Джеймс Хадли Чейс
Златните рибки няма къде да се скрият (4)

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

В познатата обстановка на обширния си хол вече бях в състояние да помисля. Отпуснах се в един фотьойл и се опитах да си дам сметка за събитията.

Горди е бил убит. Една жена (коя ли?) бе съобщила в полицията и ченгетата вече бяха на местопрестъплението. Скоро щяха да пристигнат нови полицаи и специалисти от отдела по убийствата. Щяха да преровят цялата къща, да търсят отпечатъци от пръсти, да разпитват насам-натам. Ако откриеха филма, предназначен да бъдем изнудвани Линда и аз, Марк и Мейбъл Крийдън, Франк и Сали Латимър, както навярно и други обитатели на квартала, всички ние щяхме да сме обект на подозрение. От филма полицията щеше да разбере, че съпругите ни са крадли… което би могло да бъде повод за убийство. Ще се извърши проверка на всички ни. Ако стане известно, че Крийдън се е намирал близо до къщата на Горди около часа на убийството, той би бил първият заподозрян, но тъй като бе видял мене, аз също щях да бъда заподозрян… освен ако Крийдън не си държеше устата затворена и ако аз не си мълчах.

Изглежда, първият ми ход трябваше да бъде да се опитам да затворя устата на Крийдън.

Времето напредваше. Отидох до телефона и набрах номера му. Обади се икономът. Представих се и поисках да говоря с господин Крийдън. След известна пауза Крийдън се обади:

— Кажи, Стийв?

— Изслушай ме внимателно, Крийдън — започнах аз. — Имам данни, че жена ти е задигала стоки от супермаркета „Добре дошли“. Жена ми е правила същото. Мене ме изнудват. Предполагам, че и тебе. Тази вечер отидох да платя на Горди. Открих го убит. Ние двамата се срещнахме на Ийст авеню близо до къщата му. Ще има разследване. Предлагам да не споменаваме, че сме се виждали тази вечер.

След доста дълга пауза той отвърна:

— Това ми звучи изключително смислено. Ти не си ме видял… Аз не съм видял тебе… Нали?

— Да.

— Така и ще бъде — реши той и затвори.

Оставих слушалката и поех дълбоко дъх.

Просто не можех да повярвам, че нещата се уреждат така лесно.

А сега Линда.

Това не можех да го свърша по телефона. Трябваше да я видя. Не ми се искаше, но се налагаше. Когато се изправих, видях пистолета и кобура, оставени на канапето. Взех ги и ги сложих в чекмеджето на бюрото си. Изгасих лампите, излязох от къщата, заключих предната врата и тръгнах по алеята. Когато стигнах портата, чух полицейски сирени. Две коли профучаха към Ийст авеню.

Поех пеша по дългия път към бунгалото на Лусила. Отново чух да приближават полицейски сирени и отстъпих встрани тъкмо когато ме отмина още една патрулна кола, последвана от линейка.

Сърцето ми беше започнало тревожно да тупа. За щастие изглежда имаше интересно телевизионно предаване и звукът му заглушаваше сирените; иначе всички биха се изсипали край портите си.

Накрая стигнах жилището на Лусила, минах по пътеката и позвъних.

След доста неприятно бавене Лусила се показа на вратата.

— А, Стийв — изгъгна тя. — Дошъл си да ни съобщиш нещо приятно… Или не е така?

— Няма добри новини.

Последвах я в хола. Линда беше все така из-легната на канапето. Изгледа ме със студено и враждебно око.

— Е?

Лусила се отдалечи.

— Ще ви оставя да си поговорите насаме…

— Бих предпочел да останеш — прекъснах я аз. — Може да се окажеш замесена.

— Така ли? — Тя се приближи до един стол, седна и започна да наглася цигара в дългото си цигаре.

Разказах им накратко как съм отишъл до къщата на Горди, как съм го намерил убит и че полицията вече е там.

— Ако Горди е държал филма и негативите от фотоувеличенията в дома си, ние сме загазили сериозно. — Бях се обърнал към Линда. На лицето й постепенно започна да се изписва все по-силна тревога, а цветът му стана маджунен.

— Е, поне няма да се налага да плащаш на тази гадина — опита се да ме успокои Лусила.

Изведнъж Линда изпадна в пристъп на истерична ярост.

— Как бих искала никога да не се бях омъжвала за теб! — изкрещя ми тя. После се обърна към Лусила: — Луси! Помогни ми! Какво да направим?

Като гледах отстрани с какво изражение се обръща тя към тази лесбийка на средна възраст, си дадох сметка, че Лусила значи за нея повече, отколкото аз когато и да било.

— Да направим? — Лусила изтърси пепелта от цигарата си. — Искаш да се разведеш, така ли, милата ми?

— Разбира се!

— Е, няма нищо по-просто от това тогава. — Лусила погледна към мен. — Предполагам, че ти ще дадеш развод на Линди.

Помислих си какъв товар би се смъкнал от плещите ми, ако се отърва от Линда. Тя ми бе дала твърде малко приятни изживявания. Повече от три години ме бе принуждавала да се примиря-вам с недоволствата и алчността й.

— Да.

— Е, тогава всичко ще се оправи. Ние двете веднага ще заминем за Далас. Историята, която Стийв вече е разпространил — че на майка ти й предстои операция, — ще дойде добре дошла да спре клюките около развода ви. И не се тревожи за дрехите си, Линди. Стийв ще ти изпрати всичко необходимо в Далас. Сигурна съм, че ще може да ти осигури и малко пари, но ако няма, аз ще ти дам. Сигурна съм и че майка ти ще те разбере.

Линда се разплака.

— О, скъпа Луси, не знам какво бих правила, ако не беше ти — промълви тя.

Стана ми противно — извадих портфейла си и оставих трите хиляди долара за Горди на масата.

— Тогава аз да си вървя. — Тръгнах към вратата, но спрях и се обърнах към Лусила:

— Сериозно ли казваш, че можете да тръгнете още тази вечер?

Тя ми се усмихна:

— За мене това е много лесно. Ти по-добре се погрижи за себе си. До един час вече ще сме на път.

— Полицията ще провери всичко.

— Разбира се. Мъжете винаги проверяват, но всичко ще бъде наред. Ти и Линда сте се карали. Тя е дошла при мене. А аз я отвеждам при майка й. Искал си да й осигуриш пари, така че си казал в банката, че ти трябва извънреден заем.

Погледнах я за миг, после кимнах. Тогава, без да се обръщам към Линда, излязох от стаята и поех по дългия път обратно към къщи.

Като се прибрах, звъннах на Джийн.

Тя вдигна слушалката така бързо, че останах с впечатлението, че е седяла до телефона.

— Възможно ли е да се срещнем някъде? — попитах я. — Има някои усложнения.

— Ела при мен. Уестсайд 1190, най-горния етаж.

— След двадесет минути.

Вече бях на вратата, когато звънна телефонът. Поколебах се, но вдигнах.

— Стийв? Макс се обажда — прозвуча гласът на Бери. — Успях най-сетне да преснимам изчисленията на Хамънд. Досега съм се занимавал с това. Господи! Наистина ще го поставим на мястото му! Ще преснимам и предложенията за договори на останалите строители. Този път наистина ще му видим сметката на Хамънд.

— Чудесно! Нека поговорим за това утре. Взех ти пистолет и разрешително за него.

Той се изсмя.

— До утре, Стийв. Мислех си, че трябва да ти съобщя. Линда добре ли е?

— Разбира се… Чудесно си се справил, Макс. — Затворих телефона.

Отново тръгнах към вратата и отново се спрях. Защо да излизам без пистолета? Сам бях поискал оръжието и го бях получил. Щях да изглеждам като най-големия глупак, ако ми се случеше някоя неприятност, а аз съм оставил пистолета си вкъщи.

Извадих всичко от чекмеджето и сложих пистолета на бюрото, докато запасвах кобура. Канех се да поставя и пистолета, когато помирисах барут. Носът ми е много чувствителен. Подушвам неща, които много малко хора усещат. Поднесох дулото към носа си. С пистолета съвсем скоро бе стреляно. Останах загледан в него дълго време, после измъкнах пълнителя. Бях го заредил с шест патрона. Сега там имаше само пет.

Полазиха ме студени тръпки. С пистолета е било стреляно. Дали гилзата не се намираше някъде по пода на неугледния хол на Горди?

* * *

Джийн отвори вратата на апартамента си само миг след като бях натиснал звънеца.

Носеше вишненочервен домашен халат и беше обута в бродирани пантофи. Стори ми се прекрасна.

Тя се дръпна и аз влязох в голяма и уютна на вид стая.

— Нови неприятности ли, Стийв? — попита ме, докато затваряше вратата.

— Така изглежда. — Погледнах я. — Не биваше да те безпокоя, но трябваше да поговоря с някого, а с кой друг, ако не с теб.

— Сядай и ми разкажи.

— Джийн… Линда иска развод. Бракът ни е напълно изчерпан.

— Съжалявам, но защо не седнеш. — Тя се отдръпна от мен и се настани в стол на около метър от мястото, което ми бе посочила. — Това заради онази бъркотия ли е или има и нещо друго?

Седнах и й разказах цялата история от тази вечер, като завърших с пистолета.

— Почти сигурен съм, че някой ми е отмъкнал пистолета, убил е с него Горди и го е върнал обратно. Нали виждаш… в голяма беда се намирам.

— Но ти дори не си сигурен, че Горди е бил застрелян. Може и да е бил заклан.

— С пистолета е стреляно. Горди е мъртъв. Защо иначе някой би използвал оръжието?

Тя кимна:

— Добре. Да приемем, че е бил убит с твоя пистолет. — Спокойният й тих глас действаше като мехлем на опънатите ми нерви. — Да разгледаме все пак събитията в светлината на онова, което вече знаем. Докладът на Уоли ни дава основание да подозираме и Латимър, и Крийдън — двамата са имали причина да се отърват от Горди. Ти си видял Латимър пред вас. Спомена, че предната врата е била отключена. А ако някой е търсил теб, видял е пистолета и го е взел? Ако е отишъл до дома на Горди и го е убил, докато си разговарял с Линда, а после отново е върнал оръжието? И Крийдън би могъл да го направи, нали?

— Да, но дали в полицията биха повярвали?

Тя остана неподвижна, със стиснати между коленете длани.

— Трябва да се отървеш от пистолета и да докладваш в полицията, че си го загубил. — Тръсна глава. — Не… Откраднали са ти го от колата.

Не бях се сетил за това.

— У теб ли е пистолетът? — попита ме тя.

— Да.

— Как смяташ да се отървеш от него?

Как, по дяволите, човек би могъл да загуби пистолета си и да е сигурен, че няма да го открият? Помислих си за изкуственото езеро в квартала, но навярно и полицията би се сетила за него.

— Ще го пъхна в някоя кофа за смет към центъра — реших накрая.

— Добре. Дай го на мен. Аз ще го направя. Трябва да се върнеш вкъщи, Стийв.

— А не, не мога да приема това. Нямам намерение да набърквам и теб!

— Но за мене ще е по-лесно. Тебе може и да те видят. Утре ще увия в нещо пистолета, ще го сложа в найлонов плик и ще го пусна в някоя кофа, когато отивам на работа.

— Това е нещо, което няма да направиш. — Изправих се. — Не трябваше да идвам тук. Сам ще се справя.

Тя се усмихна уморено, после вдигна рамене.

— Добре. На мъжете им е нужно да се правят на герои, нали? Навярно няма смисъл да те убеждавам, че не си този тип.

Погледнах я и почувствах колко ми е нужна тя, разбрах, че я обичам. Свалих кобура и го оставих на масата заедно с пистолета.

— Аз не съм герой, Джийн. Искам да ти призная…

— Моля те, не сега! — Гласът й беше рязък. — Аз ще хвърля пистолета. Сега си иди вкъщи.

Изправи се, отиде до входната врата и я отвори. Поколебах се, но тръгнах след нея.

— Благодаря — кимнах аз. — Много ми се иска, когато намеря изход от тази бъркотия, да поговорим за теб и мен.

— Нека не се занимаваме с прекалено много неща, Стийв — прошепна тя и ми затвори вратата.

Взех асансьора и се спуснах с него. Влязох в колата и останах там замислен.

Толкова силно желание изпитвах да й кажа, че я обичам, но тя беше права, разбира се. Моментът не беше подходящ. Заставих се да мисля за следващия си ход. Реших, че едва ли е разумно да отида в полицията и да докладвам, че съм загубил пистолета си. Това трябваше да стане на сутринта. Щях да им кажа, че съм оставил оръжието в жабката на колата, когато съм си тръгвал от работа. Паркирал съм на същото място на другата сутрин и тогава съм се сетил за пистолета — открил съм, че го няма. Веднага съм отишъл в полицейския участък да докладвам за кражбата.

Докато Крийдън държеше устата си затворена и докато не откриеха филма, който свидетелства, че Линда е крадла, имаше надежда за мен. Дори да намереха накрая пистолета и да докажеха, че Горди е бил убит с него, нямаше съдебен състав, който би ме осъдил за убийството му въз основа на толкова слаби доказателства.

Но не всичко се подреждаше така лесно.

Когато спрях пред вратата на гаража си, видях, че пред нас чака полицейска кола. Сърцето ми се разтуптя само при вида й. Излязох да отворя вратата на гаража, а един широкоплещест масивен човек излезе от служебната кола. Беше сержант Лу Бренър.

— Господин Мансън?

Обърнах се:

— Здравейте, сержант.

— Искам да поговорим.

— Разбира се. Само да прибера колата и ще влезем вътре.

Той отстъпи. Наместих колата в гаража, изгасих лампата и отидох при входната врата. Вече с мъка контролирах нервите си.

Влязохме заедно в хола.

— Сядайте, сержант. Какво има?

Бях се настанил зад бюрото си, а той продължаваше да стои пред мене. Острите черти на лицето му изглеждаха като издялани от камък. Подвижните му очички ту се спираха върху мен, ту шареха из стаята.

— Ваш ли е автоматикът калибър 38 номер 4553 с разрешително номер 75560? — попита ме той.

— Имам автоматик, сержант. Не му знам номера, естествено. — Извадих портфейла си, намерих разрешителното и му го подадох. Той го разгледа и го остави на бюрото ми.

— Къде е пистолетът?

— В жабката на колата.

— Искам да го видя.

— Защо?

— Няма значение защо. Идете да го вземете.

— Имате ли заповед за обиск, сержант? — попитах го.

Той кимна като че ли одобряваше чувството ми за законност.

— Не, но мога да получа.

— А не бихте ли ми казали за какво става дума? Тогава може би ще стана по-сговорчив. Не съм склонен обаче да ви оставя да ми държите такъв тон, сержант.

Той ме изгледа с ледените си очички, после извади нещо малко от джоба на сакото си и го остави на бюрото пред мен. Беше гилза от патрон.

— Е, и? — попитах аз, без да променям изражението на лицето си.

— Чували ли сте за Джес Горди?

— Той е управителят на магазина „Добре дошли“ в квартала.

— Да — кимна Бренър. — Някой го е застрелял, а това е гилзата, която открих на местопрестъплението.

Пресегнах се и взех гилзата, завъртях я между пръстите си. Очаквах да я грабне, но той не помръдна. Вдигнах глава към него. Гледаше ме безизразно.

— На това не му ли казват улика? — попитах.

— Да.

Извадих носната си кърпа и внимателно изтрих гилзата, а после я върнах на бюрото, без да я докосвам повече.

— Ще си я вземете обратно, нали?

— Задръжте я. Като подарък. — Той замълча, после продължи:

— По-добре е, че Горди го няма. — На суровите му устни се изписа мрачна усмивка. — Ако вече не сте го направили, отървете се от пистолета и докладвайте, че сте го загубили. Като сте застреляли тази гадина, сте направили добро на много хора.

— Какво ви кара да мислите, че съм го застрелял, сержант?

— Тази гилза. Тя е от новия модел. Първата доставка сте получили вие. Службата ми изисква да държа сметка за такива дреболии.

— Това все още не означава, че аз съм го застрелял.

— Можете да го обясните на съдията. — Тръгна към вратата, спря се и добави:

— И внимавайте. Случаят е даден на лейтенант Голдстийн. Сега той е на местопрестъплението и се е разприказвал много. Би могъл да се добере до вас. Случи се така, че аз приех сигнала и се озовах първи там. Но той ме харесва, колкото човек харесва тумора си.

— Аз не съм го убил.

— Щом можете да го докажете пред Голдстийн, значи не сте го убили.

Той отново тръгна към вратата, но аз го повиках:

— Сержант…

Спря се.

— Казахте ми нещо. Цитирам: „Като сте застреляли тази гадина, сте направили добро на много хора.“ Това отнася ли се и за вас?

— Не се увличайте, Мансън. Все още не сте се отървали. — След тези думи накрая излезе.

Останах неподвижен, загледан в гилзата, докато не чух как полицейската кола потегля. Тогава я прибрах в джоба си.

Спомних си, че според Уебър Бренър бил просто луд по жена си. Дали и тя не е крала от „Добре дошли“, а Горди не е изнудвал и Бренър?

Помислих си за лейтенант Ейб Голдстийн. Беше амбициозно и умно ченге. Ако откриеше лентата с компрометиращите снимки, щях да го загазя, но това се отнасяше и за Крийдън, Латимър, може би и за Бренър.

Набрах номера на Джийн, тъй като ми се искаше да чуя гласа й. Нямаше никой. Слязох в мазето до котелното и хвърлих гилзата в пещта, после се върнах в хола. Отново звъннах. И отново никой не вдигна слушалката. Пушех, размишлявах и се тревожех. След половин час пак набрах номера й.

— Да.

Звукът на гласа й ми подейства като убождане със спринцовка в ръката.

— Опитвах се да се свържа с теб, Джийн. Аз…

— Не сега. Утре в редакцията. — В гласа й се усещаше напрежение. — Всичко е наред… знаеш за какво говоря. Току-що се върнах. Всичко е наред. — И затвори.

Поех дълбоко дъх. Тя е успяла да хвърли пистолета!

Гледах в пространството все така замислен.

Очакваше ме още една дълга и самотна нощ.

* * *

Допивах кафето си, когато момчето от пощата остави „Калифорния Таймс“ на прага ми. Взех го и се наложи дълго да търся съобщението за смъртта на Горди. Намерих го забутано на трета страница.

Пишеше само, че управителят на супермаркета „Добре дошли“ е открит от близката си приятелка, госпожица Фрида Хос застрелян. Разследването се ръководи от лейтенант Ейб Голдстийн. Според него е било стреляно между 20.30 и 21.00 часа вечерта и, изглежда, няма ясен мотив.

Очевидно за „Калифорния Таймс“ убийството на Джеси Горди не представляваше особен интерес.

Фрида Хос? Близка приятелка? Колко близка по-точно и дали знаеше, че Горди беше изнудвач?

Погледнах часовника си. Беше 8.15 часа. Време да отида в полицейския участък и да докладвам, че съм загубил пистолета си. Постоях достатъчно, за да си припомня историята, която смятах да разкажа в полицията, после заключих къщата, изкарах колата от гаража и подкарах към центъра. Спрях пътем да си купя цигари. Винаги вземах цигарите си от вестникарската будка при хотел „Империал“, тъй като там лесно можех да спирам. Оставях колата във вътрешния двор и спокойно си вземах цигари от хотела, без да се тревожа от глоби за неправилно паркиране.

Добродушната дебелана, която работеше на будката, извади три пакета „Уинстън“ още като ме видя.

— Добро утро, господин Мансън — поздрави ме тя. — Чувам, че при вас, в Ийстлейк, са се случили някои неща.

— Така е. — Платих за цигарите. — Живеем в свят на насилие.

— Съвършено прав сте. — Тя поклати глава. — Ще опишете ли това убийство в списанието си?

— Едва ли. Изглежда, още не са известни много подробности.

— В следобедните вестници сигурно ще има повече. Аз обичам материалите за интересни убийства.

Умишлено се заприказвах с нея, за да види полицията, ако ме следеше, че съм напълно спокоен.

— Хей! — плеснах се по челото аз. — Днес имам толкова работа! Бърборим вече десет минути.

— Така си е — засмя се тя. — Всичко хубаво, господин Мансън.

Подкарах към сградата на редакцията.

Джоуи Смол, нощният пазач, тъкмо си тръгваше. Когато ме видя, дойде при мен.

— Добро утро, господин Мансън. Разбрах, че сте имали някакви неприятности в Ийстлейк.

— Да. — Пресегнах се през седалката за чантата си.

— В наши дни на хората постоянно им се случват неприятности.

— Така е.

Той се прозя.

— Довечера ще останете ли до късно, господин Мансън?

— Възможно е.

— Ще се видим тогава. — Махна ми и се отдалечи.

Изчаках го да си тръгне, после изтеглих колата от паркинга и подкарах към участъка.

Дежурният сержант Джак Франклин местеше насам-натам някакъв жълт формуляр и изглеждаше отегчен. Беше набит мъж на средна възраст и преди да го повишат, работеше в транспортната полиция; веднъж се бе опитал да ми състави акт за превишена скорост. Обвиненията му бяха отхвърлени, а самият той бе смъмрен. Не можеше да се каже, че ми е приятел.

Когато ме позна, лицето му се изопна.

— Добро утро, сержант — поздравих го аз.

— Нужно ли ви е нещо?

— Искам да докладвам за откраднат пистолет. — Извадих разрешителното си и му го подадох.

Той завъртя молива в лявото си ухо, разгледа разрешителното и ме погледна:

— Е, и?

— Бях оставил пистолета в жабката на колата, когато си тръгнах за вкъщи снощи. Тази сутрин отидох на работа, отворих жабката… и го нямаше.

Франклин извади молива от ухото си, проучи го, изтърси малко ушна кал и премести друг формуляр пред себе си.

— Име и адрес?

След като споменах Ийстлейк, той се стегна.

— Живеете в Ийстлейк?

— Така ви казах.

— И съобщавате, че ви е откраднат автоматик 38.

— Да.

Той посочи с дебелия си пръст една пейка до стената:

— Седнете там.

— Имам работа — възразих. — Само докладвам, че са ми откраднали пистолета. Това е всичко.

— Така ли мислите? — изсумтя той. — Сядайте.

Аз не се помръднах. Той ме изгледа мрачно, после натисна бутона на вътрешния телефон.

— Господин лейтенант? При мене има един човек, който живее в Ийстлейк и твърди, че са му откраднали автоматик 38.

Един тих глас нареди:

— Моля ви, пратете го при мен, сержант.

Франклин ми посочи вратата:

— Втората врата на първия етаж.

Изкачих се по голите стъпала. Почуках, завъртях дръжката и влязох.

Лейтенант Ейб Голдстийн седеше зад паянтово бюро в малка, неугледна стаичка.

Двамата с Линда понякога го бяхме виждали в кварталния клуб. Беше една от звездите на шампионатите по бридж, които се провеждаха там. Беше ерген и някои го смятаха за педераст, но хората, които го познаваха добре, твърдяха, че в живота му има само два интереса — работата в полицията и бриджа. Беше малко над четиридесетте, със стоманеносиви очи, голям извит нос и късо подстригана гарвановочерна коса. Беше си спечелил славата на проницателен и умен полицай, без помощта на когото шефът на полицията Шулц би бил отдавна пенсиониран.

— Здравейте, господин Мансън — поздрави ме той. — Вие ли докладвате за загубен пистолет?

— Здравейте, лейтенант. — Приближих се към бюрото, а той се изправи от другата страна. Кимна ми към един стол. И двамата седнахме.

— Как е госпожа Мансън?

— Добре е. Вижте какво, лейтенант, в момента би трябвало да съм на бюрото си в редакцията, така че може ли да свършим по-бързо? Просто докладвам за изгубен пистолет. — Подадох му разрешителното. Докато той го четеше, продължих:

— След нападението срещу Митфорд господин Чандлър реши, че трябва да нося оръжие. Получих го вчера вечерта. Когато си тръгвах за вкъщи снощи, оставих пистолета в жабката на колата си. И забравих за него. Когато отидох на работа тази сутрин, открих, че го няма.

Той издърпа един бележник към себе си и взе писалка:

— Нека уточним всичко това, господин Мансън. Кога напуснахте редакцията снощи?

— Към 19.30.

— И си отидохте право вкъщи?

— Не. Първо минах покрай закусвалнята срещу нас, за да хапна, после се прибрах.

— Не вечеряте ли обикновено у вас? — Той вдигна глава към мене, като въртеше писалката си.

— Да, но снощи жена ми бе излязла на вечеря с една приятелка.

— Заключихте ли колата?

— Не. Глупаво от моя страна. Оставих пистолета в жабката и отидох в закусвалнята. Исках да се прибера вкъщи колкото може по-бързо.

— И след като вечеряхте, се прибрахте право вкъщи?

— Точно така. Но взех някои писма и отидох с колата до дома на госпожица Бауър, където беше жена ми. Дадох й пощата и си поприказвахме. Тя и госпожица Бауър на другата сутрин тръгваха за Далас, тъй като майката на жена ми е болна. После се прибрах вкъщи.

— Оставили сте колата пред дома на госпожица Бауър?

— Да.

— Без да я заключвате?

— Да.

— По кое време се прибрахте вкъщи?

— Мисля, че малко преди девет. Оставих колата в гаража и седнах да работя. Тази сутрин минах покрай хотел „Империал“ да си взема цигари. Оставих колата…

— Незаключена? — прекъсна ме Голдстийн.

— Да. Пристигнах пред редакцията, видях, че пистолетът е изчезнал… и ето ме тук.

Голдстийн прегледа бележките си.

— Значи от момента, когато сте оставили пистолета в жабката, изобщо не сте заключвали колата?

— Да. Глупаво е наистина, лейтенант, но сега съзнанието ми е обременено с много неща, сред които на последно място е заключването на колата.

Той кимна.

— Това е разбираемо. Списанието ви наистина е много добро. Е, да прегледаме фактите. Можело е да откраднат пистолета ви, докато сте вечеряли. Можело е да го задигнат и докато сте разговаряли с жена си. Това е можело да стане и докато сте си купували цигари от хотел „Империал“. — Той отново ме погледна. — Така ли е?

— Да.

Облегна се в стола.

— Откраднатите оръжия ни отварят много работа, господин Мансън. — Чукна с писалката по нокътя на палеца си. — В момента разследвам едно убийство — Джеси Горди, ваш съсед. Бил е застрелян с автоматик 38. — Стоманеносивите му очи изведнъж се впиха в моите, но аз очаквах това и запазих полузаинтересуван вид.

— Прочетох за това в сутрешния вестник. Разбирам, че загубеното оръжие ви отваря работа. Съжалявам, че бях така невнимателен.

— Колко добре се познавахте с Горди?

Сега дойде моят ред да се загледам в него.

— Значи натам биете, лейтенант? Да не би да мислите, че е бил убит с откраднатия пистолет?

Той се усмихна.

— Първо искам да се уверя, че пистолетът ви е бил откраднат, после, че именно с него е бил убит Горди. Още не сте ми отговорили на въпроса доколко сте се познавали с него.

— Изобщо не сме се познавали. Аз никога не съм ходил в магазина му. Но колкото и странно да е, той дойде при мене преди два дена. Това беше първата ми среща с него.

Голдстийн наведе глава и присви устни.

— У вас ли дойде?

— Дойде в редакцията. Заинтересува се от цените на рекламите в списанието и попита дали не бихме изпратили репортер да изготви материал за магазина. Обясних му, че не се занимаваме с този тип реклами и че магазинът не представлява интерес за нас.

— Той дойде при вас, така ли?

— Да.

— Не би ли могъл да ви се обади по телефона? От магазина му до вашата редакция е доста път.

— Аз го изминавам всеки ден и не ми прави никакво впечатление.

— Да. — След дълга пауза той продължи: — Разследвам убийство. А тъй като сте тук и притежавате — по-точно сте притежавали — автоматик 38, бихте ли ми казали какво сте правили между 20.00 и 21.00 часа снощи?

Усетих, че ръцете ми вече се бяха изпотили, но продължавах да си придавам безизразен вид на лицето.

— Мисля, че вече ви обясних. Разговарях с жена си в дома на госпожица Бауър от 20.15 нататък. Прибрах се вкъщи към 21.00 и работих до 23.30, после си легнах.

— Освен жена си срещнахте ли някого от съседите си?

— Малко след 20.00 часа, когато се прибирах вкъщи, попаднах на Хари Митчъл, когото познавате. Разговаряхме няколко минути. След като се разделихме с жена ми, се срещнах с Франк Лати-мър, когото също познавате; поговорихме и с него. Това трябва да е било около 21.00 часа.

— И с никой друг?

Това беше върхът. Ако Крийдън бе казал на Голдстийн или смяташе тепърва да сподели, че сме се срещнали на Ийст авеню, щях да загазя.

— С никой друг.

Голдстийн остави писалката си.

— Благодаря, господин Мансън. — Бях започнал да се изправям, когато той вдигна ръка. — Може ли да отнема още малко от времето ви? Аз уважавам много списанието, което означава, че уважавам ума ви. В това убийство има нещо странно. Горди не е бил нищо особено. Питам се защо някой би намислил да влезе в дома му и да го убие. Засега не може да се Определи никакъв мотив. — Той ме погледна право в очите. — Виждате ли над какво си блъскам главата? Защо на някого му е притрябвало да убива този човек?

— Нямам никаква представа — махнах с ръка и се изправих.

— Вие сте говорили с Горди. С какво впечатление останахте от него?

Той нямаше никакво намерение да се откаже.

— Сам го казахте — не беше нищо особено.

Изгледа ме замислено.

— Бихте ли се разпрострели малко повече?

— На мене ми се стори някак безличен. Може би си е вършел работата добре. Когато дойде при мен, бях зает, а и предложението му не ме интересуваше, така че и самият той не ми се стори интересен.

— Разбирам. — Замълча, после продължи:

— Хобито му, изглежда, е била фотографията. Имал е добре оборудвано помещение за промиване на филми и висококачествен фотоувеличител. Учудва ме само едно, господин Мансън — въпреки че открихме цялата апаратура в дома му, там нямаше нито един образец от фотографската му дейност. Разбирате ли? — Той потри извития си нос. — Сблъскваме се с човек, чието хоби е съвсем очевидно — явно би трябвало да открием някои снимки, нали?

— Изглежда странно — свих рамене аз. — Може би съвсем отскоро се е захванал с фотографията и не е успял да направи никакви снимки.

Той тръсна глава.

— Не. Съдът за промиване и пособията за фиксаж са използвани многократно. Убиецът трябва да е отнесъл всички снимки. Ако е станало така, мисля, че мотивът вече е ясен — Горди е бил изнудван.

— Вероятно. Е, лейтенант, аз наистина трябва да се върна в редакцията.

— Разбира се. — Той отново ме изгледа внимателно. — Възможно е да се наложи пак да ви се обадя, господин Мансън.

— Когато пожелаете — съгласих се аз и излязох.

Останах за малко в колата си, без да потеглям, като премислях разговора ни. Изглеждаше доста правдоподобно, че убиецът на Горди е взел всички филми и фотоувеличенията. Тревожеше ме обаче заключението на Голдстийн, че става дума за изнудване, до което той бе стигнал така бързо. Голямата ми лъжа беше, че не разказах за срещата ми с Крийдън на Ийст авеню, но пък Крийдън също беше замесен, така че той със сигурност нямаше да проговори. После си спомних и нещо друго. Бях казал на Голдстийн, че Горди е идвал в редакцията да приказва с мен за рекламни материали. Спомних си и че записът със заплахата му още беше на магнетофона у нас. Ако Голдстийн изведнъж решеше да претърси дома ми със заповед за обиск, бях загубен. Трябваше веднага да изтрия лентата. Подкарах обратно към къщи. Спрях отпред и бързо минах по алеята, отключих входната врата и тръгнах към ъгъла, където стоеше магнетофонът. Бях на половината път през стаята, когато видях, че ролката я нямаше. После забелязах, че нещо просветва на пода край френските прозорци — няколко пръснати стъкълца. Разгледах прозореца. Някой беше строшил стъклото близо до дръжката.

Върнах се при магнетофона. Човекът, който бе взел ролката, просто я бе изтръгнал, скъсвайки я. Парченце от нея бе останало в главата на магнетофона. Прибързана, паникьосана работа, но човекът, който бе взел лентата, сега разполагаше с доказателство, че съм бил изнудван от Горди.

Полицията? Бях сигурен, че не е тя. Полицията не би строшила прозореца така. Тогава… кой е бил?

Стоях и се борех с надигащата се у мен паника, но знаех, че магнетофонният запис криеше същата опасност за мен както негатива и пистолета, ако някога ги откриеха. После се сетих за фотоувеличението с образа на Линда, която прибира шишенцето парфюм в чантата си — бях го сложил в чекмеджето на бюрото си. Отидох там и го отворих. Фотоувеличението вече го нямаше.

Телефонът иззвъня и ме стресна.

Беше Джийн.

— Стийв? — В гласа й се чувстваше тревога. — Какво става? Идваш ли? Бюрото ти е отрупано с работа, а и Макс е дошъл и те чака.

Успях някак да запазя гласа си спокоен:

— Тръгвам веднага.

Извадих носната си кърпа и избърсах лицето и дланите си. Мисълта, че трябва цял ден да се бъхтя в редакцията ми беше противна, но работата трябваше да се свърши.

Тогава се звънна и на входната врата.

Надникнах през прозореца и видях ролс-ройса на Крийдън паркиран отпред. Излязох и му отворих.

— Надявах се да те заваря вкъщи — започна той. — Ще ти отнема само минутка.

Направих крачка встрани и го пуснах да влезе.

Той премина в хола, спря се, огледа се, после заключи:

— Някой е влизал с взлом тук.

— Да не говорим за това — предложих аз. — Твоята и моята жена са крадли. Единственият начин да запазим имената им чисти, а и ние двамата да не бъдем обвинени в убийство, е да държим устите си затворени. Мене Голдстийн вече ме разпита. Скоро ще дойде и твоят ред. Не му казах, че сме се срещнали на Ийст авеню; предлагам и ти да не му казваш.

— Вече си бил в полицията?

— Да. Нали няма да се разприказваш?

— Разбира се. — Той започна да крачи из стаята. — Може ли човек да проумее защо крадат жените? Да речеш, че съм лишавал Мейбъл от нещо, ще сбъркаш.

— Горди изнудва ли и тебе?

След като не ми отговори, продължих:

— От мене поиска двадесет хиляди. А от тебе колко?

Той повдигна широките си рамене:

— Осемдесет хиляди.

— И как подходи към тебе?

— Спря ме на улицата.

— Значи не е идвал у вас или в службата?

— Не. Тъкмо влизах в колата си, когато се появи и постави условията си.

— Снощи ли смяташе да му платиш!

— Довечера. Наложи се да разпродам това-онова.

Спогледахме се.

— Нали ти е ясно, че ние двамата бихме могли да сме сред заподозрените за убийството му?

— Да.

— Е, това е положението — заключих аз. — Ти ще прикриваш мене, а аз — тебе… Съгласен ли си?

Той ме изгледа:

— Никога не съм имал пистолет. — Тръгна към вратата и се спря. — А ти?

Гледах го в очите, но не отговорих.

— Мисля, че твоето положение може да е по-сериозно от моето. — С тези думи той пристъпи тежко, излезе от къщата и се отправи към ролс-ройса си.