Пабло Неруда
Сонети

VI

В горичките залутан, отрязах клонче тъмно

и ромона му вдигнах към жадните си устни:

това навярно беше гласът на дъжд разплакан,

на счупена камбана или сърце ранено.

 

Пред мен изникна нещо от толкова далече,

прикътано дълбоко, покрито от земята,

далечен вик, сподавен от есени огромни,

от влажната мъгла на разровената шума.

 

Събудено тогава от сънищата горски,

това лесково клонче запя във мойте устни

и мирисът му странен във мен се покатери:

 

със корените сякаш, забравени отдавна,

ме диреше земята, изгубена от детство,

и аз се спрях, пронизан от мириса заскитан.

LVI

Не те обичам аз, защото те обичам много,

от толкоз много обич обичта ми секва сякаш

и те очаквам аз, когато никак те не чакам,

и преминава моето сърце от студ във огън.

 

Обичам те, защото тебе аз обичам само,

и те боготворя, макар и да те ненавиждам;

като слепец да те обичам аз, без да те виждам,

това на мойта обич е мерилото голямо.

 

И може би на зимата сиянието бяло

със своите лъчи сърцето ми пронизва цяло

и ми открадва ключовете златни на покоя.

 

Във тая повест горестна умирам аз едничък

и ще умра от обич сам, защото те обичам,

защото те обичам с кръв и огън, обич моя.