Джеймс Хадли Чейс
Да повярваш на лисица (15)

ЧЕТИРИНАДЕСЕТА ГЛАВА

Сега Елис не обръщаше внимание на подканващото тиктакане на френския часовник върху камината. За него времето бе спряло. Той лежеше в леглото с пламнала глава, с парализиран от ужас разсъдък, без да усеща тялото си.

Крейн знаеше! Само това му беше в главата. Крейн знаеше, че той е Кушман. Те двамата бяха единствените живи хора, които знаеха и какво ли щеше да предприеме Крейн, се питаше той.

„Скоро ще си поговорим отново“ — бе казал той с онова особено изражение на странните си зелени очи. Какво имаше предвид?

Елис се сви в леглото. Нямаше изход. Той беше безпомощен и макар неохраняван от никого, свободен дори да погледне през отворения прозорец, той беше затворник, прикован към леглото от счупения си крак. Крейн можеше да направи с него, каквото поискаше, да го изнудва, да го предаде на полицията — всичко. Но може ли един богат и образован човек като него да се възползва от такава ситуация? „Това е единственият начин да я спасим, теб също“ — бе казал той. Дали искаше да им помогне да избягат? Ако е така — защо? Какво ставаше в главата на този човек? Какво кроеше той?

Елис изпсува докато се мъчеше да разреши тази загадка, а стрелките на малкия френски часовник бавно се движеха напред.

Имаше нещо в този огромен, пълен човек, което убягваше на Елис. Той беше доста тих, спокоен, уверен и въпреки това от време на време изглеждаже изплашен. Уплаха, която Елис много добре познаваше, болезнено прикритата уплаха, която се откриваше само по треперенето на ръцете и помрачаването на погледа.

От какво се страхуваше той? Ако Елис откриеше причината, щеше да има оръжие, с което да се защитава. Ако Крейн беше направил нещо нередно и Елис го откриеше, тогава той можеше да го държи в ръцете си.

Осъзнавайки, че това е възможен изход от положението, Елис изкрещя на Грейс, но после изсумтя яростен и разочарован, като си спомни, че тя не може да го чуе и я зачака с напрегнато от възбуда и раздразнение тяло.

Малко след дванадесет — Крейн беше излязъл вече от час и половина — вратата на стаята се отвори и влезе Грейс. Въпреки че беше бледа, със зачервени очи, изглеждаше привлекателна и на Елис се прииска да я сграбчи и да я привлече на леглото до себе си, да усети дъха й в лицето си и гърченето на допряното до неговото нейно тяло, в усилията й да се отскубне.

— Искаш ли нещо за ядене? — попита Грейс, застанала в долната част на леглото, достатъчно далеч от Елис.

— Да ям? — отвърна той ядосано. — Разбира се, че не. Можеш ли да мислиш за нещо друго освен да се натъпчеш? Ела, искам да говоря с теб.

Грейс не помръдна. Тя скръсти ръце и го загледа упорито. Елис беше изумен от тази промяна в нея. Досега я бе смятал за покорно, безволево същество, което той можеше да тъпче, да се отнася с нея както си иска, сигурен, че ще му се покори само при едно щракване на пръстите. Но сега тя беше един нов човек, властна и уверена в себе си.

— Какво искаш — попита тя, като го гледаше право в очите.

— Малка, долна крадла — каза той злобно. Няма какво да важничиш, само защото си се издокарала така. Като те вкарат в затвора, бързо ще ти смачкат фасона…

— Ако това искаше да ми кажеш, аз си тръгвам — прекъсна го Грейс.

Само да можеше да я хване, помисли си Елис, почервенял от гняв. Как си позволяваше тази уличница да го прекъсва, когато говори той? Не беше ли карал четиридесет милиона души, може би и повече, да затаяват дъх по цели нощи, омагьосани от думите му по ефира? А тази никаквица, само защото бе облякла прилична дреха, си позволяваше да го прекъсва. Само да можеше да я пипне, щеше да разкъса роклята й, да я влачи за косата из стаята, да…

— И не ме гледай така — каза твърдо Грейс. — Не ми е приятно. Приличаш на див звяр.

„Почакай!, каза си Елис на ум, сега тя може да ми е полезна, но ще дойде време, когато ще си разчистя сметките с нея.“

За миг той затвори очи, успокоявайки изкривеното си от злоба лице.

— Аз съм болен — измънка той. — Ти не ми обръщаш никакво внимание. И кракът, и главата ме болят, а ти ме наричаш див звяр.

Грейс си спомни подобните на клещи ръце, стегнали гърлото й и не се впечатли от новото му хленчене. Остана на мястото си, готова да избяга от стаята.

Той отново отвори очи и я погледна намръщено.

— Поне седни, ако не искаш да се доближаваш до мен. Не искам да ми стърчиш така, като че ли всеки момент ще хукнеш да бягаш.

— Какво искаш — каза тя, без да се помръдва.

Той отново трябваше да запази самообладание. Ръцете го сърбяха да я сграбчи, искаше му се да излее гнева си върху нея.

— Този тип Крейн — каза той. — Нямам му доверие. Има нещо потайно в него.

Упоритото изражение в погледа й се смени с враждебност.

— Той е мил — каза тя. — Ти не можеш да разбереш това.

— Не му вярвам — повтори той, като се опитваше да не издава яда с гласа си. — Играе някаква скрита игра. За какво му е да ни помага? Мислила ли си за това? Рискува да отиде в затвора за това, което прави за нас. Защо? Задай си този въпрос. Какво крои?

Грейс се усмихна. Елис се стресна от загадъчната й самодоволна усмивка. — Съдиш за другите по себе си — каза тя тихо. Добър е. Затова ни помага.

— Не бъди толкова наивна — скръцна той със зъби. — Има някакъв план. Нещо се крие зад всичко това. Той се страхува от нещо. Не си ли забелязала как треперят ръцете му и онова странно изражение в погледа му? Не ми харесват очите му… приличат ми на котешки… като че ли вижда в тъмното. И кой е той? Как е получил парите си? Защо живее сам?

— Не зная — каза твърдо Грейс, но в съзнанието й се прокрадна нотка на съмнение. Спомни си ужасения поглед на Крейн, когато я видя в онази рокля. Помислих си, че е Джули… Е, тя нямаше да каже това на Елис. Не беше негова работа.

— Един богат мъж като него щеше да има слуги — продължи Елис, — а той живее сам. И тази рокля. Той ти я даде, нали?

— На сестра му е — каза Грейс рязко. — Тя е мъртва.

Елис прехапа долната си устна, замисли се. Сега научи нещо.

— Сестра — повтори той. — Чудя се. Коя ли е била?

— Казвам ти, сестра му — троснато отвърна Грейс. — Защо все се ровиш? Не е твоя работа.

— Ти се застъпваш за него, нали? — каза той подигравателно. — Но аз не му вярвам. Има нещо подозрително…

— О, престани — намеси се Грейс и нервно пристъпи напред. Тя се доближи до него и той ловко, като змия, сграбчи китката й. Тя се дръпна назад, с широко отворени от ужас очи, но макар, че беше слаб и главата му щеше да се пръсне от усилието, той не я изпусна и се озъби.

— Влюбена си в него, нали, малка глупачке? — изпъшка той и я привлече бавно към себе си.

— Пусни ме — извика тя, като го удари по ръката, но той не я изпусна и най — накрая свободната му ръка хвана долния край на роклята й.

— Ще я съдера, ако се съпротивляваш — каза той. — Наистина ще го направя.

Тя се остави да я придърпа към себе си, пребледняла и ужасена.

— Остави ме на мира — извика тя — Пусни ме.

— Седни — отвърна й той. Тънката му, подобна на граблива птица ръка, се уви върху роклята й. — Ако дръпна, ще се разкъса.

Тя седна на ръба на леглото.

— Само защото ти е дал някаква рокля си мислиш, че е прекрасен — каза Елис. — Не бъди глупава. Има нещо зад цялата тази работа. Зная. Сигурен съм. Нямаше да го прави, ако не очакваше нещо от това. Защо е уплашен? Какво крие? Трябва да разбереш, преди да се е върнал. Претърси къщата. Погледни в бюрото му. Прочети писмата. Трябва да разберем какво се крие зад всичко това. Направи го сега. Ако потърсиш по-добре ще намериш нещо — писма… или нещо друго, което ще ни помогне.

— Но аз не мога — отвърна тя изумена. — Не мога да направя това. Къщата е негова… добър е…

— Престани да повтаряш колко е добър. В тия времена никой не е добър, освен ако няма нещо на ум. Трябва да го направиш, иначе сме загубени. Хайде. Потърси в спалнята. Там ще намериш нещо.

— Не мога след всичко, което направи за нас — каза Грейс. — Няма да го направя. Нахално е…

Елис опъна по-силно полата й. — Ти си крадла. Защо ще те е грижа? Претърси чекмеджетата му. Може би там ще откриеш нещо, което си заслужава да откраднеш.

Пламнала, Грейс замахна и го прасна в лицето. От резкия и силен удар очите му се замъглиха. За секунда той отпусна ръката си и Грейс моментално отскочи. Тя се облегна на стената и двамата се загледаха — тя беше ядосана и уплашена, той — изненадан и озлобен.

— Ще съжаляваш за това — каза той с ръка на бузата. — Да удариш един болен човек! Дадох ти храна, нали? Спасих те от полицията. А ти ме удряш. Очаквах поне малко благодарност.

Грейс закърши ръце.

— Съжалявам — каза тя през сълзи. — Не трябваше да го правя, но ти каза толкова жестоки, нечовешки неща. Заслужи си го, но не трябваше да те удрям в това състояние. Наистина съжалявам…

— Няма значение — каза меко Елис, като усети, че решителността й отслабва. — Иди в стаята му и претърси чекмеджетата. Не мисля за себе си, а за теб. Може да те нарани по някакъв начин.

— Не може — отвърна Грейс. — И аз няма да направя това.

— Вярваш в него, нали? — продължи Елис. — Тогава докажи, че няма нищо. Ако не откриеш нещо подозрително в стаята му, тогава аз ще повярвам, че е добър и че е един чудесен човек. Дори ще се извиня, че съм мислил лоши неща за него. Така е справедливо, нали? Просто ми го докажи.

— Знам, че няма да открия нищо — каза Грейс, омеквай-ки. — И освен това, не мога да вляза в стаята му. Не трябва…

— Ако си толкова сигурна, че няма нищо, защо се колебаеш? — попита Елис, като я наблюдаваше внимателно. — Но и ти много добре знаеш, че има нещо в този човек, само че ти си се размекнала към него. Ти си като щраус, който си заравя главата в пясъка. Ако си толкова сигурна, отиди в стаята му и провери.

— Добре — извика Грейс. — Ще ти го докажа. Няма нищо нередно, просто ти си злобен и подозрителен — и тя изтича до стаята, като затръшна врата зад себе си.

Няколко минути търси стаята на Крейн. Най-накрая я откри в другия край на коридора, който минаваше през цялата къща. Беше голяма стая, с широк, издаден навън прозорец, с изглед към градината. Така си представяше тя неговата стая — покривалото на дивана беше в черно и златисто, мебелите бяха от светъл дъб, а килимът — винен.

Застана на прага, огледа се, крайниците й отмаляха. Помисли си, че някой ден можеше да спи тук, да дели заедно с него този разкош.

Неуверено и силно развълнувана тя влезе в стаята, остави вратата отворена и премина по дебелия персийски килим до скрина. Поколеба се преди да отвори едно от чекмеджетата. Опита се да убеди Елис и себе си, че не трябва да се рови из нещата на Крейн и въпреки това й се искаше. Искаше да докосне дрехите му, да види всичко, което беше негово, с надеждата, че това ще ги сближи.

В горното чекмедже видя грижливо подредени ризи и носни кърпи, нежно ги докосна, и крайниците й отново отмаляха.

Гледаше дрехите му с наслада и задоволство. Прегледа всички чекмеджета, като откриваше само скъпи и луксозни дрехи.

От скрина отиде да вградения гардероб. Там откри костюми, палта, шапки, вратовръзки, обувки — всичките бяха скъпи и почти нови. На тоалетната масичка имаше две чекмеджета и Грейс бързо отиде до тях, нетърпелива да се върне при Елис и да му каже, че е сгрешил.

Тя отвори едно от чекмеджетата, спря се за миг и видя един тънък и дълъг нож с бяла костена дръжка, оставен в празното чекмедже. Ножът изглеждаше зловещ, остър и смъртоносен. По тънкото му острие личаха червени петна, ръждивочервени петна от кръв.

Уплашена тя отстъпи назад и дълго остана загледана в ножа. Не смееше да помисли защо той беше там. Затова изтръпнала от ужас, тя затвори чекмеджето. В този момент видя Крейн в огледалото. Той стоеше на прага на вратата и я наблюдаваше. Тя не се помръдна, нито издаде някакъв звук, а остана загледана в отражението му, с туптящо от ужас сърце и пресъхнали устни. На лицето му бе изписана странна, изкривена усмивка, която я изплаши.