Пабло Неруда
Farewell

1

Сега на колене от твоята утроба

едно дете печално като мен ни гледа.

 

В живота, запламтял във неговите вени,

ще се стреми животът ни да се закотви.

 

Със тез ръчици, дъщери на твоите ръце,

ще се стремят ръцете мои да отбият.

 

И през очите му, разкрити на земята,

един ден в твоите очи сълзи ще видя.

2

Не искам аз това дете, любима.

 

За да не ни закотвя нищо,

нека нищо не ни свързва.

 

Ни думата, ухаеща на твоите устни,

ни туй, което думите не изразиха.

 

Ни празника на любовта, неотпразнуван,

ни до прозореца дълбоките ти вопли.

3

(Обичам обичта на смелите моряци:

целуват и си заминават те.

 

Едничко обещание оставят

и не дохождат втори път.

 

Една жена на всеки пристан чака,

целуват и си заминават те.

 

И в някоя безлунна нощ в леглото на морето

си лягат със смъртта.)

4

Обичам обичта, която се поделя

на хляб, целувки и легло.

 

Любов, която може да е вечна

и може да е само миг.

 

Любов, която иска да е волна,

със нова воля за любов.

 

Боготворена и когато тя се приближава.

Боготворена и когато си отива тя.

5

Не се омайват вече моите очи в очите твои,

не се успокоява вече с тебе мойта скръб.

Но накъдето и да ида аз, ще нося твоя поглед

и накъдето тръгнеш ти, ще носиш мойта скръб.

 

Бях твой, бе моя. После? Заедно завихме

по пътя, откъдето мина любовта.

 

Бях твой, бе моя. Ти ще си на този, който те обича

и ще бере в градината посятото от мен.

 

Отивам си. Печален съм; но винаги съм бил печален.

От твоите прегръдки ида. Накъде — не знам.

 

… От твоето сърце едно дете ми казва сбогом.

И нему сбогом казвам аз.