Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (29)

ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА

Крейн стоеше край отворения прозорец в трапезарията, с ръце в джобовете, намръщен и замислен. Къщата беше странно тиха, а в градината нищо не трепваше под горещото пладнешко слънце.

Грейс се къпеше. Тя бе спала до късно и той не я бе виждал от предишната нощ. Той я чу да влиза в банята само преди няколко минути и се чудеше как ли се чувства тя в момента, дали щеше да му създаде неприятности.

Беше ходил да види Елис, чиито малки, сурови очички нито за миг не се преместиха от лицето на Крейн: отмъстителни, злобни очи. Той нищо не продума, въпреки че Крейн се бе опитал да завърже някакъв разговор и след като загуби търпение, го остави. После се бе опитал да се свърже със Сафки, но никой не отговори и там. Това го бе подразнило, защото му се искаше незабавно да се отърве от Елис. Изведнъж му дотегна и от Грейс, и от Елис, искаше бързо да приключи и с двамата.

Огромните ръце в джобовете се свиха в юмруци. Довечера щеше да очисти Грейс и да я зарови до Роджърс и Джули, далеч в самотната гора. При тази мисъл кръвта му закипя, обзе го старото, добре познато чувство, което притъпи всички останали чувства и мисли.

Но първо трябваше да се отърве от Елис, и той се отдръпна от прозореца, с намерението да позвъни отново на Сафки, но някакво движение привлече вниманието му. Той отново погледна през прозореца и сърцето му замря.

От мястото му се виждаше цялата пътечка, която стигаше до големите дървени порти. Пред вратата бе спрял старомоден „Ролс Ройс“, от който слезе генерал-майор сър Франклин Стюард, каза нещо на шофьора, отвори вратите и бавно тръгна по пътеката.

За миг Крейн изгуби самообладание. Целият пребледня и краката му се подкосиха. Какво искаше старият? Не бе идвал насам от месеци — а и в този час? Дали Джеймс беше ходил при него? Подозираха ли нещо? Беше ли объркал нещо?

Крейн бързо се съвзе. Не, нищо не бе объркал. Бе прекалено умен, не бе допуснал никаква грешка. Беше изиграл Джеймс и сам се държеше като глупак. Нямаше за какво да се тревожи. Старият сигурно искаше нещо или може би, тъй като не го бе виждал от няколко дена, бе решил да се обади. Възвърна увереността си. Дори преживяването можеше да се окаже вълнуващо, ако изиграеше картите си както трябва. Щеше да е забавно да забавлява началника на полицейския участък, докато крие в дома си известен ренегат и една търсена затворничка — това щеше да бъде и проверка за нервите му, но първо трябваше да скрие и двамата на сигурно място.

С бързи крачки, той отиде до банята, отвори вратата и влезе. Грейс точно пристягаше халата си. Косата й беше омекнала от парата на горещата вода, а изчистеното от всякакъв грим лице изглеждаше младо и невинно. Но под очите й имаше тъмни кръгове и изглеждаше уморена, сякаш не бе спала добре.

Когато Крейн влезе, тя леко се отдръпна, изчерви се и отмести очи.

Той я сграбчи за ръката и я издърпа към себе си.

— Слушай внимателно — каза той. — Началникът на полицейския участък идва по пътеката. Не знам какво иска, но съм сигурен, че не знае, че ти и Елис сте тук. Иди при Елис и остани там. Заключете се отвътре. — Бутна в ръцете й една ловджийска пушка, която бе свалил от закачалката в антрето. — Заплаши го с това, ако реши да прави номера. А сега, побързай.

Грейс едва не изпусна пушката. Разтрепери се и се притисна към него.

— Не смея — заекна. — Аз… страх ме е. О, Ричард, ами ако са ни открили?

— Отивай там и пази тишина — каза рязко Крейн. — Всеки момент ще дойде. Остави всичко на мен. Ще се оправя с него. Няма за какво да се безпокоиш, но накарай Елис да мълчи.

Той я избута от банята до вратата на Елис.

— Заключи се отвътре и не гъквай — каза той, отвори вратата, набута Грейс вътре и я затвори зад нея.

Тъкмо когато се обърна, чу звънеца на входната врата и се ухили, като откри големите си, бели зъби.

„А сега — напред — помисли си той. — Това изкопаемо няма да ме изхитри. Ще се позабавлявам, само оня, лудият Елис, да не направи нещо. Няма да направи — успокои се той. — Доста е изплашен: прекалено високо цени жалкия си животец. Ако ме предаде, ще го обесят и той знае това.“

Крейн отиде до входната врата и я отвори.

— О, здравейте, сър — каза той и се усмихна приветливо. — Какво неочаквано удоволствие за мен. Влезте. Тъкмо е време да пийнем по нещо.

Сър Хю погледна замислено откритото, красиво лице. „Какво хубаво момче, помисли си той. Джеймс сигурно се е побъркал. Това момче не би посегнало и на муха. Е, по дяволите, май трябва да действам.“

— Как си Ричард? — каза той на глас, като се здрависаха. — Не съм те виждал повече от седмица. Какво става с теб?

„До тук добре, помисли си Крейн, като поведе госта към всекидневната. Старият изглежда малко замислен (нещо необичайно за него), но се държи съвсем приветливо.“

— Опитвах се да си намаля хандикапа, сър — каза той и се засмя. — Но не мога да слеза под три. Излизах на игрището почти всеки ден тази седмица. Надявах се да ви изненадам.

— Три, а? — каза сър Хю, избра един удобен стол и отпусна в него слабото си тяло. — Доста добре. Де да можех и аз да постигна три. Последният път в листа ми писаха някаква дванайсетица. Все пак си мисля, че дванайсет не е лошо за моята възраст.

— Мисля, че сте за шестица, сър — каза спокойно Крейн. Той се огледа за уискито, сети се, че го бе оставил при Елис и изпсува под носа си. Нямаше да му се отрази лошо една капка. Щеше да смаже малко и стария. Е, имаше шери. Отиде до барчето. — Джин или шери, сър? Съжалявам, но съм свършил уискито.

— Не, нищо не искам, благодаря — каза сър Хю. — Не обичам да пия преди обяд. Но ти си сипи нещо. Не искам да ти преча. — Той поглади тънката си брадичка и се почуди как да подхване неприятния въпрос.

— Аз също се отказвам — освен това преди обяд — каза Крейн, като си помисли, че щеше да е добре да запази трезвия си разсъдък. — Как са розите, сър? — поде бързо той, като усети колебанието на Хю. „Тежи му нещо, помисли си той. По-добре да поддържам разговора и да се опитам да го затрудня колкото се може повече.“

Щом стана въпрос за рози, лицето на сър Хю светна, но той се сети, че ако започнеше да говори за любимото си развлечение, никога нямаше да си свърши служебната работа. Така че устоя на изкушението да се похвали с достойнствата на Султаните на Занзибар и каза:

— Остави розите, Ричард, искам да те питам нещо. Значи той знае нещо, помисли си Крейн. Сега внимателно. Явно е нещо сериозно. Досега старият виннаги се хващаше на въдицата за розите. Какво ли ще последва?

— Да, сър? — каза той, като седна и запали цигара. Забеляза с раздразнение, че ръцете му не бяха много спокойни.

— Разбрах, Ричард, че си твърдял, че имаш омъжена сестра — някоя си г-жа Джули Брюър — започна сър Хю, като гладеше брадичката си и се чувстваше доста неловко.

Джеймс! Разбира се Джеймс бе докладвал на сър Хю. Сега трябваше много да внимава. Едно беше да каже на Джеймс, че има сестра друго — да го признае на сър Хю. Все пак, това беше бъдещият му тъст и Сара (тази студена, затворена красавица) щеше да иска да се запознае с която и да е негова сестра.

Изведнъж съжали, че бе казал на Джеймс, че Джули му е сестра. Беше постъпил прибързано и безразсъдно, без да предвиди евентуален бъдещ развой на събитията. Все едно, сега нищо не можеше да направи, но как да излезеше от положението?

— Говорили сте с Джеймс — каза Крейн. — Какво е това, сър? Кръстосан разпит?

— Не, момчето ми, но съм обезпокоен. Джеймс ми съобщи една невероятна история, която засяга теб — каза сър Хю и реши, че ще е най-добре да играе с открити карти. Нямаше намерение да му поставя капани. Харесваше Крейн. Радваше се, че ще се омъжва за дъщеря му. Гордееше се със заслугите му от войната. Искаше син-студената му, прекалено образована дъщеря по-скоро го плашеше. Ако имаше възможност, с удоволствие би я заменил с Крейн. — Джеймс ми каза, че си твърдял, че Джули Брюър ти е сестра, но отишъл в Съмърсет Хаус и открил, че нямаш сестра.

„По дяволите, помисли си Крейн, не очаквах това.“ С усилие прикри тревогата си, но ръцете му изведнъж станаха влажни и студени.

— Потрудил се е като малка работна пчеличка — каза Крейн и се усмихна. — Май че успя да ме постави на място.

— О — бледосините очи се натъжиха. — По-добре да ми обясниш, Ричард. Не отричаш, че си казал, че ти е сестра.

— Разбира се, че не, сър — каза открито Крейн. — И разбира се, излъгах. Нямам сестра.

— Да, Джеймс е открил това. Каза ми, че тази Брюър е… ъ… — сър Хю се запъна, изкашля се и поклати глава. — Предполагам, че е знаел какво говори?

— Боя се, че да, сър. Тя е една от онези…

— И е живяла тук? — попита сър Хю, като не успя да прикрие ужаса си. — Такава жена? Но сигурно не е?

— О, не, сър — каза Крейн. — Не тук. Не — не бих поддържал контакти с такава жена.

— Честна дума, радвам се да го чуя — каза сър Хю и патетично въздъхна с облекчение. — Казах на тоя проклет глупак Джеймс, че не си такъв човек. — Изведнъж осъзна, че описаната от Джеймс ситуация все още не му беше разяснена и той запремига пред Крейн. — Но, по дяволите, тя е била тук. Представил си я на Джеймс като твоя сестра и си му показал картата й за самоличност.

— Показах му картата за самоличност на Джули Брюър, сър, но момичето не беше Джули.

Сър Хю кръстоса, после отново изправи тънките си, дълги крака. Прокара ръка през плешивата си глава и се намръщи.

— Тогава коя, по дяволите, е била тя?

— Не мога да ви кажа това, сър — каза малко рязко Крейн. — Засяга репутацията на друг човек.

— Но трябва да ми кажеш — каза сър Хю, с леден глас. — Джеймс твърди, че момичето е Грейс Кларк, търсена от полицията.

Значи в края на крайщата не беше заблудил Джеймс, помисли си Крейн, изумен. Е, нищо. Сега щеше да заблуди сър Хю и ако успееше да го убеди, Джеймс нямаше да посмее да разследва по-нататък.

— Коя, сър? — попита той, като се престори на изненадан.

— Грейс Кларк — повтори сър Хю. — Може би си чел за нея във вестника.

— Мисля, че да. За онова глухото момиче? Но от къде накъде… искам да кажа, защо трябва аз… о, наистина сър, това е абсурдно.

— Сериозно е, момчето ми — каза строго сър Хю. — Трябва да ми обясниш. Трябва да разбера как е попаднала в теб картата за самоличност на тази Брюър и коя е другата жена, която живее тук?

— Но тя не живее тук — отвърна бързо Крейн. — Снощи си тръгна.

— Е, коя беше тя?

Крейн стана и започна да крачи из стаята.

— Това ме поставя в много трудно положение — каза той. — Нали не мислите, че тя е тази Грейс Кларк, сър? Как може да повярвате на това?

Сър Хю го наблюдаваше, озадачен. Момчето изглеждаше разтревожено. Явно нещо му тежеше. Можеше ли Джеймс да се окаже прав?

— Все още не си отговорил на въпросите ми, Ричард — каза рязко той. — Трябва да ми отговориш все пак, иначе ще бъда принуден да предам случая на началника, а знаеш какво означава това.

— Милостиви боже! — възкликна Крейн. — Това трябва да си остане между нас двамата, сър. Положението е много деликатно. — Престори се, че се колебае, после отново седна. Вече беше измислил историята. — Добре сър. Ще ви кажа. Няма да ви моля да приемате всичко това като поверителна информация, но се надявам, че след като чуете фактите, ще направите всичко възможно да потулите случая.

— Нищо не обещавам — каза сър Хю, като ставаше все по разтревожен. — Ако е полицейски въпрос, полицията трябва да бъде осведомена.

— О, разбирам, но това не засяга полицията. Първо да обясня за Джули Брюър — каза Крейн. — Когато бях в Биг Хил, сър, с моя ескадрон, запознах се с едно момче на име Рони Чедуик (Съжалявам за това, Рони, стари приятелю, по ще ме разбереш. Аз съм на тясно, а на теб нищо няма да ти стане-помисли Крейн). Направихме заедно няколко въздушни операции и доста се сближихме, В деня, в който ни определиха да извършим нападението над Диепе, той ме помоли, ако нещо се случеше с него, да изпратя вещите на майка му. Разбира се, съгласих се и започнахме да се майтапиме, без да вярваме, че нещо може да се случи, но то се случи. Е, сър, като преглеждах вещите му, открих, че бе дал няколко пръстена на някакво момиче на име Джули Брюър. Това не ми направи впечатление, докато един ден нашият командуващ офицер не получи писмо от майката на Рони, която питаше за пръстените. Командуващият офицер прехвърли топката на мен и ми намекна, че ще е добре да поговоря с тази Брюър и да разбера защо Рони й бе дал пръстените. Следващият път, когато отидох в града се отбих на посочения адрес и разбрах, че тази жена е проститутка. Разбира се, тя не искаше да върне пръстените, а пък аз не можех да пиша на майката на Рони и да й обясня всичко. И така реших да ги откупя.

Сър Хю кимна. Леденото изражение бе изчезнало от погледа му и той отново изглеждаше почти щастлив.

— Много добре, момчето ми — каза той.

— Идеята беше добра, сър — каза скромно Крейн — но не се получи. Тя не искаше да даде пръстените преди да е получила парите. Когато й дадох парите, тя каза, че не е имала време да вземе пръстените от банката и каза, че ще ми ги изпрати. Това беше абсолютно измъкване, но бе толкова опитна, че успя да ме заблуди. Отмъкнах й картата за самоличност за един вид гаранция, но не получих пръстените, а и не мисля, че някога ще ги получа.

— Разбирам — каза сър Хю, като започна да му просветва. — Да му се не види, момчето ми, постъпил си чудесно. Знаеш ли, че жената е изчезнала?

— Така ли? — запита Крейн с престорена изненада. — Петстотинте ми лири отиват на вятъра. Какъв глупак съм бил да и се доверя. Може би полицията… не, по-добре да не замесваме полицията. Майката на Рони може да чуе нещо.

— Много трудно става — каза сър Хю и издуха шумно носа си. — Е, направил си каквото си можел и си се опитал да помогнеш на един стар приятел. Много добра постъпка, Ричард.

— Аз още не съм свършил, сър — каза Крейн, като се преструваше на смутен. — Предполагам, че ще бъдете също толкова доволен от мен като чуете цялата история.

— Да, да — каза сър Хю и лицето му се смрачи. — Е, продължавай момчето ми. Коя е тази жена, която е била тук? Искам да добавя, Ричард, че за мен бе голям удар да разбера, че си бил сам с друга жена. Мислех, че си привързан към Сара.

— Разбира се, че съм, сър — каза бързо Крейн. — Повече от привързан. Както знаете, надявам се да се оженя за нея. Тази жена — нямаше нищо между нас, сър. Честна дума. Знам, че е прилично, но… може ли по-добре да започна от самото начало.

— С облекчение чувам тези думи, Ричард. — Бледосините очи го погледнаха въпросително. — Достатъчно си силен, за да намериш изход от трудното положение, нали?

— Надявам се, че е така, сър — каза Крейн и едвам се удържа да не се изхили. Това изкопаемо наистина беше невероятно. Точно като Грейс. — Е, сър, тук положението става деликатно — продължи той — и се колебая да… честно казано, сър, ще кажа само на вас. Става дума за лейди Синтия Кроубридж.

Сър Хю се стегна, изправи си в стола.

— Дъщерята на генерал Кроубридж? — попита той, леко засегнат.

— Да, сър. Знаете, че се развежда?

— Е, и какво от това?

— Влюбена е в един мой приятел, сър и не могат да чакат повече. Ако се разбере, това ще съсипе стария, сър. Знаете колко държи на строгите порядки и това би осуетило развода на Синтия. Предполагам, че донякъде вината е моя, но ми стана жал за тях. Предложих им да се срещнат в моя дом. Те прекараха няколко нощи тук. Прокурорът по бракоразводното дело ще вдигне голям шум, ако разбере.

— Предполагам — каза сър Хю, като потри главата си.

— Това наистина е безобразие, Ричард. Донякъде съжалявам, че ми каза.

— Знам, сър — каза той, прикривайки усмивката си, — но виждате сега в какво положение се оказах. Знаете колко е запалена Синтия по голфа — или може би не знаете. Все забравям, че не я познавате. Играе чудесно голф и малката глупачка ме последва на игрището, решена да направи няколко удара. Е, попаднала на Роджърс и си изкарала акъла. Помислила, че Роджърс ще я познае (снимката й се появява в „Тетлър“ всяка седмица), а по това време тя, невинната, съкрушена съпруга, трябваше да бъде в Лондон при леля си. И хукнала. Роджърс тръгнал след нея, като решил, че тя е крадлата, която се е промъквала в клуба. Аз трябваше набързо да измисля нещо и затова казах, че е глуха и не го е чула, когато е извикал. Надявах се, сър, че ще замажа очите му, но съм се излъгал. Полицаите тук са изключително умни.

Сър Хю грейна.

— Честно казано — заяви той — това е невероятно. Много шум за нищо, а? И какво, по дяволите, да кажа на Джеймс? Той се е приготвил да ти сложи белезниците.

„Спечелих!, помисли си Крейн. Хлъзнах го“. Почувства такова облекчение, че избухна в смях.

— Не е ли смешно, сър — извика той. — Горкият стар Джеймс е помислил, че помагам на избягала престъцничка. Сър Хю се ухили глупаво.

— Да си призная, момчето ми, и аз малко се разтревожих. Е, няма да издаваме тайната. Генерал Кроубридж беше един от шефовете ми. За нищо на света не бих го разтревожил.

— Може би трябва да кажете на Джеймс, че сте обсъдили въпроса с мен и че сте останали доволен? Не е необходимо да му разказвате цялата история, нали сър?

— Не, разбира се, но един момент, Ричард, още не сме свършили. Джеймс взел отпечатъците на лейди Синтия. Знаеше ли за това?

Усмивката изчезна от лицето на Крейн и той кимна.

— Да, трябваше да направя нещо, защото, ако си спомняте, сър, Синтия веднъж посети Скотланд Ярд (надявам се, че старият няма да разпитва за това) и те взели на шега отпечатъците й. Не знам дали са ги регистрирали, но ако са го направили и бяха казали на Джеймс коя е тя, всичко щеше да се провали, нали? Затова убедих Дафни да сложи своите отпечатъци върху часовника. Тя е добро дете и, разбира се, й се отблагодарих.

— Много лошо за нея — каза сър Хю, изненадан. — Но разбирам защо ти си го направил. Всъщност, Ричард, постъпил си чудесно.

Крейн стана, отиде до барчето и сипа две големи шерита.

— Сега няма да откажете една чаша, нали сър? Мисля, че и двамата заслужаваме. Сега мога да ви кажа, че ужасно се притеснявах за цялата история и ми олекна, след като ви я разказах.

Сър Хю взе чашата и я погледна намръщено.

— Този Роджърс е изчезнал — каза той, като се сети изведнъж за Джеймс. — Джеймс казва… е, разбира се, сега звучи безсмислено.

Внимателно, каза си Крейн. Все още не си вън от опасност.

— Роджърс е изчезнал — каза той, спря за миг и продължи. — Е, като се вземат предвид някои подробности, не съм изненадан.

— Подробности? — попита изумено сър Хю. — Какви подробности?

— Това отново не е моя тайна, сър, но мога да ви кажа. Като че ли всички споделят тайните си с мен. Става дума за Дафни.

— Искаш да кажеш дъщерята на Джеймс?

— Да. Познаваме се добре. Идва при мен миналата седмица. Имаше неприятности. Беше забременяла от Роджърс.

— Боже мой! — ахна сър Хю, като за малко не изпусна шерито си.

— Аз говорих с Роджърс, но той се бе забавлявал и нямаше намерение да си плаща за това. Казах му, че ако не направи нещо до края на седмицата, ще ви докладвам за случая. Предполагам, че не са издържали нервите му и е изчезнал. Не мисля, че някога ще го видим отново, сър.

— И толкова по-добре — каза сър Хю с потъмняло от гняв лице.

— Не ни трябват такива мъже в полицията. Все пак ще трябва да го намерим. Не, във всеки случай, постъпил си правилно, момчето ми. Ами момичето? Какво ще каже горкият Джеймс?

— Въпреки съвета ми, тя го махна — както и да е, сър, сега е добре. Не трябваше да го прави, но вече е станало. Необходимо ли е да казваме на Джеймс? Ако кажете, че сте чули, че Роджърс е дезертирал и няма да правите повече разследвания, ще спестите много неприятности на стария. Направил е много за полицията, нали, сър? И ако му спестите страданията, ще постъпите великодушно. Обожава дъщеря си и ако разбере истината, това ще бъде голям удар за него.

Сър Хю изпи шерито си и стана.

— Ти си добро момче, Ричард, и аз се извинявам, че се усъмних дори и за миг в теб — каза той, като сложи ръка върху рамото на Крейн. — Ще станеш чудесен съпруг на Сара. Винаги мислиш за другите. И преди съм го забелязвал, а сега ще кажа това: в цялата тази тъжна история, ти си се държал като джентълмен. Гордея се с теб момчето ми.