Джеймс Хадли Чейс
Златните рибки няма къде да се скрият (3)

ГЛАВА ТРЕТА

Макс Бери, другият ми репортер, почука на вратата и влезе. Беше едър мъжага на около тридесет години с доста сплескан нос, тъй като е бил голям любител на бокса в университета. В журналистическите разследвания не беше съвсем от класата на Уоли, но беше добър и най-вече упорит като териер, подгонил плъх. Обличаше се небрежно с провиснали размъкнати костюми и червена вратовръзка, чийто възел винаги успяваше да се устреми някъде към лявото му ухо.

— Какво ужасно нещо се е случило на Уоли, а! — възкликна той още с влизането си.

— Наистина. Сядай. — Все още се мъчех да преодолея шока от откритието, че Уебър вече не е на моя страна. Не бях успял да реша точно защо е станало така. Първата ми мисъл беше, че и неговата жена, Хилда, е крала от супермаркета „Добре дошли“. Не би могло да има друго обяснение.

— Досега бях в болницата — продължи Макс, докато се стоварваше в един от столовете. — Какъв ужас! Те наистина добре са го обработили! Как ми се иска да бях на неговото място! Горкият Уоли няма подготовката за този вид неприятности. Аз бих дал на тия хулиганчета урок, който щяха добре да запомнят. — Прекара пръсти през рошавата си коса. — Ти как мислиш, Стийв? Смяташ ли, че Хамънд стои зад това?

— Възможно е. — И наистина не беше изключено, но мисълта ми бе така обсебена от супермаркета „Добре дошли“, че не ми идваше нищо друго наум. — Не знам. Може и да е обикновен уличен грабеж.

— Не мисля, че е така. Уоли носеше чанта, пълна с изобличаващи материали. Той е доста потаен тип. Беше снощи при мен и отново прегледахме изчисленията на Хамънд, но останах с впечатлението, че мислеше само наполовина за това. Стори ми се, че го занимаваше нещо друго, заради което сега е в болницата. Той доверяваше ли ти се?

Въртях писалката в ръце. Уоли и аз винаги сме били близки. Спокойно бих му доверил всяка лична тревога, но с Макс не бях така сигурен. Той ми приличаше повече на бик, който се е втурнал напред с насочени рога, и тежко на онзи, който се изпречи насреща му. За него по-важното беше да се добере до сензацията. Можех да си представя какво би станало, ако му кажех за събитията в „Добре дошли“. Най-вероятно щеше да се втурне натам и да се опита с бой да принуди Горди да говори.

— Нали го знаеш Уоли? — предпазливо започнах аз. — Той не обича особено да споделя на какво е попаднал. Мисля все пак, че това е работа на Хамънд.

— Такова е и моето мнение. Разполагаме с почти всички факти. Уоли беше по следите на някакъв договор, подписан от Хамънд. Снощи говорихме за това. Предложих му аз да се заема, но той настоя да опита сам. Познава повече хора, отколкото аз. — Наведе се към мен, а погледът му стана мрачен. — Сега вече ще се заема.

— Нали знаеш статията за Шулц — започнах аз. — Тя беше необикновената рожба на Уоли. В текста всичко е свързано и обосновано. Онова, което стана с Уоли, Макс, би могло да се случи с мене и с тебе. Струва ми се, че трябва да забавим статията за Шулц, докато не се оправим с Хамънд. Ще ни е нужна полицейска защита, а ако публикуваме материала за Шулц, това ще е последното нещо, на което бихме могли да разчитаме.

Той потри плоския си нос с палец.

— Полицейска защита? А как би могла полицията да ни пази?

— Ще ни дадат разрешителни за оръжие. Чандлър би могъл да го уреди.

— На мене пистолет не ми трябва — ухили се той и погледна свитите си в юмруци огромни длани.

— Трима здравеняци могат да видят сметката и на теб. Все пак не си супермен.

— Добре — сви рамене той. — Оставям това на теб. Аз тръгвам по следите на Хамънд. — Изправи се и се запъти към вратата. — Ще се видим следобед.

Взрях се през смога и видях, че светлините на крилото на Чандлър в отсрещната сграда са запалени. Поколебах се само за миг. Това би било средство за намаляване на напрежението.

Звъннах на секретарката на Чандлър.

— Може ли да прескоча до вас? — попитах я. — Имам да споделя нещо важно с господин Чандлър.

— Един момент.

Тя се забави, след което ми съобщи:

— Само ако дойдете веднага. Приготвя се да тръгва за Вашингтон след час.

Добрах се до там — би могло да се нарече и рисковано каране — за пет минути.

Чандлър седеше зад бюрото си, до краката му се намираше явно натъпкано куфарче, а на стол бяха сложени шапката му и леко палто.

— Какво има, Стийв? — попита ме той, когато влязох при него. — Трябва почти веднага да тръгвам. Имам среща с президента. Може би ще те зарадвам с нещо, когато се върна.

С внимателно подбрани думи му обясних, че предвид на нападението срещу Уоли и мнението ми, че нещата навярно са организирани чрез общината, най-добре ще бъде да задържим атаката си срещу Шулц.

— Отпечатаме ли материала, ще се лишим от всяка поддръжка от страна на полицията — заключих. — А точно сега ни трябва помощта й, ако искаме да открием кой е организирал покушението. Освен това, господин Чандлър, този случай може да е само началото. Аз няма да съм в състояние да ръководя списанието от болнично легло. Искам разрешителни за оръжие за себе си и за Бери. Играта очевидно вече много загрубя. Ако нямаме и подкрепата на Шулц, ще загазим лошо.

Чандлър ме погледна изпод тежките си клепачи:

— Имаш ли с какво да замениш статията за Шулц?

— Разполагам с куп подходящи материали. Бих могъл да пусна данните за ефекта от новите противозачатъчни таблетки.

Той помълча и кимна.

— Не ми е приятно, че оставям на този мръсник да му се размине, но в това, което казваш, има основание. Добре, махни статията от следващия брой. Бихме могли да я пуснем по-другия месец, а?

— Да.

Той отново ме погледна.

— Значи мислиш, че е възможно Хамънд да стои зад нападението срещу Уоли?

— Така изглежда.

Секретарката му се подаде от вратата.

— Колата ви очаква, господин Чандлър.

— Кажи на Борг да уреди разрешителни за оръжие за Стийв и Бери. Да им осигури и автоматични пистолети. — Чандлър се изправи и се обърна към мен:

— Ще уточним всичко, когато се върна. Докато излизахме от кабинета му, ме попита:

— Как е Линда?

Запитах се как ли би реагирал, ако му кажех, че съм насинил окото й. Вместо това отвърнах:

— Добре е, благодаря.

Тръгнахме по дългия коридор.

— Чух, че някой е нахълтал снощи в кабинета на Уебър — подхвърлих между другото. — Отмъкнати са няколко досиета.

Едрият мъж не забави хода си.

— Да… някакъв откачен. — Той ме погледна. — Може ли да излезе нещо от това?

— Нямам представа. Само ми се стори странно, че Уебър не е съобщил за случая в полицията.

— Полицията? Какво би могла да ни помогне тя? — Забелязах обаче, че мислите му са съвсем другаде. Навярно си мислеше какво да каже на президента.

Стигнахме до асансьорите. Един дребен човек пое дипломатическото му куфарче. Човечецът наистина не падна на ръце и колене и не удари глава в земята, но държанието му не беше далеч от това.

— До скоро, Стийв. — Чандлър леко ме потупа по рамото. — Ще си поговорим. — После влезе в асансьора.

Секретарката му и аз наблюдавахме как той и човечецът поеха надолу. Тя ми кимна и тръгна към кабинета си.

Аз спрях пред друг асансьор и натиснах бутона.

* * *

Джийн стоеше до бюрото ми, когато влязох в стаята си, и подреждаше пощата, която вече бях прочел.

— Здрасти, Джийн! Как е Шърли?

— Оправя се. Уоли е още в кома, но както изглежда, лекарите вече не се тревожат особено за състоянието му. Шърли се прибра вкъщи. А Линда?

— В добри ръце е.

Заобиколих бюрото и седнах. Вдигнах глава към нея. Изправена до мене с купчината писма в ръце, тя изглеждаше много компетентна. Носеше сиво-бяла рокля, която й стоеше добре. Тъмната й коса беше пухкава. За първи път забелязах, че на ръката си има бял златен часовник на бяла златна гривна. Изведнъж осъзнах, че забелязвам у нея нови неща — като часовника, кройката на роклята, блясъка на косата, а също и спокойните й интелигентни очи.

След като известно време се гледахме един друг, тя попита:

— Искаш ли да прегледаш пощата си сега?

— Вече я прегледах. Няма нищо, с което ти да не можеш да се оправиш. — Поколебах се, после й предложих: — Седни. Денят тръгна зле за мен. В настроение ли си да ме изслушаш?

Тя върна писмата на бюрото ми и седна.

— Зле?

Разказах й за телефонния си разговор с Уебър, за петте хиляди, които Мейхю можа единствено да ми предложи. Споменах и за краткия си разговор с Лусила Бауър, за пазарлъка й с Горди и за това как е успяла да откупи изобличаващия я филм. Завърших с разговора си с Чандлър — как го бях убедил да забавим статията за Шулц и да ни издейства разрешителни за оръжие.

Тя ме слушаше с напрегнато лице.

— Е, това е — въздъхнах накрая. — Положението изглежда безнадеждно. Не разбирам какво цели Уебър. Възможно е жена му също да е крала и той да не иска да се закача с Горди. Колкото за Чандлър, той, разбира се, е прекалено зает, за да се тревожи. Щом Уебър му е казал, че досиетата нямат никаква стойност и ги е отмъкнал някой откачен, защо Чандлър би трябвало да е на друго мнение? Но аз наистина съм разтревожен, Джийн. Надявах се, че мога да разчитам на Уебър. Оказва се, че не е така. Сега, изглежда, ще трябва да намеря отнякъде петнадесет хиляди долара, за да измъкна Линда от тая бъркотия.

— Защо не се опиташ малко да поотложиш нещата с Горди? — попита ме тя с тих глас. — Досега спечели малко време, спечели още. — Кимна към телефона. — Звънни и му кажи, че ще забавиш плащането. А дотогава може да намериш нещо, с което да го поставиш на мястото му.

— Не виждам как бих могъл да го направя без помощта на Уебър.

— А може би досието на Горди е още в кабинета на Уебър. Аз бих могла да го измъкна.

— Какво искаш да кажеш? — зяпнах я.

— Навремето направих голяма услуга на Мейвис Шърман, секретарката му. Сега тя е готова да ми услужи за всичко. Опитай се да накараш Горди да изчака няколко дни.

Вдигнах слушалката, помолих Джуди да ме свърже с Джеси Горди от супермаркета „Добре дошли“ и отново затворих.

— Какво си направила за Мейвис Шърман? — попитах я.

— Това не е твоя работа, нали, Стийв? — поклати глава тя. — В наши дни на толкова много хора се случват неприятности. Помагам им, когато мога. — Тя отпусна длани в скута си. — Някой ден — кой знае? — може би някой ще помогне и на мен.

Телефонът иззвъня.

— Свързах се с господин Горди, господин Мансън — съобщи ми Джуди.

— Господин Горди?

— Да, господин Мансън. Как сте? — В гласа му явно личеше злорадство.

— Налага се да поотложим уреждането на малката ни сделка. След два дена всичко ще бъде наред, но в момента възникнаха някои проблеми.

— Това не е хубаво. Аз също си имам проблеми. Нека обсъдим въпроса, който ни интересува и двамата, довечера в девет часа, както се бяхме разбрали. Нали помните адреса — Ийстлейк 189? Ще съм ви благодарен дори и да ми оставите нещо символично. — Той затвори.

Джийн бе изслушала разговора по деривата. Спогледахме се, когато оставяхме слушалките.

— Ще изведа Мейвис на обяд — реши тя и се изправи. — Статията за противозачатъчните хапчета вече мина през коректорите. Ще я оставя пътем в печатницата.

Телефонът отново иззвъня. Беше Марвин Гудиър, сътрудникът, който пишеше туристическите ни материали. До обед не ми остана и минутка, в която да помисля за проблемите си. Обядвахме с Джереми Рафърти, нашия филмов и театрален критик. Не обръщах особено внимание на разсъжденията му, докато хапвахме набързо. От време на време той млъкваше — а иначе приказките му изобщо нямаха край — и ме поглеждаше. Накрая каза:

— Имам чувството, че не ме слушаш, Стийв. Нещо тормози ли те?

— Мисля си за Уоли — излъгах го аз.

— Ужасен случай — поклати глава той. — Градът е пълен с наркомани, които нападат хората заради пари за опиати. Може да се случи на всеки от нас. Виж, какво ще кажеш да ти приготвя материал за уличната престъпност, като я свържа с насилието от филмите?

— Разбира се. Прати ми работния си план. — Махнах на сервитьора за сметката.

— Боже мой! Казваш го с ентусиазма на осем-десетгодишна вдовица, на която й предлагат секс.

Платих сметката и го попитах:

— А какво знаеш ти за половия живот на осемдесетгодишните вдовици?

Той се изсмя, благодари ми за обяда и си тръгна. Отидох с колата до банката, за да осребря чек за три хиляди долара. Касиерът ми се усмихна и ми съобщи колко много му е харесал последният брой на „Народен глас“, после се извини и изчезна в кабинета на Ърни Мейхю. Ърни трябва да е одобрил сумата, защото, когато се върна, той ми отброи триста новички десетдоларови банкноти. Прибрах ги в портфейла си и се върнах в редакцията, като се чудех дали трите хиляди долара се покриват с представата на Горди за „нещо символично“.

Джийн още не се бе върнала от обяд. Обадих се в болницата и оттам ми казаха, че Уоли още е в кома. После звъннах у Лусила.

— Горкичката, още е доста зле — изгъгна Лусила. — Не мисля, че би било деликатно да я вдигаме от леглото заради разговора с теб.

— Да бъдем деликатни тогава — отвърнах аз и затворих.

Джийн влезе в стаята.

— Мисля, че уредих въпроса. Мейвис ще ни извади ксерокопие, освен ако досието на Горди не е наистина унищожено. Твърди, че снощи не е имало никакъв взлом. Веднага щом Уебър си тръгне, ще провери папките.

— Кога си тръгва той?

— Към 19.00 часа. Мейвис има ключ от архива. Ще ми се обади, щом го вземе.

— Ако го получа, преди да се срещна с Горди, то би могло да стане средство за оказване на натиск.

— Ако е там, ще го получиш.

— Благодаря, Джийн. Аз изтеглих три хиляди долара за Горди, говорих и с болницата.

— Аз също се обадих там и се чухме с Шърли. Тя се държи. Каза ми, че Бренър я е посетил, но не е издала нищо. Бренър сега бил убеден, че е уличен грабеж.

— Не е изключено и да е точно това.

— Е, да се залавяме за работа, Стийв. Трябва да напишеш уводната статия, а и моето бюро е претрупано.

Когато тя излезе, придърпах „Ай Би Ем“-а си. Темата на уводната статия беше девалвацията на долара. Не бях в състояние да пиша особено смислено, но някак, след като покрих пода наоколо със смачкани чернови, докарах нещо прилично.

Останалата част от следобеда премина в телефонни разговори — имаше три предложения за нови рубрики, две неподходящи и едно добро. Докато диктувах нещо в портативния си „Грундиг“, иззвъня вътрешният телефон. Натиснах бутона.

— Господин Борг е тук, господин Мансън-уведоми ме Джуди.

Джо Борг беше момчето за всичко на Чандлър. Справяше се с всеки по-сложен проблем и аз знаех, че работата му се цени, а заплатата му прави моите тридесет хиляди годишно да изглеждат като жълти стотинки. Но работата му наистина беше такава, че на негово място аз бих хванал язва.

— Прати го при мен.

Борг весело влезе в кабинета. Беше нисък, слаб и мургав, на около четиридесет години. Очите му приличаха на малки черни копчета, а устните му бяха разтегнати в непрестанна усмивка.

— Здрасти, Стийв! — Той затвори вратата зад себе си и остави квадратна картонена кутия на бюрото. — Въоръжение за теб и за Макс. Вътре са сложени и разрешителните, както и две кутии с патрони. — Той ме изгледа внимателно. — Но недей да убиваш хора, Стийв.

— Много бързо си свършил работата, Джо. Благодаря ти.

— Щом шефът каже нещо, то не може да не стане. — Той отново ме изгледа. — И внимавай, приятел. Не стреляй чак докато не видиш бялото на очите им. — Направи комична физиономия. — Сега познай кого цитирам. — Извинявай, имам среща с едно горещо маце, което е склонно бързо да изстива, ако го оставят да чака повече. — И изчезна.

Извадих от кутията два полицейски автоматични пистолета калибър 38 с презраменни кобури и две кутии патрони. Върху разрешителните бяха написани имената на двама ни. Изправих се, свалих си сакото и си сложих кобура. Бил съм във Виетнам и разбирам от оръжия. Проверих автоматика, установих, че е в добро състояние, после го заредих. Бях решил твърдо само едно нещо-ако попаднех в болница, нямаше да е по моя вина.

Сложих пистолета в кобура, отдалечих се от бюрото и извадих пробно пет пъти оръжието. Автоматикът всеки път излизаше от кобура гладко и бързо. Свалих кобура доволен и оставих всичко в чекмеджето на бюрото си. После звъннах на Макс у тях. Никой не ми отговори. Макс живееше сам. Беше от хората, на които не им се иска да се обвържат само с една жена. Флиртуваше на-сам-натам и така се чувстваше по-щастлив.

Докато затварях телефона, при мене влезе Джийн.

— Мейвис току-що ми се обади. Нямаме късмет. Досието на Горди липсва.

Изопнах се в стола си.

— Разбираш ли нещо от всичко това, Джийн? Уебър ми казва, че има досие на Горди. После идва лъжата за взлома, а сега досието го няма.

— Мога само да предполагам. Или Горди е изнудвал и него, или някой влиятелен човек му е наредил да не се замесва със случая.

— Кой би могъл да бъде?

Тя се замисли намръщена.

— Кого са уличили в кражба от супермаркета? — попита накрая. — Според Уоли това са Сали Латимър, Мейбъл Крийдън и Лусила Бауър. Аз не познавам никоя от тях. А ти?

Веднага се сетих за Марк Крийдън. Той беше собственик на най-голямата къща в квартала Ийстлейк. Беше президент на корпорацията „Хауарт продъкшън“, най-важният човек в квартала. Жена му, двадесет години по-млада от него, имаше склонност да се държи царствено също като него, и съседките й не я обичаха особено, включително и Линда.

Крийдън имаше достатъчно влияние и достатъчно пари, за да сложи Уебър в малкия си джоб. Но защо би искал да унищожи досието на Горди? Какво от тази преписка би могло да разтревожи човек като Крийдън? Като си помислих, реших, че по-скоро съм доволен от решението на Уебър да запази тайната около Горди. Може би жена му Хилда също е крала.

Повдигнах ръце и ги отпуснах върху бюрото.

— Довечера ще се видя с Горди. Ще науча нещо повече. — Погледнах часовника си — 19.15 часа. — Ще вечеряш ли с мене, Джийн?

— Благодаря, но имам да оправя някои неща вкъщи.

А аз имах такава нужда от нейната компания.

— Е, хайде де. Да отидем пак в „При Луиджи“.

Тя ме изгледа втренчено, но с някак далечен поглед.

— Не мислиш ли, че би трябвало да видиш съпругата си? — Думата „съпругата“ бе произнесена малко по-натъртено и аз не пропуснах да забележа това. — Ще си бъда вкъщи. Обади ми се, като приключиш с Горди. — След това излезе.

Имаше основание, разбира се. Нямах никакви права над нея, след като бях женен за Линда.

Изчаках я да затвори вратата зад гърба си, после, след известно колебание, сложих презраменния кобур, проверих отново пистолета, изгасих лампите, заключих и слязох в съседната закусвалня, където вечерях сам и в потиснато настроение.

* * *

Беше 20.10 часа, когато отидох до колата си. Смятах да се върна вкъщи, за да видя има ли някакви писма, да намеря плана на квартала, да открия къде точно е къщата на Горди и едва тогава да тръгна към него.

— Здрасти, Стийв!

Обърнах се. Хари Митчъл се бе подал от прозореца на своя ягуар. Беше две-три години по-голям от мене — пълен и висок човек с приятно грозновато лице. Беше първокласен играч на голф и голяма знаменитост в градския голф клуб.

Приближих до колата му.

— Съжалявам за майката на Линда. Зле ли е?

За миг не схванах за какво говори, после си спомних, че бях оправдал нуждата си от пари пред Ърни Мейхю с някаква спешна операция, от която майката на Линда уж се нуждаела. Ърни трябва да е казал на жена си, а тя после да е разгласила новината.

— Не е особено добре.

— Пам се опитваше да се свърже с Линда. Допуснахме, че се е вдигнала и е отишла да гледа майка си.

— Точно така е. Но няма да се бави особено.

— Не бих искал да се чувстваш самотен, Стийв. Ела довечера на партито у нас.

— Благодаря, Хари, но това е възможност да се позанимая с изостаналата си работа.

— А аз все не мога да го направя — усмихна се той. — Предполагам обаче, че ако майката на Пам се разболее и на нея й се наложи да замине, за да я гледа, и аз бих сложил ред върху бюрото си. — После се засмя: — Старата вещица не е боледувала от петдесет години. Намини към нас все пак.

— Не мога, Хари.

— Оправи ли се от грипа?

— Да, беше силен, но кратък.

— Когато се обадиш на Линда, предай й колко я обичаме. Какво ще кажеш за утре вечер?

— Нека видя първо как ще ми потръгне, а?

— Разбира се. Работата ти в списанието е много добра. Дори аз го чета. — Той ми махна и потегли с колата си.

Отидох си вкъщи. Сиси беше идвала през деня. Беше почистила кухнята и бе избърсала праха на останалите места. Намерих следобедната поща на масичката. Повечето писма бяха за Линда, която много обичаше да си кореспондира.

Реших, че пощата би могла да ми послужи за извинение да прескоча до Лусила. Все още имах малко време до срещата с Горди. Открих картата на квартала. Къщата на Горди беше към края на Ийст авеню. Реших, че спокойно мога да отида пеша дотам. А и нямаше смисъл хората да виждат колата ми спряла пред дома му.

Носенето на пистолета се оказа не особено удобно, така че го свалих заедно с кобура и го оставих на канапето. После поех с колата към къщата на Лусила. Тя ми отвори.

— Каква изненада! Ето го биячът на жени! — Усмихна се цинично.

— Искам да кажа нещо на Линда.

— В хола е. Аз приготвям вечерята. Съжалявам, че не мога да те поканя — има само за нас двете. Влизай, Стийв.

Влязох в хола. Линда, с нощница и наметка, които бе заела от Лусила, се беше отпуснала на канапето. Окото й бе превързано. С другото си око ме изгледа ледено.

— Донесох ти писмата. — Оставих купчинката до нея. — В опитите си да събера проклетите пари трябваше да излъжа Мейхю, че на майка ти се е наложило да си направи операция. Новината е тръгнала по хората, както става винаги в този квартал. В момента се предполага, че ти си с майка си в Далас.

— Трябваше ли да намесваш и майка ми в това? — рязко запита тя.

— Тази вечер имам среща с Горди. Успях да събера едва три хиляди долара. Това няма да го задоволи естествено, но ще трябва да почака. А ако не иска да чака, ще продам колата ти и бижутата, които съм ти подарил, както и всичко друго, от което може да се вземат пари.

— Да не си посмял да пипаш колата или бижутата ми! Те са моя собственост!

Изгледах я. Не можех да си представя как е възможно някога да съм бил влюбен в нея.

— Ще се видим пак след срещата ми с него. Тогава ще решим. Ти, разбира се, може би предпочиташ да отидеш в затвора.

Бях тръгнал към вратата, когато тя злобно изсъска:

— Надявам се, че оная кучка Киси се грижи добре за теб.

— Не ставай по-отвратителна, отколкото си и без това — изръмжах и излязох на улицата.

Когато стигнах до къщи, видях, че отпред е спряла една кола.

— Здрасти, Стийв! Тъкмо се чудех къде ли си отишъл. — Франк Латимър излезе иззад сенките, докато прибирах колата.

Той бе застрахователен агент, чиято работа явно вървеше добре. Беше на около четиридесет години, оплешивяваше и имаше бирено коремче, но компанията му беше приятна.

— Чух за майката на Линда и си помислих, докато минавах оттук, дали не би искал да дойдеш у нас за вечеря. Сали е била цял ден по покупки, така че ще вечеряме късно.

— Благодаря, Франк. Вече хапнах. Имам и ужасно много работа, която ме чака.

— Да… Мога да си представя. Списанието ти наистина е чудесно. Е, просто се отбих. Ако можем с нещо да ти бъдем от помощ…

— Всичко е наред. Линда ще се върне скоро, а Сиси се грижи, както винаги, за мен.

— Знаеш къде да ни намериш, ако ти потрябваме?

След като той си замина, вкарах колата в гаража. Според доклада на Уоли, за който Джийн ми бе споменала, Сали, жената на Франк, също бе крала. Запитах се дали Горди му е взел мерника и на него; дали смята да плати или вече е платил.

Погледнах часовника си. Беше 20.50 — време да тръгвам към Горди. Заключих гаража, после поех по улицата покрай осветените прозорци на съседите си, откъдето гърмяха телевизорите, и се чудех каква ли ще бъде реакцията на Горди, когато му предложа само три хиляди.

Завих надясно и се озовах на Ийст авеню. Според картата на квартала къщата на Горди се намираше на около двеста метра от края му.

Ускорих крачка. На това авеню бяха разположени по-бедните вили в квартала и осветлението не беше толкова добро. Изведнъж от тъмнината пред мен изникна силует, зад който подтичваше шпаньол. Познах Марк Крийдън — висок и масивен мъж на малко повече от шестдесет години:

Жителите на Ийстлейк бяха склонни да смятат Крийдън за царя на квартала. Беше богат почти колкото Чандлър, а знаех също, че къщата му струваше поне четири пъти повече от моята. Той караше ролс-ройс, а жена му бентли. Макар че държанието и на двамата беше малко високомерно, угощенията у тях бяха пищни; известни бяха сред съседите си, макар и не кой знае колко обичани.

Той спря и се взря в мене. Червендалестото му лице се набръчка в доста покровителствена усмивка.

— Здравей, Стийв! Какво правиш тук?

— Разхождам се и се опитвам да измисля нещо — отвърнах аз със съжалението, че съм го срещнал.

— Най-хубавият начин да измислиш нещо наистина е да се поразходиш. Аз пък разхождам кучето. Мейбъл само ги купува, а на мене се пада цялата останала работа. — Той се засмя весело — така се смеят посланиците, когато дават коктейлите си. — Кога смята вашето прекрасно семейство да намине към нас?

— Предполагам, че когато ни поканите. В момента обаче Линда е в Далас. Майка й е болна.

— Така ли? Съжалявам. По света има много болести. Значи ти си останал сам?

— Така поне мога да свърша малко повече работа.

— Списанието ти е чудесно, Стийв. Изчитам го от корица до корица. Е, няма да те задържам. Ще накарам Мейбъл да ти се обади. Трябва по-често да ви виждаме и двамата. — Отново тонът на посланик. Наведе се да погали шпаньола. Мислех си, колко жалко, че ги няма фотографите от вестниците да увековечат сцената. — Довиждане, Стийв. — Той ми помаха, като че ли се отдалечаваше с влак, и отмина.

Загледах се след него.

Това съвпадение ли беше?

Първо Франк Латимър, сега Марк Крийдън. Според доклада на Уоли жените и на двамата бяха крали от супермаркета „Добре дошли“.

Питах се дали и Крийдън не е бил току-що у Горди. Беше ли си платил откупа, за да получи парче от изобличаващия филм?

Продължих пътя си. Намерих с известно затруднение малката двуетажна къща на Горди. Беше доста встрани от пътя. На стотина метра от задния двор на къщата се виждаше товарният вход на „Добре дошли“. Големият магазин тънеше в мрак, но през жълтите пердета на долния етаж в дома на Горди се забелязваше светлина. Останалата част от къщата беше тъмна.

Минах по пътеката, от двете страни на която имаше провиснали розови храсти. Натиснах звънеца. Звукът долетя отвътре, после заглъхна.

Малко се бях запотил, усещах дланите си студени и лепкави. Сърцето ми биеше неравномерно — туп-туп-туп. Знаех, че е лудост да идвам тук, за да дам пари на изнудвач, но другият вариант-да отида в полицията, макар статията за Шулц да беше спряна — бе прекалено опасен за Линда, прекалено опасен и за мен. Вестта за глупавата и ненужна кражба би могла да достигне до Чандлър, а това би означавало край на кариерата ми.

Никой не се показваше, затова звъннах отново. Огледах късата тъмна пътека зад себе си разтревожен да не би някой да ме наблюдава.

Когато отново не ми бе отворено, се поколебах, после сложих ръка върху бравата, натиснах я и леко тласнах навътре. Вратата се отвори. Стоях нерешително пред малкото антре. Светлината, която идваше от хола — вратата му беше открехната, — падаше върху закачалка за палта, на която имаше оръфан шлифер и шапка с още по-изпаднал вид.

Не ми се искаше някой минувач да ме види, затова влязох и затворих вратата зад себе си.

Чудех се дали Горди живее сам. Възможно ли бе да е женен и съпругата му да знае, че е изнудвач?

— Горди!

Казах го малко по-силно и зачаках.

Чух как някъде се включи компресорът на хладилник, но иначе навсякъде цареше тишина.

— Горди!

Отидох до вратата, почуках и я отворих по-широко.

Колко пъти досега бях чел за такава сцена в книгите и я бях гледал по телевизията!

Мизерна стая със загубили окраската си избелели тапети, грозни, стари, местени многократно мебели, евтин, износен килим. Имаше жалки репродукции на пейзажи от Ван Гог и няколко вехти книжлета, струпани на една полица. Телевизор, полупразна бутилка уиски, а на рафта над камината френска кукла със залепени влакънца върху чатала. Принадлежностите на дома, макар и не кой знае какъв дом.

Но централният обект в тази тъжна и неприветлива стая прикова вниманието ми.

Джеси Горди седеше с лице към мене. Ръцете му бяха върху опорите на паянтовия стол. Предната част на синята му риза и размъкнатото му сиво сако бяха просмукани с кръв. Още кръв имаше в краката му — цяла локвичка се бе събрала около единия му крак.

Устните му бяха дръпнати встрани и разкриваха жълтите му като на плъх зъби в гримаса на омраза и страх. Очите му се бяха впили в мен — мъртви, но пълни с ненавист.

Неспособен да се помръдна от ужас, стоях загледан в него. После иззвъняването на телефона ме накара да настръхна. Огледах се, като дишах учестено и леко. Телефонът беше на масата до мъртвеца.

Останах така, докато звъненето не престана.

Обърнах се завладян от страх и бях готов да си тръгна. Първата ми мисъл беше да се измъкна, но когато стигнах входната врата, уплахата ми намаля и умът ми започна да работи.

Спрях се.

Горди е бил убит. Или е бил застрелян, или заклан от някого. Дали това е било мъж или жена, които Горди е изнудвал? Филмът още ли се намираше в къщата или убиецът го беше взел? Ако полицията откриеше филма, бъдещето и за Линда, и за мен не вещаеше нищо добро, както вече знаехме.

Дали не трябваше да се разтърся из къщата и да се опитам да открия филма? Ако го намереха други, всяка съпруга, заснета докато краде, щеше да се превърне в обект на разследване от полицията. Щеше да се извърши проверка дали тя или съпругът й не са могли да убият Горди.

Като стоях така, с бясно препускащи из главата ми мисли, изведнъж осъзнах, че аз щях да стана заподозрян номер едно. Ако го разпитат, Крий-дън би потвърдил, че ме е срещнал, запътен към къщата на Горди. Имах и мотив.

Крийдън?

Помислих си как го бях срещнал да се спуска по Ийст авеню с шпаньола по петите му. Той би могъл да е убиецът на Горди. Да, това му подхождаше. Беше голяма клечка и беше безмилостен въпреки посланическата си усмивка. Би предпочел, разбира се, вместо да изправят жена му пред съда за кражба, да убие нищожеството, каквото бе Горди.

Смеех ли да остана и да претърся къщата? А ако се появеше някой и ме свареше тук? Филмът би могъл да е навсякъде, да е скрит хитро. Би ми отнело часове, за да претърся цялата къща.

Тръгнах към входната врата, но отново се спрях.

Горди ме бе очаквал. Дали не бе приготвил парчето филм за случая? Какво ме е грижа къде е останалата част от филма? Струваше си риска да проверя дали мога да открия отрязъка със снимките на Линда, но тъкмо бях събрал смелост да се върна обратно в хола, когато чух някаква кола да спира пред къщата.

Извъртях се, хукнах по стълбите и бях достигнал горната площадка, когато се звънна. Наведох се отгоре и се взрях в полуосветеното антре с разтуптяно сърце.

Звънецът дрънна отново, после входната врата се отвори.

— Джеси! — Беше женски глас.

Надникнах през перилото и зърнах жена, която влезе така бързо в хола, та забелязах само че е дребна, чернокоса и с тъмни дрехи. Чух я как поема рязко дъх, а после писъкът й ме накара да стисна зъби.

— Джеси!

Започнах бавно и безшумно да се спускам по стълбите.

— Господи!

Чух я как набира някакъв номер. Можеше да е единствено на полицията.

Вече бях в антрето.

— Убийство е! — Гласът й беше остър, с истерични нотки. — Ийст авеню 189! Убийство е!

Бях готов да побягна, но инстинктът ми ме спря. Задържах се достатъчно дълго, за да измъкна носната си кърпа и да почистя дръжката на входната врата — единственото нещо в къщата, до което се бях докосвал, после излязох на пътеката и — вече на улицата — се затичах.

Достигнах дома си останал съвсем без дъх. Не бях срещнал никого. По това време вървяха най-интересните телевизионни предавания и всички бяха пред екраните, освен ако не си бяха устроили парти в двора.

С трепереща ръка извадих ключа за външната врата и го пъхнах в ключалката. Не поиска да се завърти. Опитах отново, после го извадих, натиснах дръжката и вратата се отвори. Докато влизах в тъмното антре, ми хрумна, че на излизане съм забравил да заключа.

Тъкмо затварях входната врата, когато чух полицейска сирена и видях сигналните светлини на патрулната кола, която фучеше към Ийст авеню.