се говори по движението на устните. Изведнъж му дойде на ум, че той можеше да и говори, а тя нямаше да го познае по гласа. Тя щеше да чете думите, които устните образуват и нямаше да чува гласа му. Като че ли тази идея му допадна. Един мъж не можеше да живее съвсем сам. Имаше нужда от жена. Това момиче нямаше никакви пари, както и той. Тя излизаше от затвора, той беше беглец. И двамата си пасваха. Той се намръщи. Защо си губеше времето с такива глупости? Имаше по-важни неща, за които трябваше да мисли, но очите му не изпускаха момичето, което се движеше сред тълпата, самотно, отчаяно.

В парка край станцията на метрото „Чаринг Крос“ свиреше оркестър. Музиката беше весела и около естрадата бяха насядали много хора.

Момичето влезе през желязната врата в парка и тръгна бавно по асфалтираната алея. Елис я последва. Помисли, че се кани да седне, но тя продължи покрай естрадата с отпуснати рамене, а ужасната и малка шапка се открояваше като посмешище на яркото слънце. След като се отдалечиха от естрадата тя най-сетне седна. Избра едно от свободните места срещу хотел „Савой“. Седна, с ръце в скута и очи отправени към келнерите, които стояха и чакаха зад прозорците на „Савой“ първите посетители.

Елис се приближи и седна през едно място до момичето. Огледа я изпитателно и остана разочарован. Тя не представляваше нищо особено. Изпитото и бяло лице беше обикновено, кафявата и коса — мръсна и безформена. Очите и бяха хлътнали, с тъмни кръгове около тях. Предположи, че е около двадесетгодишна. Сега, когато я виждаше добре, той с яд се запита с какво бе събудила интереса му. Като се изключи фигурата и, в нея нямаше нищо особено: просто една обикновена продавачка, чиновничка, някаква домашна прислужница, която можеш да видиш по лондонските улици, без дори да е спретната.

Той отмести поглед от нея, огорчен и разочарован. „Все едно — помисли си той, — не трябва да се ядосвам заради жени. Те не ме интересуват“. Въпреки това, подсъзнателно, той все още жадуваше за момиче. Беше самотен през изминалите няколко дни в Лондон. Ако това момиче представляваше нещо, той щеше да говори с нея, да и каже как бе постъпил със стария мошеник, може би щяха да се сприятелят. Но такава, каквато беше в действителност, не си заслужаваше да се занимава с нея.

Момичето поседя известно време. Дори не помръдна. Проследявайки с поглед ранните посетители, които заемаха местата си зад прозорците на „Савой“, тя се наклони напред като наблюдаваше с напрегнато изражение сервирането на храната.

Елис престана да мисли за нея. Той седеше, пушеше и размишляваше, чудеше се какво да прави, как да открие Скрегър. Застоя се, припичайки се на слънце, после реши да се върне в квартирата. Тъкмо се канеше да стане, това, което видя го накара да остане на мястото си.

Добре облечена възрастна жена бе седнала близо до момичето и бе оставила чантичката си. Когато Елис погледна, видя момичето да отваря чантичката. Движенията и бяха ловки и неуловими. Видя я как бъркна вътре и извади няколко лири. Елис не реагира докато наблюдаваше как тя вади парите от чантата. Стоеше там бездейно, с поглед вперен в ръцете и, изцяло погълнат от случилото се и все пак — безразличен.

Изведнъж жената захвърли вестника и сграбчи момичето за китката.

— Малка крадла! — възкликна жената, втренчена в момичето, което се дръпна, опитвайки се да се отскубне.

Елис промърмори нещо, сърцето му заби ускорено. Той разбра, че от този момент неговата съдба щеше да се свърже с тази на момичето. Знаеше, че ще и помогне и че в замяна щеше да я държи в ръцете си — един дълг, който щеше да му бъде изплатен, когато поиска. Той стана, отиде при двете жени и потупа по-възрастната по рамото.

— Пуснете я — каза той.

Жената се втренчи в изпитото му, надупчено лице, в безцветните му очи и внезапно пусна момичето. После скри лице в ръцете си и запищя.

Елис сграбчи момичето за ръката и го дръпна да стане.

— Тръгвай! — каза той през зъби. Те хукнаха към кея.